Обрати

Минутите изтичаха. Облегнат на вратата, очаквах с нетърпение да видя лицето, което подкосяваше краката ми и правеше движенията ми ужасно тромави. Никога до сега не бях изпитвал такова усещане. Бях си я спечелил честно. Борех се за капчицата внимание, въпреки че точно когато мислех, че съм изгубил всякакви надежди, тя ме забеляза. Използвах всякакви оръжия за любовта ù. Тя дори не знаеше колко ниско бях стигнал,  за да бъде моя. Откровеността, която за мен бе свята, се изпари, точно като утринна роса. Нямах избор. В днешно време кой не си служи с измама? Така че, нямах угризения. Та нали беше моя.

Вратата се отвори и най-лъчезарното лице ми се усмихна.

- Ще тръгваме ли? Аз съм готова. Взе ли го с теб? - попита ме Ана, като     очите ù  бяха изпълнени с нетърпение.

- Да. - Казах омърлушено. Нетърпението ù ми напомни за нещо, което исках да съм забравил.

- Добре, тогава да тръгваме.

Бях щастлив, че ще бъдем заедно уикенда, но не трябваше толкова от рано да ми напомня що за чудовище бих се превърнал заради нея.

Вървяхме мълчаливо всеки със своите си мисли. Бях уредил малка вила в планината. Далече от всички и всичко. Само тя и аз. Това ме тревожеше. Ами, ако се случеше нещо с нея. Имах познат лекар, който ми изясни точно какво щеше да е влиянието на морфина върху тялото ù. Но имаше винаги опасност. Това, че бях се съгласил на щурата идея на Ана, да опита нещо различно,  ме караше да се чувствам не човек. Дълго обмислях дали да не променя плановете ни, но бях сигурен, че ако не го получеше от мен, щеше да го открие другаде.

Изпивах лицето ù с поглед, опитвайки се да разбера истинската причина за желанието, което имаше към морфина. Но това ангелско лице никога не разкриваше реалните си чувства. Риск бе да съм с нея, но и без нея не виждах смисъл в живота си. Вечерта се очакваше да бъде романтична. Бях подготвил всичко. Едва потисках желанието си към нея. Толкова нежно ухаеше кожата ù на люляци.  Можеше спокойно с един невинен допир да ме подлуди.

- Какво си мислиш? - попита ме Ана.

- Дали не е правилно да го отменим. Когато сме сред хората, в града, да опиташ. Страхувам се за теб.

- Категорично, не! Искам сега. Ако ли не, си тръгваме. Кое те притеснява? Имаме кола. В случай, че ми се случи нещо, не сме толкова далече от града. Аз съм сигурна, че всичко ще бъде наред. Ти ще опиташ ли с мен?

- Не те разбирам. Ако ти си зле, и аз съм зле, как изобщо бихме могли да се измъкнем? Все още не съм си изгубил ума. Далеч са от мен тези опити към непознатото и при това опасно.

- Добре, хайде да не спорим отново. Нека си изкараме добре.

Пристигнахме и аз се запътих да запаля камината. Ноемврийските дни тук в балкана си бяха направо зимни.

Тя се разрови в чантата и изкара бутилка червено вино. Очите ми се разшириха от ужас.

- Да не си и помислила, че ще ти позволя да пиеш. Или едното, или другото.

- Добре де, не се сърди, взех го за теб.

- Така може.

Целунах студеното ù носле и разбърках дървата, надявайки се, че може би по-бързо ще се стопли. Тя сякаш вреше. Свали якето си и зачака с нетърпение.

- Виждам, че те е страх. Кажи ми къде е и сама ще си го сложа във банята. Даже няма да разбереш. Не се тревожи. Виждам го в очите ти. Всичко ще бъде наред. - опитваше се да звучи успокоително, но нещо в гласа ù я издаваше.

Познавахме се повече от година и можех да разбера поне кога се опитваше да ме излъже.

- Добре. Морфинът е в сака, в джобчето отпред. Вземи го и прави каквото искаш.

Обърнах ù гръб  и продължих да гледам във вече горящата камина. Отпих глътка от червеното вино, което сякаш се разпръсна по всяка клетка на тялото ми. Затоплих се и свалих блузата си. За моя изненада, тя не се забави изобщо. Когато се появи гола пред мен, с поглед, реещ в пространството, ми беше трудно да преглътна желанието си. Опираше се в мен, оставяйки по кожата ми горящи от възбуда следи. До сега не бяхме стигали до такава близост и се почувствах малко засрамен. Очаквах, че аз ще съм този, който ще я подлудява, а май се получи обратното. Мразех се, че не мога да се спра. Та аз се възползвах от заблуденото  ù състояние и това можеше да се сравни с насилие. Но тя не го приемаше така. Желаеше ме също толкова силно, колкото и аз.

На сутринта, когато преработвах магията от предната вечер, си спомних за нещо.

- Искам да те попитам, но искам да бъдеш откровена с мен, Ана.

- Питай. - каза Ана, някак щастлива и унесена, приготвяйки сутрешната ни закуска.

- Нараних ли те?

- Защо така си мислиш?

- Очите ти бяха пълни със сълзи.

- А, това ли. Не, не си ме наранил, може да е било от действието на морфина. Знаеш ли, искам да ти благодаря.

- За какво?

- Няма значение, просто искам да знаеш, че съм ти благодарна. Но и за да бъда откровена с теб, бих искала връзката ни да приключи до тук.

Очите ми се разшириха и изпитах остро пробождане в гърдите си. Настъпи мълчание. Обмислях точно как да задам въпроса си, но тя ме изпревари.

- Не е в теб вината, в мен е. Преди две години ме изнасилиха, оставяйки ме в окаяно състояние. Не мисля, че съм готова за връзка, и то сериозна. Вредя ти, не разбираш ли. Ти си прекалено добър с мен, а аз просто се възползвам от това, за да те нараня. Чувствам се отвратително и това не може да продължава повече. Надявам се да откриеш някъде другаде любовта, но да знаеш, че аз съм най- лошият ти избор.

Това беше последният път, когато я видях...