- Здравейте. Това, което съм дошъл да ви кажа, вече го знаете, но е мой дълг да ви го съобщя заради новодошлия. – шестимата погледнаха недоверчиво новия. - Вие не съществувате. Вие сте само герои на този кратък разказ. Затворени сте в тази стая за наше изключително удоволствие и забавление. Тази стая е вашата вселена. На края стаята ще напусне само един от вас. Единственият начин да оцелеете по-дълго е да предизвикате интереса ни. От тук насетне вие сте наши роби. Вие сте наша безпрекословна собственост. Душите и телата ви са изключително наши. Отегчението ни ще се наказва със забрава. Затова е във ваш интерес да бъдете много внимателни. 
* * *

- Аз съм доктор. Аз съм доктор. Аз съм доктор, по дяволите. Доктор съм. Прекарах 5 години в медицинско училище. Имам 10 години стаж. Доктор съм. Имам жена. Тя е истинска. Как може да не съм истински, ако жена ми е истинска? И децата са истински. Още вчера бях с тях, по дяволите. Мамка му, мамка му, мамка му. Аз съм доктор. АЗ СЪМ ДОКТОР! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ, ГОРИЛИ ТАКИВА? АЗ СЪМ ДОКТОР!
Чу се кух пукот, последван от кротко тупване, сякаш чувал с картофи се свлича от рафт. 
- Благодаря, беше започнал да ме изнервя. – каза Застрахователя.
- Няма проблеми. – отговори Фашиста, потривайки юмрука си.
- Чакайте, чакайте, значи ние не съществуваме? - попита Философът, докато тичаше на огромното си колело като на хамстер. - Читателя съществува ли?
- Ставаш толкова отегчителен. - каза провлачено Курвата, докато трепереше леко от студа в стаята.
- Добре, шибаняци. Всичко ми е ясно. Курвата, Доктора, Застрахователя, Философа, Вниманиехолика, Огромния телевизор, но кой е оня? – Фашиста посочи прегърбения човек с очила, който гледаше внимателно към тях от ъгъла на стаята. Тракането на клавиатурата отекваше в стаята.
Курвата преглътна и запристъпва бавно към гледащия. 
- Кой си ти? – Има два вида очарователни хора – безкомпромисно силни и пленително безпомощни. Тя излъчваше сладка неспасяемост.
- Ако аз съм част от разказ… - Философът се носеше на облак от банани. – И всичко, което съм смятал за истина, е просто част от фиктивните ми спомени, които ме правят интересен… Не значи ли, че мога да ги променя?

- Чухте ли това? Тракането спря за момент. – каза Застрахователя.
- Сега пак започна. – Курвата се огледа съмнително. – Какво имаш предвид?
- Значи се е замислил. – отговори Философът. – Замислил се е какво да ми отговори.
- Кой? – цвета на дрехите на Вниманиехолика се преливаше бързо от розов в син. – Кой се е замислил?
- Той. Писателя.
- Стига глупости, не сме в разказ. – Застрахователят почукваше по стените, търсейки кухина или врата. – Това е абсурдно. Бъдете разумни. Мога да ви разкажа живота си в пълни детайли.
Философът се замисли и каза .
- Давай.
- Живях в голям град. Баща ми имаше проблеми с нервите, но отказваше да си го признае, затова беше нещастен, докато най-на края на 40 не се предаде и не започна да взима щастливите си хапчета. Тогава за първи път стана позитивен и обичащ. Майка ми беше тиха. Не я познавам изобщо. Целият ми свят ме беше убедил, че ако уча достатъчно, сега ще имам шанса да използвам ума си в професията си. Това естествено беше лъжа. След като завърших магистратурата си по приложна математика, работих пет години като... Какво, по дяволите, прави?
Телевизорът седеше зад тях и се усмихваше.
- Остави го, остави го. Разкажи ми какво прави вчера. Час по час.
- Добре. Няма проблем. - отвърна Застрахователят и изчезна.
- Мисля, че имам поне фундамента на теория. - каза Философът. – Писателят не беше измислил какво му се е случило вчера, затова го изтри. 
- Или пък му е бил адски скучен. Нали затова сме тук, за да го забавляваме. – каза Фашистът и подритна с досада Доктора. – Ако ми кажеш, че наистина си искал да чуеш деня му...
- По-скоро му изигра мръсен номер. – каза Курвата. – Заложи му капан – знаеше, че Застрахователя е адски скучен и просто го накара да го покаже на всички.
- Е, аз няма да имам този проблем. – усмихна се Вниманиехолика. Беше увит с коледни лампички, които премигваха ослепяващо. На главата си имаше звезда. – Ще ви е трудно да ме изкарате скучен.
- Няма да ми е трудно да те кремирам. – подхвърли Фашиста.
- Стига си се правил на страшен, тук няма огън. – каза Курвата.
Философа щракна с пръсти и между пръстите му заигра блед пламък. Той го гледаше без да го забелязва. 
- Може би ако го объркаме… Трябва да преплетем историята. Като в евтините сериали – когато всички персонажи са толкова преплетени, че няма как да изхвърлиш един от тях. – каза той.
- Как го правиш? – попита Вниманиехолика, сочейки пламъците. Сега беше облечен като плюшен заек.
- Какво? – Философа се сепна. Пламъците изгаснаха.
- Ако аз изчезна следваща, няма да съжалявам особено много. – Курвата беше прехапала с белите си зъби бледата кожа на малката си устна и пристъпваше с бавни крачки към Философа. - Вече се чувствам достатъчно изчерпана. – сините ù невинни очички премигнаха. Босите ù стъпала опираха голия под и тя потрепваше леко. - Стигнах върха на живота си твърде бързо. Не ми предстои нищо, освен разочарования.
Курвата почти се допираше до Философа. Сложи лявата си ръка на врата му и каза:
- А и ако го объркаме, най-вероятно просто всички ще изчезнем. Нали не мислиш, че този разказ ще продължи завинаги?
- О, не. Не би трябвало да е повече от 3 страници. - предположи Философът. - Казаха ни, че е кратък..
- Добре. – Курвата се засмя. – Имам спомен за хора, които ме обичат и които държат на мен. – ръката на Философа неусетно мина надолу по ребрата ù. - Но дори да съществуваха, пак нямаше да ме е грижа особено за тях. Истината е, че хората, които трябваше да обичам, ме отегчаваха. Обичах ги по задължение. – тя лекичко целуна брадичката му. – С теб имаме нещо повече от истинските хора. Ние поне се опитваме да бъдем интересни.
Вниманиехоликът беше пуснал философска брадичка.
Телевизорът се озъби с присмех.
- Може би ако направим нещо… шокиращо. – ръката ù падна на колана му. – Може би ще преживеем още малко.
Ръката на Философа беше стигнала презрамката на потника ù, когато Курвата се изпари.
- Уф. – Философа неловко се почеса. – Това беше разочароващо.
- Защо пък изчезна тя? – попита Фашиста изумено. – Онзи е много по-скучен. – посочи човека в ъгъла.
- Грешеше. – каза Вниманиехолика. – Всички се опитват да бъдат интересни.
- Тогава защо не изчезна ти? – Фашиста го изгледа презрително. – Ти се опитваш да си интересен. И се справяш доста по-зле от нея. Тоя тюркоазен цилиндър никого не заблуждава.
Вниманиехолика свали цилиндъра.
- Аз не се опитвам да съм интересен. Аз се опитвам да изпъквам. На фона може да има много интересни детайли, но никой няма да ги забележи, ако в центъра на картината има голямо лайно.
Доктора се завлачи до човека в ъгъла. Хвана го за ръката и го погледна в очите:
- Още имаме шанс…
- Интересно ми е защо не изхвърля онзи шибаняк. Той не прави нищо. – Фашиста гледаше враждебно неизвестния.
- Когато остане само един, разказът ще свърши. Първият няма да съществува по-дълго от втория. Ако искаме да продължим да съществуваме, трябва да измислим как да работим заедно. - каза Философа.
- Опитай се да ме чуеш. - Доктора продължаваше да шепне на Безмълвния. 
- Това не е начинът. – каза Фашиста. – Разказът никога няма да продължи достатъчно дълго. – започна да оглежда стените. – Трябва да е някъде тук. Трябва да ни наблюдава от някъде. Иначе цялата тази глупост няма смисъл.
- За кой говориш? – Вниманиехолика се въртеше като пумпал в центъра на стаята и приблясваше в различни цветове.
- За Читателя! Трябва да го има! – Фашиста заговори на тавана. – Истината е, че аз съм истински. Поне съм бил истински. Аз съм човекът, който е изкупил греховете ти със своята кръв. Аз съм човекът, който се е бил за свободата ти. За правото ти на мисъл. По своя начин продължавам да съм истински. Ако ме забравиш, не предаваш само мен. Предаваш и себе си. Предаваш дедите си. Предаваш децата си. Без мен ти си никой. Не можеш да построиш кула без основата. 
Философът се огледа.
- Ха! Най-дълготрайният ни шанс за оцеляване е в главата на читателя, а ти го заплашваш. Хитро.
- ПОГЛЕДНИ МЕ! – Докторът крещеше на Безименния. – ЧУЙ КАКВО ТИ КАЗВАМ!
Погледът на неизвестния бавно се премести към него.
- Млъкни! – ритникът на Фашиста стигна ребрата на Доктора, точно когато си отваряше устата. 
- Трябва да запомниш, че когато жените ни бяха робини, а мъжете ни бяха загубили всяка мъжественост, ние бяхме първите, които се събудиха. – продължи Фашиста, този път към всяка една от стените подред. – Не жалехме болките си и живота си, за да можеш един ден ти да се огледаш наоколо и да кажеш, че това място е твое. Ако си позволиш да забравиш историята си, си обречен да я повториш. И трябва да знаеш, че предадеш ли ме сега, отново ще останеш без род и без родина. Отново да станеш роб. Помни завета ми. И го предай на децата си. Ако не помниш миналото си, си обречен да го повториш. Сега мога да си тръгна. - Фашиста се обърна и изчезна.
- Той е много по-голям вниманиехолик от мен! - каза Вниманиехоликът.
- Да, но го прави хитро. Внушава страх и вина от мисълта, че може да бъде забравен. Гнусно е, но навярно работи. 
- Но нали изчезна от разказа? Как ще остане?
- Мисли си, че е изпълнил мисията си и ще продължи да съществува в главата на този, който ни чете. Това няма да е нашият Фашист, тук направи грешка. Но въпреки това е снесъл яйцата си. Сега децата му ще израснат в нечие въображение.
Хъркащите звуци, които издаваше Доктора, ги накараха да погледнат към него.
- Той още е тук. – Вниманиехоликът беше останал само по женско бельо. – Защо?
- Лудостта е… интригуваща. – Философът беше увиснал на 10 сантиметра над земята. – Явно сюжетът няма да стане по-завързан. Всеки от нас си има роля. Важното е кой ще изиграе своята по-убедително.
- Не се притеснявай, светът е пълен с шокиращи неща. – Вниманиехолика се биеше с камшик по гърба. – Дори не съм на път да се изчерпам.
Философа се оказа в кресло с лула в ръка. В ръката му имаше отворена кутия бонбони.
- Какво правиш?
- Обичам гадинките. – Философът говореше с пълна уста. – Реших да се поглезя. Позволявам си един последен допир с живота, предполагам.
Вниманиехолика се ухили. 
- Значи ти си следващият?
- Неизбежно е. Шокът винаги печели над мисълта. Така сме конструирани. Ще ми направиш ли една последна услуга?
- Каква?
- Направи нещо наистина шокиращо за довиждане.
- За теб винаги. - Вниманиехоликът извади снимка на обесена жена. – Тази жена е била ужасен човек. Ползвала е наркотици, пиела е, пренебрегвала е децата си. Била е откачена кучка. Нищо чудно, че дъщеря ù намира време да я снима с телефона си, преди да викне линейка. Кое общество позволява това да се случи?
Философът изчезна.
- Прецака те. – Докторът тихичко се кикотеше.
- Глупости. Как?
- Накара те да дадеш най-доброто от себе си прекалено рано. Сега читателят претръпна към всичко, което можеш да направиш. Вече не си интересен.
Карбовски избледня.
Човекът в ъгъла все така мълчеше. Докторът с мъка се надигна и отново го хвана за ръката. В очите му гореше молба.
- Все още имаме шанс. – Докторът започна да кашля. – Чуй ме. Имаме време. Имаме време да се спасим. Двамата. – кашлянето стана по-силно. – Недей. Недей…
Наведе се да изплюе секрета. На земята не падна нищо. Докторът изчезна.
В стаята останаха само телевизорът и Безмълвния. За пръв път телевизорът се включи. Без да помръдне, се оказа точно пред очите на съперника си. Озъби се.
- Е, Читателю, май че останахме само двамата. 
Кажи ми честно,
кой, смяташ,
е по-интересен? 

Ти

или

Аз?