Огледай се добре, за да видиш себе си сега в утрешното днес
2 мин за четене
Огледай се добре, за да видиш себе си сега в утрешното днес
Защо всичко трябва да е толкова сложно, а самотата толкова болезнена?! Нали всеки си има сродна душа там някъде сред света. Дали думите, които чуваме за любовта, не са просто една прекрасна лъжа. Отвсякъде ни залива все нова и нова информация за щастливи любови. А дали хепиендът наистина съществува и какво става след три дни яли, пили и се веселили??? Не ни ли заблуждават тинейджърските и романтични филми и веселият край. Какво става обаче в реалността и безпощадното ежедневие. Предлагат ни се разочарования и несгоди, които ни убиват или... ни правят по-силни. А дали това, "което не ни убива, ни прави по-силни", все още съществува. Защо трябва животът да се промени изведнъж, но да го осъзнаеш чак след месец, два или повече. Защо в този съвременен свят постоянно се затръшват врати пред лицата ни. Старанието на висшестоящите за обединение на света остава забулено и сякаш неразбрано. Не ставаме ли самите ние така все по-самотни и все по-забравени...
А времето си тече, идват по-нови и по-настървени поколения. Ценностите се променят, изчезват и в един момент те сякаш престават да съществуват. А дали ги е имало изобщо? Какво е това общество, което кара по-слабите да страдат?! Нима законът на джунглата важи и в нашия съвременен, модерен двадесет и първи век. Колко страшно и коварно изглежда всичко това сега, а това е само розовата действителност. За нас, слепите и незнаещи обикновени хора, действителността е сурова и безпощадна. Накъде да се завъртим и да обърнем поглед, за да видим щастието и истината, която боли. Нима е нужно да свеждаме поглед пред случващото. Но дали ще ни боли толкова, ако знаем дали незнанието ни спасява и оправдава. Не е ли то още един претекст за действието или бездействието ни.
Какво всъщност значи думата човек в двадесет и първи век и дали не трябва да се промени значението й в тълковния речник. Останаха ли святи хора, които да помогнат без да се обърнат назад за да търсят заплата... Да не би тези същества да са били просто мит, една жестока измислица. Трябва ли да ги търсим. А останаха ли изобщо деца, чисти и непорочни? Ако не, къде тогава е надеждата за утрешния ден, ами бъдещето, то къде е, имаме ли го него? Не трябва ли всеки от нас да се замисли за действията и постъпките си.
Не трябва ли всеки тайничко да поиска прошка от всевишния и гласно от обидения. Няма ли самите ние най-после да си направим света по-лесен и слънчев. Та нали всеки иска топла усмивка, която да го стопли зимата и страстна целувка, която да го разтрепери лятото. Затова нека просто погледнем човека до себе си и му кажем:
"Обичам те!"
Защо всичко трябва да е толкова сложно, а самотата толкова болезнена?! Нали всеки си има сродна душа там някъде сред света. Дали думите, които чуваме за любовта, не са просто една прекрасна лъжа. Отвсякъде ни залива все нова и нова информация за щастливи любови. А дали хепиендът наистина съществува и какво става след три дни яли, пили и се веселили??? Не ни ли заблуждават тинейджърските и романтични филми и веселият край. Какво става обаче в реалността и безпощадното ежедневие. Предлагат ни се разочарования и несгоди, които ни убиват или... ни правят по-силни. А дали това, "което не ни убива, ни прави по-силни", все още съществува. Защо трябва животът да се промени изведнъж, но да го осъзнаеш чак след месец, два или повече. Защо в този съвременен свят постоянно се затръшват врати пред лицата ни. Старанието на висшестоящите за обединение на света остава забулено и сякаш неразбрано. Не ставаме ли самите ние така все по-самотни и все по-забравени...
А времето си тече, идват по-нови и по-настървени поколения. Ценностите се променят, изчезват и в един момент те сякаш престават да съществуват. А дали ги е имало изобщо? Какво е това общество, което кара по-слабите да страдат?! Нима законът на джунглата важи и в нашия съвременен, модерен двадесет и първи век. Колко страшно и коварно изглежда всичко това сега, а това е само розовата действителност. За нас, слепите и незнаещи обикновени хора, действителността е сурова и безпощадна. Накъде да се завъртим и да обърнем поглед, за да видим щастието и истината, която боли. Нима е нужно да свеждаме поглед пред случващото. Но дали ще ни боли толкова, ако знаем дали незнанието ни спасява и оправдава. Не е ли то още един претекст за действието или бездействието ни.
Какво всъщност значи думата човек в двадесет и първи век и дали не трябва да се промени значението й в тълковния речник. Останаха ли святи хора, които да помогнат без да се обърнат назад за да търсят заплата... Да не би тези същества да са били просто мит, една жестока измислица. Трябва ли да ги търсим. А останаха ли изобщо деца, чисти и непорочни? Ако не, къде тогава е надеждата за утрешния ден, ами бъдещето, то къде е, имаме ли го него? Не трябва ли всеки от нас да се замисли за действията и постъпките си.
Не трябва ли всеки тайничко да поиска прошка от всевишния и гласно от обидения. Няма ли самите ние най-после да си направим света по-лесен и слънчев. Та нали всеки иска топла усмивка, която да го стопли зимата и страстна целувка, която да го разтрепери лятото. Затова нека просто погледнем човека до себе си и му кажем:
"Обичам те!"
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Христинка Todos los derechos reservados
