Вратата се блъсна в стената, върна се, посрещната от мощната ръка на Митьо – общ работник в общината, професионален гробар на селото, и застина до мазилката от пресен тор.

 – Братята се сблиха! – викна той към Пена и Кина, които бъркаха нещо в гърнето на оджака…

Двете вдигнаха глава и забравиха важната тема за новия и най-новия любовници на магазинерката Вътка.

- Най-после – въздъхна Пена – Откога чакам… Бе, уж се делиха, уж имоти оправяха, но не щяха да се скарат… Пу, най-после…

- И за нас работа май ще се отвори – рече Кина, бързо намятайки големия елек – Да тръгваме, че ще трябват свидетели…

- Ба, свидетели -  усмихна се Митьо – Както се ругаят – може направо оплаквачки да са нужни някому…

- А може и на двамата – с надежда въдъхна Кина – Откога нямаме работа…

Двете бяха най-добрите оплаквачки в селото. Викаха ги на всяко погребение, ама напоследък нещо работата запецна. Хем хората не мряха, хем нямаше скандали и разправии, та и втората им специалност – свидетелки, закъсваше…

- Юли е вече там – отпусна се на трикракото столче Митьо – Гледа боя и нещо бройка на пръсти…

- Сричкува – поясни Пена – Нали пусто иска песен да направи, та сега се учи да сричкува. Пуек нещо ще става…

- Пует! То и сега си е пуек – обясни Митьо.

Двете жени се обличаха бързо, но той ги поспря.

- Чакайте, има време… Нали знаете – Руси не бърза, бавничък е…

- Ама като почне… Ти поне си му ял юмруците – прекъсна го Кина.

Митьо въздъхна сдържано. Вярно, преди години нещо се заяде с Руси, оня го наби, ама…- - Стига де, то и Крайчо е якичък – намеси се Пена – Ама и двамата са едни… Не се сбиха за имоти като хората, пък сега… За какво, бе? – обърна се тя към Митьо.

- Крайчо отново насмотал жена си…

- Оная скубла? – рече Пена – Заслужава си… Не е от наше село, значи не ни интересува. И да я утрепе – сеир ще има… 

- Че що сега? Осем години откак я бие и тормози, Руси сега се съсетил…

Кина я погледна и също попита:

- Бе, аз тая я мислех вече умрела… Що пък сега? А?

- Осем години – потвърди Митьо – Млатеше я като маче у дирек, синьо-жълта я правеше, ама аз ни съм видел, ни чул. Техни си работи… Но сега трябва да се намеси стражаря, че и кметът го рече – не бива така. Руси какъв е, та ще я пази тая? Жена му е на Крайчо, да я млати. Световно право! Друга ще доведе – а и имотите й ще му останат. Какви ниви, каква къща…

В къщурката се втурна Юли – смотанякът селско говедарче, дето все зяпаше на селския вир как се къпят момите, ама иначе гълташе език и се спрепаше, кога ги срещне изнасред село.

- Айде, бе бате!

- Утрепаха ли се?

- Още не са – пое въздух Юли – Чакам ги, щото такава песен измислих против Руси…

- Остави песента, после ще я пееш… И внимателничката, щото може и тебе да насвие… Оня Руси бавно впрега, ама бързо езди…

- Да, бе бате, ще ме бие… Стражарят за какво е? А аз - все после… А сега кой ще почерпи, ако не съм правилна песен изпял?

- Дайте да ходим, щото ще вземат да се помирят – върза забрадката Кина – И тогава – ни погребение, ни оплакване, ни черпене…

Митьо отритна столчето и отвори вратата:

- Хайде, мари, да вървим… Все единият ще утрепе другия, а после иде наш ред…

- Как ще го оплача… А може и двамата, а? Иха, ще има кяр… Чиста аванта! - мечтателно въздъхна Пена…

- Ама и ти, Митьо, какъв хубав тежък глас слагаш… Ще има голямо черпене, да знаеш – каза излизащата Кина…

И оплаквачите се запътиха към двора, отдето се носеше патакламата…