1 mar 2016, 22:19

Опълченецът 

  Prosa » Relatos
795 0 1
11 мин за четене

                                                                    Опълченецът

          Малцина са хората, които са чували за село Опълченец. Още по – малко са тези, които са го посещавали. Разположено в гладката като тепсия тракийска равнина, брулено от ветровете и навявано от снеговете, жарено от горещите слънчеви лъчи, селото винаги се е славило с буйните личности, които е раждало и с българщината на която е възпитавало.       

          Пролетта на 1877 година настъпи рано и завари полетата наполовина отърсили се от снежната си покривка. Тук  - там се белееха останки от снежни петна и ивици, а от угарите се вдигаше лека и омайна ефирна пара. Овошките изненадани от топлото време, усещайки дълбоко вътре в себе си напора на плодотворните и живителни сокове, не успяха да устоят на изкушението и се предадоха - цъфнаха в най – различни цветове.

          Още не беше заглъхнало ехото на топовните гърмежи на въстаниците от Панагюрище и Клисура, още не бе засъхнала кръвта по турските ятагани, а плачът и воплите за помощ на изкланите хиляди майки и деца още обикаляше, като призрачен стон блъскайки се между стените на църквата в Батак. Не бяха заглъхнали и възмутените гласове на Виктор Юго, Лев Толстой и много други видни хора, които осъждаха в европейският печат сатанинското и зверско клане на башибозуците при потушаването на Априлското въстание.

            В този момент, ненадейно, като кокиче израсло сред снежните преспи дойде и благата вест, че цар Александър подписал споразумение с Австро – Унгария и обявил война на Османската империя.

           Макар и да се намираха далеч от Дунава, българите от Южна България посрещнаха с радост и небивал ентусиазъм мълниеносните победи на руската войска. А щом научиха, че Гурко преминал Балкана, разбил гарнизоните на турският аскер в Ески Заара и влязъл в града, много доброволци се присъединиха към неговия отряд и се биха мъжки и самоотвержено срещу петвековния поробител. Всички те взеха участие в бойното кръщение на опълчението и гинеха геройски под Самарското знаме подарено на опълченците от жителите на град Самара.         

           Продан бе един от онези буйни личности с които бе изпъстрен големият му род.

Костите на убитият му баща Тишко отдавна гниеха някъде из руските поля, убит по време на Кримската война. Баща му беше тази икона и този светъл лик, който от малък го възпита в обич и уважение към родината и всичко родно. Беше го възпитал в патриотизъм.

         Продан живееше с майка си Гинка и двамата си братя Христо и Иван в малка едноетажна къща на края на селото. Христо се залюби с щерката на един търговец на кожи, замина с нея за Цариград и повече никой нищо не чу за него. Иван заболя от туберкулоза, пожълтя, залежа се и не след дълго го погребаха.

         Продан започна да се грижи за къщата и за майка си. Гледаше животните, обработваше двора, занимаваше се със самарджийство, а от време на време припечелваше по някой грош работейки при кундурджията Ибрахим Али.

        Когато разбра за победите на руската армия и за стремителното напредване на Гурковият отряд към Стара планина, сърцето на Продан лудо запрепуска в гърдите му. Сякаш той с всичките си сетива предусещаше скорошното освобождение на изстрадалият български народ.

          Тази мисъл бе така обсебила съзнанието му, че той заряза работата си, яхна алената си кобила и една сутрин замина за Чирпан при своя голям приятел Стоян Малкия. Стоян бе един от участниците в революционния комитет в града, клел се с ръка върху библията и револвера пред самият дякон на свободата Васил Левски.

          Стоян въведе приятелят си в мазето на старата си къща и от една стара ракла  извади чисто нова и дебело смазана пушка Маузер, един патрондаш, паласки и чантичка с всичко необходимо. Продан мушна разглобената пушка под дисагите на коня, скри патрондаша и чантичката под самара и още същата вечер потегли към родното си село. 

 Оставаха му последни приготовления. След ден, най – много до два със Стоян щяха да заминат за Ески Заара.  Но устремният им план закъсня.

                                                                  ***

         Като черна боа се изви огромна опашка от бежанци търсещи спасение към върховете на Балкана. Ески Заара гореше потънала в пламъци и дим. Башибозуците беснееха. Те колеха и бесеха, изнасилваха майки, невести и деца. Гавреха се с труповете. Писъци, плач и предсмъртни викове се разнасяха навсякъде и увисваха във въздуха като ужасяващ епизод на току – що изпратени грешници в ада.

        Възседнал черният си ат Сюлейман паша стоеше пред тридесет хилядният си аскер, строен в стройни редици в покрайнините на града. Отблясъците на горящите къщи се отразяваха зловещо в тъмните му навъсени очи.

         Новият му мундир, идеално изгладен, стигаше до прасеца на прегънатият му в стремената на коня крак. Аленият му червен фес бе леко наклонен над дясното му око. Медалите и ордените закачени на гърдите му блестяха като големи жълти звезди. На кръста си бе запасал сабя с красива седефена дръжка, покрита с диаманти. Тази сабя беше подарък от султан Абдул Азис в отговор на депешата на Сюлейман, че е разбил руската войска в Ески Заара и минавайки в бърз марш през прохода Шипка вече е в гръб на руската армия, обсадила Плевен и скоро ще съедини войските си с тези на Осман паша.

        Високообразованият Сюлейман обаче бе изпреварил събитията. Бе казал на великият султан, че преминава в победоносен марш връх Шипка. А да излъже султана, Сюлейман паша, главнокомандващият най – елитният корпус войски на Османската империя бе немислимо. Връщане назад нямаше. На сутринта турският аскер изостави изпепеленият град и в стройни редици, заедно с таборите башибозуци, обоза и артилерията потегли към високият връх.

     

                                                                 ***

     От известно време в тъмнината се чуваше само тропотът на конските копита. Мракът наоколо бе толкова плътен, че на моменти ездачите се осланяха само на инстинкта на конете. Единственото което знаеха е, че пътуват на север.

      Неописуем гняв и разочарование скова сърцето на Продан, когато узна за изгорената Ески Заара. Мисълта, че не помогна на сражаващите се руси и българи срещу омразните врагове не го оставяше на мира. На следният ден оседла кобилата си, скри пушката заедно с мунициите под седлото и при залез слънце потегли от родното си село към Чирпан. Не успя даже да се сбогува с майка си, която бе отишла същата вечер по работа в съседното село Челтъкчи. Остави й за спомен медальона на баща си, като го положи върху една светло – синя възглавничка с черни шевици на миндера. До него остави окъсано листче с кратък надпис

           “ Споменавай в молитвите си мале името ми редом с името на баща ми и това на брат ми Иван. Аз отивам да се бия за свободата на България.”

            Стоян го посрещна на вратата. Когато го съзря нито се усмихна, нито се зарадва. Беше видимо притеснен. Въведе го вътре, отведе кобилата му в обора, където червеният жребец я посрещна с радостно цвилене и нетърпеливо риене с крак в дъсченият под.

            Под треперливата светлина на дебелата восъчна свещ двамата мълчаливо хапнаха от рядката  пилешка каша. След това седнали на меките възглавници на миндера в широката одая говориха дълго за изгорената Ески Заара, за хилядите избити българи, за отправянето на армията на Сюлейман паша към Шипка и за шепата защитници, които се готвеха да се сражават и да измрат до крак за свободата на България.

   - Трябва да тръгнем колкото се може по – рано. Трябва да бързаме. – изпускайки кълбо дим от дебелата си цигара промълви Стоян. До броени часове Сюлейман ще бъде под Шипка. Успее ли да премине, успее ли да стигне Плевен... край. Всичко е загубено. Край на надеждите за свобода.

      Продан не продума нищо. Само очите му вперени в пламъка на свещта излъчваха решителност и гняв.

        Хладината в предутринните часове на августовската утрин не успя да охлади горещият плам в сърцата на двамата конници. Първите сутрешни лъчи ги завариха в полите на Средна гора. Спряха за кратка почивка край брега на малка рекичка, хапнаха от коравите сухари, пиха по глътка студена вода и продължиха напред към чутовният връх.

      Някъде по обяд ушите им доловиха глухи тътнежи. Ездачите спряха за момент, спогледаха се и след кратко колебание шибнаха конете. Не чуваха тропотът на галопиращите копита, не усещаха шибането на тънките клони по лицата си. Пяна изби на гъсти вълма по устите на конете, а по гърбовете им се появиха дълги ивици пот.

     Под палещите лъчи на августовското слънце, изкачвайки се по една тясна пътека обсипана с камъни и пожълтяла трева, Продан и Стоян държейки пушките в ръцете си, съзряха отдалеч редиците на защитниците.

       Бързо преминаха през проверката на първият пост, а вторият даже не ги задържа. Задъхани и запъхтяни, достигайки до тясната виеща се пътечка, те нямаха време дори да се озърнат.

       На Орлово гнездо вреше и кипеше. Долу в ниското, подредени в боен ред таборите на Сюлейман паша се готвеха за поредна атака. От отсрещните хълмове се виждаха кратките проблясъци на артилерията, след миг се чуваше грохотът на изстрелите и след секунда снарядите се разбиваха в скалите разбивайки камъните на парчета. Ефектът беше поразителен. Покрай главите на защитниците хвърчаха осколки от гюлета и откъртени камъни.

      Под звуците на зурните, крещейки във фамозен фанатизъм “Аллах, аллах”, смесицата от аскер, черкези и башибозуци отново полазваха нагоре. Напреде им вървеше брадат башибозук, облечен в окъсани сини потури и мръсна риза с къси ръкави. В ръката си държеше знаме с червени и зелени цветове с кървав полумесец изобразен по средата му. В очите му се четеше лудост и злоба, обвити във фанатична диващина.

     Застанал между два камъка, проврял цевта на маузера в пролуката между тях, Продан се целеше и стреляше. Само за час цевта на пушката, загря от честите изстрели и лятната жега и се нажежи като желязо в пещ.

     Турците държаха позициите на защитниците под постоянен обстрел. Куршумите пищяха и рикоширали от камънаците свиреха покрай главата на Продан. Артилерията не спираше да сее огън от отсрещните хълмове. Снаряди и куршуми се сливаха в едно. Виковете “Аллах” и “Ура” се сливаха в едно. “Боже, адът ли беше слязъл на земята.”

     Надвечер протяжният звук на тръба засвири отбой и турците като огромен мравуняк се върнаха назад. Настъпи почивка. Време за глътка вода. Турците не обичаха да водят сражение по тъмно.

      Продан остави пушката, пропълзя с ниско наведена глава назад. След това полу - приведен се отправи към позицията на Стоян. С тънка усмивка, леко разтеглила изцапаното му от сажди и пот чело Продан понечи да поздрави старият си приятел и да повдигне духа му.

         Но зад големият камък нямаше никой. Само пожълтялата, омачкана трева и захвърлената шапка подсказваха, че там е имало човек.

         Буца заседна в гърлото на Продан. Остра болка прониза сърцето му. Обзет от безумна мъка той се защура наоколо.

          Недалеч съзря една милосърдна сестра, която облечена в бяла мантия и изцапана с кръв престилка обикаляше позициите.

        - Прощавай! – с пресипнал от мъка глас извика Продан и махна с ръка. Знаеш ли къде е момчето, което е било на онази позиция?

       - О, он мертъв! Он умерл! Пуля улучил него в головой! Я съжаляю! – отговори му жената на развален руски и се отдалечи.

      Краката на Продан се подкосиха. Той седна на тревата, закри лицето си в шепи и горчиво заплака.

  

 

                                                                         ***

 

              С първите лъчи на августовското слънце турската артилерия отново започна да бълва огън. Турците отново се втурнаха в дива атака. Откъм върха пушките на защитниците затракаха. Само, че сега по – нарядко. Патроните започнаха да недостигат.                  От щаба на Столетов непрекъснато достигаха донесения, че руска войска е тръгнала от Габрово и всеки момент ще бъде тук.

            “ Господи, толкова ли е далеч това Габрово”.

 Гъстият черен мравуняк на сюлеймановите табори се катереха неистово нагоре. Викове “ Аллах, аллах” отново раздраха въздуха. Стрелбата не спираше дори за миг.                   Отнякъде се дочу слух, че Сюлейман разположил специални отряди, които избивали дезертьорите и войниците, които бягали от раята.

         - Момчета! Тук ще оставим костите си! Да живее майка България!- дочу се отнякъде сърцераздирателен вик. – Да живей! – отговориха му други.

            Около обяд отряд черкези блокираха пътеката по която защитниците стигаха до изворчето за прясна вода и подлагаха на непрекъснат огън всеки, който тръгне по него.

            Краят беше близо. В този момент в главата на Продан преминаха като видение думите на Бенковски “или ще умрем всинца или ще освободим България”.

          - Да ще умрем всинца! – тихо продума на себе си Продан, прицели се в един черкез, който катерейки се по издадените скали леко се подхлъзна и стреля в него. От отвореният лоб в главата на черкеза зашуртя струя кръв. Той не успя дори да извика. Преметна се и утихна завинаги.

          В късният следобед таборите се оттеглиха за да се прегрупират. Над Орлово гнездо настъпи кратка тишина. В този миг отнякъде се дочу вик, който накара косите на мнозина да настръхнат.

         - Турци! Турци! Турци отзад! В тила! Бързо!

           Никой не беше разбрал, как при една от поредните турски атаки левият фланг на защитниците на върха се беше огънал, отстъпил и позволил на една група башибозуци да мине в гръб

          Продан нищо не чуваше, нищо не усещаше. Презареди пушката, изправи се в цял ръст и хукна към левият фланг, откъдето нахлуваха турците. Съзнанието му се замъгли. Забрави за живота си. Не мислеше за нищо.

          Изведнъж се спря. На петдесетина метра под него, между редките храсти той забеляза червените фесове на първите башибозуци. Продан вдигна пушката, прицели се в първият от тях и натисна спусъка. Турчинът падна без звук.

          В този миг отнякъде изтрещя изстрел, изсвири куршум. Светът около Продан се завъртя, земята и небето се сляха в едно, слънцето като че ли се преобърна. Стори му се, че вижда майка си и баща си прегърнати, които щастливо му се усмихваха и му махаха.      

          Стори му се, че Биляна, момичето от съседното село Челтъкчи, което той толкова много обичаше и мислеше да й предложи да се вземат, съблазнително го викаше да седне да нея.

   Светлината угасна, навсякъде настъпи мрак и тишина….

    И до днес село Опълченец носи гордо своето име. Защото борец за свобода не се става. Такъв се раждаш. Такъв беше и опълченецът Продан Тишков.

        

 

 

 

 

 

                                                                                                                  Февруари 2016 г.

© Първан Киров Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??