Тази сутрин беше доста ароматна. Отнякъде се долавяше онова страстно ухание на орехови листа, напити с летен дъжд. Всичко, което се бе случило през нощта, беше хубаво, защото ранното слънце поглъщаше ненаситно капчиците роса, в които личеше мократа милувка на луната. Във всяка частица въздух грееше зарядът на живота. В очите на деня имаше светлина, която можеше да се види, без да ти изгори очите, без да те заслепи, а напротив, да те осветли, да те надъха и да те дари с щастие. Това се случва без да подозираш, че магията е в самото слънце, и не е нужно да търсиш причините за усещането, което е във всяка твоя клетка. Трябва да го усетиш и да го приемеш още с първите нетърпеливи слънчеви целувки и нежни милувки на слънчевите лъчи.

*****

*****

                Това се случи много отдавна, толкова отдавна, че ореховата сянка беше крехка, слаба,  не можеше да побере грандиозната Любов. Слънцето я осветяваше изцяло и я топлеше безрезервно. Така тя грееше като самото слънце. Ореховите дървета бяха многобройни, но бяха излишни. Любовта попиваше слънчеви лъчи и нямаше насищане. В тяло на жена и в слънчево сияние, тя – Любов, се ровеше в душите на хората и причиняваше непоносими болки. 

*****

*****

                    В стаята се просмуква светлина на тежки снопове, които направо разпорват стените. Архидея си лежи в удобното легло и наблюдава как слънчевите лъчи упорито се забавляват в стаята ù. Тези непослушни слънчеви зайчета се заиграват с нея. Тя се опитва на няколко пъти да се прикрие с завивката си, но действията ù се оказват напразни. Доста неща бяха преминали през главата ù и на нея просто ù се искаше да се излежава. Мислеше за училище, за приятелите си, за града, който бе напуснала с голямо удоволствие. Изпита нужда да звънне на майка си. Протегна ръка и взе телефона си. За миг се замисли дали да го направи или да звънне по-късно. Загледа се в сноповете светлина, които пробождаха стаята. Имаше нещо магично в това. Тя забрави за намеренията си и се вгледа в светлината. Почувства странно гъделичкане по лицето си и отвори очи. С възхищение съзря интересните слънчеви пухчета, които блещукаха навред. С поглед проследи един светъл сноп слънчева светлина и се почувства радостна, доволна. Беше отпочинала, наспала се и с празни мисли. Нямаше в главата ù нищо друго, освен светлина. Усмихна се на новия ден. Понадигна се и се замисли. „Какъв прекрасен ден. Аз съм свободна, а не знам какво да правя?!”. Въздъхна и се отпусна отново в леглото си, загледана в шеметния танц на полуделите слънчеви лъчи.

                        Архидея прекарваше ваканцията си в това китно селище в планината. Тук наистина природата е изумителна по всяко време на годината. Това лято тя се бе отдала на почивка и честно казано не можеше да прецени как да оползотворява времето си. Прекарваше го в безсмислено лентяйство. Нямаше много приятели и затова се занимаваше с природните дадености на ваканционните дни. Днес определено вниманието ù бе насочено към танцуващата светлина. Започна да откроява блещукащите прашинки. Погледът ù непрекъснато се задълбочаваше в дебелия сноп светлина. Тогава тя се унесе напълно в светлото представление на слънчевите лъчи. Прашинките танцуваха някакъв измислен танц, окъпани в светлина. Очите ù се насълзиха. Гледаше втренчено и не можеше да помръдне. Много ù се искаше да погали светлината и да разбърка пъргавите прашинки. Искаше ù се да танцува. Представи си, че е прашинка и... полетя с другите прашинки. Чувстваше се блажено като прашинка, потопена в сноп светлина. Скришом поглеждаше дългия път, който свързва слънцето и стената на стаята ù. А този път е слънчев лъч, изпълнен с магия, която тя попиваше ненаситно.

                 Отново се загледа в светлинния конус и с задоволство откри безчет безгрижни блещукащи прашинки, които ù приличаха на звезди. Те се изпълваха с магия и грееха по свой начин, пълнейки снопа слънчева светлина с вълшебство. Архидея си мислеше, че е една от тези прашинки и се наслаждаваше на слънчевата баня. Тогава тя откри най-важното нещо в живота си, а именно слънчевата светлина. „Слънцето е най-прекрасното творение на природата. Щастлива съм само от мисълта си за него. Тази светлина разбърква желанията ми, осветлява пътя ми, разсъблича мислите ми, обладава ме със слънчева страст. То е всичко, от което се нуждая... Без светлина в мислите си бих се изгубила в собствения си свят.”

              Утро е, а Архидея не мислеше да става от леглото. Погълната от собственото си въображение, се чувстваше лека и преливаща от  светлина. Протегна ръка и я потопи в слънчевия сноп. Тогава ù хрумна нещо, което ù даде нужните сили да вземе решение за деня си. „Светлината е най-важното нещо на този свят. Обичам деня, защото е светло. Обичам слънцето, защото е толкова прекрасно, топло, нежно, страстно… Обичам тази слънчева магия, в която потъва целият свят. Животът черпи сила от слънчевата светлина. Мисля, че съм щастлива именно затова – жива съм и мога да погаля слънчевите лъчи. Ставам, за да не пропусна нещо. Стига съм се излежавала.”

*****