ІІІ

         - Не. Такава ракия няма. – обяви Аврамов и удари на екс поредната чаша. – Върло е лепа.

         Всички кимнаха дълбокомислено като старейшини и последваха примера му.  В двора на къщата гореше голям лагерен огън. Оркестърът свиреше с пълни сили, а половината село тропаше хоро около къщата. Другата половина, явно по-срамежливата или разумната,  надничаше през оградата и следеше с безпокойство развитието на бойните действия. Тишината и дрямката на малкото селце бяха забравени като скучен урок на досаден учител. Остатъците от прасето покриваха масата като останките на незнаен воин, паднал в борбата.

         Свечеряваше се.  Пламъците на огъня дращеха спускащия се мрак като немирни кучета. Пукотът на съчките отекваше в ритъма на барабана като професионален беквокал. В цялата обстановка имаше нещо толкова езическо,  че Грег сериозно се замисли дали не е попаднал на празника на древно племе или направо е заседнал в Ада.

         Бора побърза да разсее тези негови мисли, като изплува от спускащия се мрак, опасан с патрондаши и с картечница в ръка. Борсата уплашено залегна под масата с бързината на професионален войник. Аврамов запали пура. Гангстера придърпа пушката си. Грег надигна чашата си. Борката и Боян се спогледаха питащо, а Терсенето се опитваше да каже нещо, което започваше с к, но така и не се разбра какво бе продължението. Оркестърът даде няколко фалшиви акорда и обърка хорото, което се разпадна като скъсана броеница.

         Бора насочи картечницата към смълчаното небе и пусна протяжен като родопска песен откос. Трасиращите куршуми пронизаха мрака и оставиха дълга светеща диря.

- Момци, ово е най-лепша песма за моим уши. – обяви Бора – Живели!

         Грабна чашата със замах и я изпи на екс. Остави я на масата и пусна още един откос към невинното небе.

- Живот е леп! – констатира Бора и се строполи на земята, подкосен от ракията, емоциите и живота.

         Аврамов дръпна от пурата и каза невъзмутимо:

- Първият паднал в борбата. Що пият тия хора, като не го разбират това изкуство?  Кажи бе, Грег? Ти си философът на компанията.

- Някои неща, другарю Аврамов, не могат да се обяснят. В това е чарът на живота.

- Ей, пак го извъртя философската, мама му стара! Нищо не разбрах, ама прозвуча добре. Спор няма. Като почна да дебатирам с жената, ще те викна да помагаш. Говориш хубаво, а нищо не ти се разбира. Идеално за семеен скандал.

- Този пък за к'ъв се мисли, като е запасал тази картечница? – обади се Борсата. – Ние, българите, какви традиции имаме.

- Те ти булке Спасов ден. Ти къде го чукаш, то къде се пука. Кажи бе, патриот! – каза Аврамов. – Какво терзае душата твоя?

- Ние си имаме нестинари. – обяви Борсата – Кажи ми, те могат ли го това! Не.

- Борса, ще ти спра ракията, моето момче! – заплаши го Аврамов – Къде  намеси тук нестинарите?  

- Абе не могат да танцуват върху жарава. – не се предаде Борсата в изблик на патриотизъм – Всеки може да стреля, ама не всеки може да е нестинар. Това си е изкуство.

- Ти пък откога стана такъв специалист по нестинарството? – рече Боян – Жарава си виждал само в камината.

- Може, но си ми е вродено. На всеки българин е вродено. В сърцата ни е.

- Айде този пак почна с глупостите. Ще ти спра аз ракията сериозно. – закани се Аврамов. – На теб са ти вродени само глупости в главата. Така да знаеш.

- Ти ще кажеш! Ей сега ще ти покажа как се става нестинар.

- Недей, че после трябва и да те носим.

- Няма такива работи! Ще си припкам като сърна върху жаравата и нищо няма да усетя.  

- Гледай само да не те объркат със сърна и да те гръмнат.

- Подигравай се ти, ама сега ще ти покажа как се правят тези работи. – закани се Борсата и се обърна към Терсенето -  Терсене, я, моето момче, ми извади жарава от огъня и ми я разстели тук до масата, да им покажа на тези аматьори как стават нещата.

         Терсенето погледна с питащ поглед към Гангстера. Той кимна и момчето се зае да организира мероприятието с прецизността на врял и кипял шоумен. След няма и десет минути жаравата бе разстлана до масата в кръг с диаметър от един метър. Въглените просветваха палаво като светлини на дискотека. Малки огнени езици подскачаха от време на време като гладни животинки.

         Борсата събу обувките и чорапите си. Нави крачолите на панталона си и удари една чаша с ракия на екс. Премлясна доволно и каза:

- Гледайте сега внимателно к'во можем ние, бугарите! После ще разказвате на децата си.

         Обърна се към оркестъра и заповяда:

- Майсторе, дай оная нестинарската!

- Па, шефе, не знам такава.

- Как не знаеш, бе. Ти българин ли си, или лукова глава? 

- Па българин съм, ама не знам такава песен.

- Добре де, карай к'во знаеш, но да е игрива, че мен танц ме чака.

- Да засвирим ръченица?

- А така! Точно това ми трябва. Дай една хубава ръченица да им покажем на тези какво е нестинар. Да видят ние какви традиции имаме, че с техните стрелби ми омръзнаха.

         Оркестърът засвири. Народът се събра около Борсата и зачака с интерес. Той сложи ръце на кръста и се хвърли върху жаравата. Първият досег беше болезнен, но Борсата не се предаде, а заигра още по-бързо. Вече не усещаше никаква болка. Стана му гот. Чувстваше се сюрреалистично, като древен езичник, който изпълнява свещен ритуал. Беше сигурен, че бог Тангра го наблюдава и кима доволно с глава. Сигурно си е сипал и чаша медовина в негова чест. Сигурен беше. Мамка му!

         Селяните взеха да пляскат ентусиазирано с ръце. В погледите им се четеше недоумение, селски скептицизъм към непознатото, но и зрънце възхищение. Скрил се някъде в клоните на дърветата, гарван заграчи в знак на одобрение или почуда пред това безумие. Последният слънчев лъч боязливо се скри, предпочитайки спокойствието на нощта пред тази вакханалия на страсти. Оркестърът засвири още по-силно и одобрително. Ловджиите гледаха невярващо случващото се със зинали уста.

- Пичове, този ми скри шапката и още си я търся. – промълви Аврамов и дръпна дълбокомислено от горящата в ръката му пура.

- Нещо ни връзва. – каза Боян. Вечният скептик. – Сигурно го е правил и друг път. Не ми се вярва да му е за първи път.

- Има нещо гнило в Дания. – съгласи се Грег.

- Що бе, пичове? Може пък вярно да му идва отвътре. – възрази Борката.

- Абе, отвътре! На него от вътре му идват само глупости. – не се съгласи Аврамов. – Ходи ти поиграй върху тази жарава да видим дали ще ти дойде отвътре!

- Предпочитам да се въздържа от проява на безумие в мирно време.

- Виждаш ли? За това ми е думата.

- Абе, де да знам! Всеки си е башка шашав.   

- Безспорно. – одобри Аврамов и посегна към чашата, но малко преди да отпие от нея, се спря – Мамка му! Някаква гад се е потопила в ракията ми и най-безсрамно се възползва от нея.

         Инстинктивно се обърна и изля гнусливо ракията върху жаравата. Тя подейства като допинг на малките, умиращи пламъчета, които веднага извисиха ръст и плъзнаха като хищници по краката на Борсата. Той изпищя като прасе по време на Коледа. Спусна се с горящ панталон към чешмата и се хвърли в пълното с вода корито. Всички чуха въздишката му на облекчение, която проряза като нож настаналата тишина. След миг излезе от коритото мокър като кокошка и извика:

- Кой идиот направи това?

- Аз, бате. – призна си Аврамов – Но беше неумишлено. Някаква гадинка ми бе скочила в ракията  и машинално я изхвърлих. Сори, но изкуството, както знаеш, изисква жертви!  

- Да ти пикая на изкуството! Сега как ще ходя на лов? Мамка му! Целият съм мокър.

- А, не така! Изкуството не го обиждай! Както знаем, то изисква жертви и ти жертвоготовно направи първата, така че трай, бабо, за хубост. Ще ти намерим нещо. Не се коси! Ела пийни една ракия, че трепериш като ветропоказател!

         Борсата послуша съвета на Аврамов и бързо удари една чаша на екс.

- Ще се живее. – обяви той.

         Местните се организираха и бързо му доставиха дрехи за преобличане. Все пак той бе герой в техните очи и това беше най-малкото, което можеха да направят за него. По-впечатлителните му донесоха ракия, домашно сирене и суджуци. Така изразяваха благодарността си към артиста. В това село, на края на света, ценяха изкуството. До днес не знаеха това, но след това изпълнение разбраха, че дълбоко във всеки един от тях се е спотайвал малък естет с усет към красивото.

         Борсата бързо обу донесените му стари, протъркани дънки, през които на места издайнически се показваше косматият му крак. Навлече дебела бархетна риза и се почувства по-добре. Отпи поредната ракия, която разпали огъня в него и загря измръзналите му крака.

- Аврамов, дай една пура, да усетя и аз тези млади кубински бедра, дето са ги мачкали!  

- Заслужи си я, бате. – каза Аврамов и му подаде една.

         Борсата я запали. Дръпна мощно като компресор и каза:

- Живей ми се, бе! Живей ми се! Това, нестинарството, много ободрява душата. На човек му става едно хубаво и всичко ти изглежда незначително и малко. Само животът ти се струва голям като океан.

- Този ще пропише поезия след малко. – отбеляза Грег.

- Не ги разбирате вие тези работи. Трябва да стъпите върху жаравата, за да схванете чудото на това, че сме живи. Точно в този момент и на тази земя.

- Не обичам да се правя на Ян Хус. – отвърна Грег.

- Кой пък беше тоя?

- Изгорял е на клада, защото твърдял неща, които другите, меко казано, не одобрявали.

- Хус си е Хус. Аз ти говоря за жарава.

- На този, освен ракията, трябва да му спрем и нестинарството май. – обади се Аврамов.

- Момчета, дайте да прекратим тези философски дебати и да подхванем лова, че се стъмни. – подкани ги Гангстера. – Нестинарството добре, но не трябва да забравяме основната цел на мероприятието.

- Тук си много прав, Гангстер. – съгласи се Аврамов – Хапнахме, пийнахме.  Време е да се захванем с мъжката работа. Само че мен пеша не ми се ходи до границата. Бая път си е. Трябва да намерим някакъв превоз.

- Много конструктивно предложение. – каза Грег - Натежал съм от това прасе и ще трябва да се придвижим моторизирано до изходните позиции. 

- Дайте да видим местните какво могат да предложат.

         След кратки преговори и известна сума на ръка Милош се съгласи да ги закара с трактора до границата. Всички станаха. Сбогуваха се със селяните и организирано  като професионални войници се качиха в ремаркето на трактора. Милош запали машината, която изръмжа като ранен звяр, подскочи няколко пъти и с досада потегли. В този момент пред трактора изскочи Борсата, махайки  с ръка.

- Чакайте бе, пичове! – извика. Спъна се и полетя към земята като вратар към топка. Милош не можа да удържи навреме тежката машина, която мина през легналия Борса. Най-накрая спирачките проработиха и тракторът след кратко двоумение се закова на място.

- Утепахме Борсата! – провикна се Гангстера – Ега ти каръка. Откъде изскочи тоя човек, бе? Мама му стара!

         Всички наскачаха от ремаркето. Милош седеше в кабината и се кръстеше. Грег пръв се добра до трактора. Хвърли се на земята и погледна под него. В тъмнината не виждаше нищо. Нещо се размърда. Две очи се показаха и впериха поглед в него.

- Без малко да счупя бутилката с ракия заради вас. – промълви Борсата и се размърда. Беше се вкопал в земята като миньор.

- Да ти еба и ракията. – викна Грег – Изкара ни акъла, нестинар шантав.

         Стана и обяви на другите добрата новина:

- Жив е. Нищо му няма на копелето. Коси се за някаква ракия.

         Останалите въздъхнаха с облекчение.

- Ей, тоя не се спря да твори глупост след глупост. – обяви Аврамов – Все едно съм тръгнал с деца на море.

         Борсата изпълзя изпод трактора. Изправи се  и отупа дрехите си.

- Споко, пичове! Няма да се отървете така лесно от мен. – каза с усмивка.

- Къде ходиш бе, шматко?

- Забравих бутилката с ракия и се върнах да я взема. Как така ще я оставя!

- Щеше да ми станеш само на бутилка. Отърва се на косъм.

- Нали се отървах, бе. Що се косите? Да вървим да трепем глигани, че кое време стана.

         Качиха се отново на ремаркето.

- Дай я сега тази ракия, заради която ни изкара ангелите! – отсече Аврамов.

         Борсата му подаде бутилката. Аврамов я отвори и отпи дълга магистрална глътка, после я подаде на Грег, който стоеше до него. Той повтори същото упражнение. За кратко време бутилката обиколи всички, когато стигна до Милош, вътре имаше един пръст ракия. Той я удари на екс, изхвърли я през прозореца и подкара трактора, като промълви под мустак:

         - Па какви са люде тай бугари! Пият и се не напиват.  

         Горе в ремаркето Грег се обърна към оркестъра и каза:

- Майсторе, дай онази песен „А сад адио” да си вземем сбогом с хората, както си трябва, че добре ни посрещнаха.

         Оркестърът веднага засвири и всички запяха с него:

         Гледам непознати лица.

         И аз ще съм непознат.

         Гледам как се целуват и плачат.

         На път тръгват с надежда

         Аз заминавам сам.

         В очите на момчето детството изплува,

         под угасналите лампи на перона.

         Ех, пуста младост!

         Да си вземем сбогом!

         Кой знае накъде?

         Кой знае до кога?

         Гледам да запомня всичко.

         Небето синьо, полета на птицата.

         Гледам и очи притварям

         Отнасям спомена там, надалече.

         Гледам безкрайните равнини

         и те поздравявам, земльо,

         земльо моя!

         Ти ще ме чакаш.

         Единствено ти.

         Да си вземем сбогом!

         Кой знае накъде?

         Кой знае до кога?