ІІІ

         Борсата стоеше на брега на блатото и трепереше като листо на вятър. Беше целият мокър. От впитите му в тялото дрехи капеше вода. Приличаше на клошар, който е прекарал цяла нощ на открито, под дъжда. Голото му теме отразяваше лунната светлина и придаваше  сюреалистична нотка на цялата картина.

- Бате, умирам от студ. – каза той през тракащите си зъби.

         Аврамов стоеше отстрани и се заливаше от смях. На моменти дори се захласваше, та човек можеше да помисли, че той има нужда от помощ, а не Борсата. Големият му корем поемаше ритъма на смеха и се тресеше като фолк певица на участие.

         - Борса, бате, искам да ти кажа, че приличаш на пране, което току-що е минало през центрофуга. – каза през смях Аврамов. – Само дето не миришеш на омекотител, но пък това може да се уреди.

- Аврамов, не се бъзикай! Умирам от студ. Дай водка, че ще заприличам на снежния човек!

- Една бутилка вече ми съсипа. Сега си решил и другата да я довършиш, а? Нямаш насищане, бе! Като черна дупка си, мама му стара! Не знам дали си заслужава да продължа да влагам още в теб. Инвестициите ми до сега са все на загуба.  Може би трябва да те зарежа като губещо предприятие. Криза е, все пак.

- Стига си умувал! – прекъсна Борсата разсъжденията на Аврамов върху икономическата ситуация. – Давай водката, че ще дам фира, ако продължаваш да ми четеш лекции!

         Аврамов най–сетне се смили над него. Бръкна в раницата и му подаде бутилката.

- Последната е. – предупреди – Избягвай повече да попадаш в ситуации, в които само водката може да те спаси. Имам чувството, че нарочно го правиш и няма да мирясаш, докато не видиш сметката на последната капка водка.

         Борсата не го слушаше. В този момент съдържанието на шишето преминаваше в устата му с бързината на бензин в резервоара на болид от Формула 1. Щом датчиците в главата му индикираха, че е пълен, той свали бутилката. Изтри устата си с ръка и въздъхна доволно, като дете, което току-що си е изпило шишето с мляко.

- Ще се живее. – обяви – Усещам как животът бавно се завръща и изпълва вените ми с приятно усещане.

- А в мен остава празнота. – съобщи Аврамов – Я, дай тази бутилка насам, че като те гледам, сърцето ми подскача.

 - Аз с лечебна цел бе, другарю Аврамов. – каза Борсата и му подаде бутилката.

- Не знам с каква цел, но като те гледам аз ще се разболея. Така да знаеш.

  Аврамов надигна бутилката и отпи авторитетна глътка. Запали пура. Дръпна и съобщи:

- Това вече е друга работа. Сега остана да намерим глигана дето го уцелихме.

- А не! Аз трябва да изсуша дрехите си, иначе водката няма да ми стигне.

- Добре. Планът е следния. Ти оставаш тук! Палиш огън и сушиш! Аз отивам  да търся глигана. Няма да го оставя така, я! Схвана ли основната концепция?

- Схванах. – отвърна Борсата и започна веднага да събира дърва.

Аврамов тръгна в посоката, в която бе изчезнал глигана.

- И да не изпиеш цялата водка ей! – долетя гласът му от тъмнината. – Убихте!

- Споко. – отвърна Борсата – Ще ти оставя няколко капки.

   След двадесетина минути събиране на дърва и борба с разпалването им огънят облизваше с езиците си нощта. Борсата съблече дрехите си и ги сложи да се сушат, а той приседна близо до живителната топлина. Запали цигара. Отпи от водката и при тази романтична обстановка, която бе способна да извади най–доброто от човек се размечта. Жена му искаше развод. Тази мисъл предизвика еуфория в него. Не беше се чувствал така от последния път, когато пуши марихуана. Беше му леко, ефирно и спокойно. Имаше чувството, че плува в небе от розови облаци. Всичко това бе толкова сакрално, каквото и да значеше тази дума. Беше я чел  някъде и много му хареса. Да. Това си бе сакрален момент, в неговия живот. Щеше да получи развод след няколко месеца и да бъде свободен. Щеше да се прибира спокоен в апартамента, под ръка, с някое младо момиче. Щяха да пият уиски, а след това да се запознаят с особеностите на спалнята му, а после голи пак щяха да пият уиски, да пушат и отново в спалнята. Можеше да опита и тройка. Откога се канеше, но жена му все се дърпаше. Сега всичко бе в неговите ръце. Да. И тройка щеше да направи.  Боже! Животът може да бъде толкова хубав. И като си помисли, че сега започваше. Имаше толкова време пред него. И през цялото това време щеше да осъществи мечтите си, които жена му бе стъпкала с ботушите си като есесовец.  Така се бе чувствал само в деня на уволнението си от казармата. Тогава усещаше свободата с всяка пора на тялото си. Кой да си помисли, че отново ще изпита  това вълнение?  Хей живот здраве, здравей! Животински рев разби на парчета този миг на душевен покой и равновесие, който доближаваше Борсата до прозренията на будиски монах. Той вдигна стреснато поглед от огъня и видя на десетина метра от себе си огромна кафява мечка, която клатушкайки се като кораб в неспокойно море идваше бавно към него. Бавно, но сигурно като данъчен инспектор. Борсата мигновено прехвърли през главата си няколко варианта за спасение. Този, в който трябваше да го играе умрял, а мечката да го души и подритва не му хареса. Избра другия – спринт към най–близкото дърво и катерене по него в стил игрива катерица. Не губи време за повече мислене и без това то не бе от най– илните му качества. Стана и се затича към едно високо дърво на пет метра от него. По средата на разстоянието в главата му светна червена аварийна лампа – водката! Бе забравил бутилката до огъня. Поколеба се само за миг, когато се изискват жертви, той можеше да ги прави. Важното бе да имаш приоритети. Обърна се кръгом и с риск за живота си спринтира към огъня и мечката. Грабна бутилката с бързината и сръчността на цирков акробат и отново смени посоката. Докато мечката разбере какво става той вече катереше  дървото с бързината на професионален алпинист, като същевременно внимаваше затъкнатата в гащите му бутилка да не изпадне.  Стигайки третия метър реши, че е в безопасност и спря. Извади бутилката и удари дълга успокоителна глътка. Погледна към мечката. Тя стоеше до огъня и го гледаше учудено или поне на него така му се струваше. Мамка му! Този развод щеше да му излезе през носа. Откакто жена му се обади, че ще подава молба на два пъти вече бе на косъм от смъртта. Тази само го бе проклела и искаше да заграби цялото имущество. Той обаче бе жилаво копеле, научено да оцелява. Щеше да се бори. К'во си мисли тя, че така лесно ще сдаде  багажа? Да има да взема. Отпи още една глътка в чест на избавлението и се усмихна. Жилка си беше той и това си е. Не се даваше лесно.

         От дясно, там, където трябваше да са Грег и Гангстера започна бърза стрелба. „Момчетата се забавляват. – помисли си тъжно Борсата – А аз вися на това дърво като маймуна. Комично е някак си и не до там мъжествено.”  Отпи от водката, колкото да намекне, че ситуацията не е чак толкова безнадеждна. Погледна към огъна. Мечката все още бе там. „На тази пък да не би да й е студено? Мамицата й! Станах за резил на дърти години. ”  В този момент чу страшен взрив. Стресна се и без малко да падне от дървото. Погледна в посоката, където бяха Грег и Гангстера и видя гората да гори. Какво по дяволите ставаше? Да не би да ги нападат мечки? Не. Това е някакъв кошмар. Почувства се като в онзи филм – „Планетата на маймуните” Само, че планетата, която той обитаваше, явно принадлежеше вече на мечките. Замоли се това да е кошмарен сън, от който да се събуди. По възможност до голо тяло на жена. Ако беше и двадесет годишна щеше да черпи господ с едно питие. Отпи дълга обречена глътка водка и отправи горещи молитви към Христос, Аллах, Буда или както там се казваше онзи горе.

         Аврамов се луташе в тъмнината като сапьор в минно поле. На няколко пъти направи безуспешен опит да се обезглави, а един път без малко да си счупи крака, спъвайки се в някакъв клон. Псуваше бурно и с фантазия, като Стоичков в най–добрите му години. Файда нямаше, но поне успокояваше нервната си система. Най – сетне, когато почти бе изгубил надежда зърна поваленият глиган. Лежеше си кротко до едно дърво. Наистина го бяха уцелили. На първо четене беше поне двеста кила. Отличник. Не знаеше какви са ги свършили останалите, но тази вечер със сигурност щяха да ядът глиганско. Това окончателно го успокой. Нервната му система излезе в заслужен отдих.  Маркира мястото и направи кръгом. Вървеше по обратният път и си свиркаше доволно. Няма нищо по–хубаво от това да видиш резултата от няколкодневен усилен труд. На душата ти става едно хубаво и спокойно, а удовлетворението блика от всяка твоя пора като пот през горещ ден. Да. Животът е хубав понякога. И в повечето случаи, когато беше такъв Аврамов се чувстваше като мъж, малко преди оргазъм. Усещаш, че нещо хубаво ще ти се случи в следващия момент и се стараеш да удължиш колкото се може този миг преди върховната наслада. Все пак в живота най–хубавото нещо е усещането за прекрасния миг, който те дебне зад ъгъла.

         Дръпна от пурата със задоволство от добре свършената работа и можеше да се закълне, че в този момент усети мириса на онази петнадесетгодишна кубинка, която я бе свила на потните си бедра. В този момент чу стрелба в далечината и се усмихна. Другите тепърва се бореха за своята награда. Той си бе свършил работата. Абе майсторът си е майстор. Гранд мастър би си беше от всякъде. Взривът, който последва, леко го стресна. Тези с гаубици ли трепеха глигани? „Аматьори” – каза си. Дръпна от пурата и продължи бавно по пътя.

         След няколко метра зърна светлината на огъня. Дано Борсата си бе изсушил дрехите. Омръзна му да го дондурка като малко дете. Трябваше да се обадят на Терсенето, да дойде с джипа и да натоварят глигана.

         Излезе на поляната и застина. Край огънят вместо Борсата стоеше мечка, която спокойно дъвчеше дрехите му. Огледа се бавно, но никъде не зърна и следа от него. Този лов все повече заприличваше на мръсна война. Явно вече бяха дали и първата жертва. Това сериозно го ядоса. Вдигна пушката и стреля два пъти един след друг в звяра. Не уцели, но мечката заряза заниманието си и с бърза крачка се скри в мрака. Аврамов се приближи да огъня и затърси някакви следи от Борсата. Интересно. Нямаше кръв, а си мислеше, че всичко наоколо ще е оплескано с нея. Може би въпреки всичко Борсата се бе спасил. В този момент чу гласът му някъде от високо:

- Другарю Аврамов, тук съм.

- Къде си бе, идиот?

- На дървото.

Аврамов вдигна глава и го видя да виси на близкото дърво. Приличаше на шибана маймуна. Прихна да се смее.

- Не спираш да ме изненадваш, Борса. – каза през смях – Не знаех, че си толкова добър в катеренето. Слизай долу и не ми се прави повече на циркаджия!

- Не мога. – отвърна притеснено Борсата.

- Е, как се качи, мамка му?

- Качих се лесно. И теб да те гони мечка ще се качиш, ама сега не мога да сляза.

- Скачай тогава!

- А не. Аз съм в развод. Няма точно сега да се потроша.

- Скачай бе, идиот! Това са само три метра. Нищо няма да ти се случи.

- Сигурен ли си?

- Напълно.

- На твоя отговорност.

- На моя. Айде, че ми писна да се занимавам с теб. Ще те зарежа тук. Така да знаеш.

- Добре, а какво да правя с водката?

- А, той и водката си взел?

- Няма да я оставя на мечката я?

- Правилно, Борса. Понякога наистина ме изумяваш. Не губиш самообладание и в най–тежките моменти. Хвърли ми бутилката, а после скачай!

         Борсата му хвърли шишето и Аврамов го пое нежно, като новородено. Надигна го и отпи.

- От това имах нужда. – каза с доволен глас и дръпна от пурата. – Айде сега се приземявай, птицо немирна!

         Борсата се двоуми известно време, след което се хвърли в тъмнината под себе си. Падна тежко, като чувал с картофи, но бързо се изправи. Опипа се и извика:

- Нищо ми няма.

- Остана и да ти има. – каза невъзмутимо другаря Аврамов – Вече наистина ми писна от твоите дивотии. Вземи се стегни малко!

- Аз съм в развод, другарю Аврамов. Малко съм разконцентриран.

- Не знам какъв си, но ако продължаваш в същия дух, няма да доживееш развода. Това мога да ти кажа, като независим наблюдател. Дай да звъним на Терсенето да ни прибира, че кое време стана. Глиган трябва да печем.

- Значи си го намерил?

- За разлика от теб, Борса, аз не съм в развод и каквото ми трябва намирам.

- Ура! – извика Борсата – Тази нощ ще се купонясва. Как ми липсват тези купони, ако знаеш?

- Знам, знам. – каза Аврамов и вдигна телефона.