Джейн седеше облегната на кухненския прозорец, голите й лакти се отъркваха о перваза. Гледаше навън към настъпващата съботна вечер, към притъмнялото небе на запад и странните форми на облаците, създадени от вятъра. Небето се златисто и розово, а малката уличка долу-сенчеста и жалка. Еднакви сгради с ъгловати силуети, тъмни на фона на залеза, ярки лампи, припламващи тук-там в прозорците, макар навън да бе все още светло. Предпочиташе да гледа небето пред тази мизерна частичка от чудовищния град.

Беше тук от няколко часа.

„Приятелят ти е добре, момиче. Тръгнал си е сам от болницата. Явно сега полицията го търси за разпит.“

Беше научила това преди час. Марта не каза как е разбрала. В частната клиника не дават такава информация по телефона.

За двадесет и четири часа животът й се бе преобърнал и продължаваше да пропада надолу.

Повя хладен бриз. Джейн се дръпна и свали прозореца. Толкова бе приятно тук, уютно, спокойно. Навън гъмжеше от пласьори, крадци, проститутки, бездомни, само на крачки от входа на жилищната сграда човек усещаше, че е попаднал в гетото. Място, където и честта и живота имаха цена.

Епидемия от зло...

Апартаментът на Марта бе малко гнездо от топлина, светлина и уют в околния сенчест свят, можеше да остане тук завинаги.

-Марта?-провикна се тя, отивайки към банята.-Марта, наред ли е всичко? Вече цял час стоиш вътре.

Почука на вратата, но никой не й отговори. Щеше просто да се обърне, когато от другата страна се разнесе трясък, последван от ужасно хрущене. Момичето се сепна и се извърна, зениците в светлите и очи бяха станали огромни, няколко руси кичура се люшнаха пред лицето й.

-Марта?-прошепна тя и се прилепи към вратата.

Отново никой не отговори. Какво става, по дяволите? Нещо тихо простърга по дървото отвътре.

-Марта, съжалявам, но ще вляза! Чуваш ли?

Открехна леко и нещо малко и бързо се шмугна между краката й. Тя подскочи от изненада и видя пухкавата бяла котка да се върти край нея, мяукаше и дращеше с нокти по крака й. Сякаш се опитваше да привлече вниманието й.

-Снежанке, как влезе вътре?

Остана неподвижна, само бутна вратата да се отвори по-широко. Котката отново влезе в банята със своята гъвкава походка, като че стъпваше във въздуха, прозорецът беше отворен и друг котешки силует надничаше през него. Още една мършава улична котка се разхождаше по тоалетката, вдигнала опашка, явно при скока си от прозорец беше съборила чаша на пода. Животното извърна глава към нея, втренчило немигащите си зелени очи, оголи острите си зъбки и изсъска.

Джейн изхълца и сложи длан на устата си инстинктивно. Марта беше паднала пред тоалетката с огледалото с гребен в ръка, сивобелите й коси бяха разпилени върху лицето. Лежеше на една страна като заспала, парченцата счупена чаша бяха пръснати близо до лицето й и свитата й в лакътя ръка.

-Марта, прилоша ли ти?-викна момичето и притича да нея.- Какво ти е? Марта!

Възрастната жена бе неподвижна, отпусната, сърцето й биеше едва-едва, когато паникьосаното момиче се приведе до нея, търсейки признаци на живот. Снежанка се провря край нея, настани се на гърдите на старицата и почна да ближе лицето й.

-Какво да правя, господи, какво да правя?! Полицаите ще ме арестуват...

Светът отново се срутваше в краката й.

Котката от прозореца и погледа известно време, после изчезна навън в здрача, другата върху мивката седна и започна да се ближе. Илюзията най-накрая свърши. Безброй невъзможни планове преминаха през ума й за секунди. Жената дишаше едва-едва.

Джейн скочи, затършува трескаво из стаите. Разхвърля много неща, други събори и счупи, но най-накрая намери телефона, взе го със себе си и се върна тичешком в банята. Още по пътя набра спешния номер. Дори не се сети да светне лампата.

Мършавата котка на тоалетката се прозя, показвайки зъби. Неподвижните й очи с разширяващи се зеници запечатаха образа на русо момиче, коленичило върху счупени стъкла, приведено над тялото на припаднала възрастна жена. През отворения прозорец нахлу далечен кучешки лай, котката помръдна с уши.

-Моля ви, изпратете линейка...

………………………………………………………………………………………..

Още привечер главния площад започваше да се опразва. Беше наистина обширен , с правилни геометрични форми, фонтани, градини с цветни лехи и алеи, застлани с мраморни плочи. Обграждаха го големи просторни здания с пищни фасади, а точно отсреща бе резиденцията на лордовете с ограда като крепостна стена и метална решетеста порта, през която се виждаха вътрешните градини. Дъждът, който продължаваше и по залез слънце, замъгляваше очертанията на сградите. Нямаше светкавици, само оловносиво притъмняло небе и под него централен площад, разтворен като цвете. Не повече от двама-трима души, притичваха през дъждовната завеса като сенки и изчезваха през страничните входове на околните сгради.

Една фигура, увита в наметало с качулка, бе застанала в противоположния край наблюдаваше двореца. Имаше достатъчно войници-и вътре и отвън, украсената с ниши и релефи стена всъщност бе добре укрепен зид. В дъното, през портала, се виждаше фасадата на главната сграда. Човекът с наметалото закрачи натам.

Толкова мрачно. Подметките му отмерваха бавен ритъм по мократа хлъзгава настилка. Трябваше да върви, трябва да стигне до тази порта и ако няма късмет-да премине през нея жив. Тих, проникващ през всякакви дрехи дъжд, който нямаше да спре. Нито сега, нито днес, нито някой от следващите дни, които може би нямаше да види. Беше лесно да стигне дотук, да избегне патрулите, да не привлича погледите. Трудното идваше сега, с всяка следваща крачка, приближаваща го към двореца.

Колко дълбока е пропастта между това, което искаш, и това, което ще стане? Може би едното е скалата, надвесена над нищото, а другото е самото дъно. Стоиш на ръба без представа какво има напред и надолу и няма да разбереш, докато не стигнеш дъното, докато онова не се случи.

Ако някой пресече пътя му сега, ако нещо грандиозно се случи, ако просто се подхлъзне по мокрите камъни, ако никога не достигнеше до онази врата, ако реши да спре, преди стражата да го е забелязала, и да се върне назад?

Пред лицето му капеше вода, стичаща се от качулката, сивите му очи се присвиваха, гледайки целта пред себе си и не си позволи да отклони поглед.

Да диша…трябва да диша.

Дъждът заглушаваше малкото околни звуци, оставаше само накъсаното му хриптящо дишане. Ето, стражата го забеляза. Едри въоръжени с мечове мъже, раздразнени от лошото време, неспокойно пристъпващи пред караулките, които бяха по-скоро за украса.

-Не можеш да се разхождаш ту! Прибирай се вкъщи, човече!

Войникът бе по-скоро уморен и отегчен , отколкото гневен. Наметалото му отдавна бе прогизнало, прътите му стискаха дългото копие по инстинкт.

-Тук съм, за да се срещна с лорд Лионард Силк.

Дали прозвуча достатъчно уверено? Дали гласът не се бе разтреперил и те просто щяха да му се присмеят? Отвъд красивата решетка от ковано желязо градината изглеждаше като размазано кафяво-зелено петно.

-Ха!-изръмжа войникът.-Лорд Лионард не се среща с никого без уговорка за аудиенция, най-малкото с непознати скитници! Върви си!

Вече бе привлякъл вниманието и на останалите стражи. Гледаха го с любопитство, запита се колко ли са силни.

Виктор свали качулката от главата си, видяха бледо, изпито момчешко лице с неспокойни сиви очи. Мократа му дълга коса беше прилепнала по слепоочията му, струйки се стичаха по лицето и дрехите му, но той не помръдна. Вече беше късно.

-С мен ще иска да се срещне.

Отне им няколко секунди да реагират. Мъжете от вътрешната страна трескаво се хвърлиха да отключват портата, някой вдигна тревога, биейки звънец. Онези пред него още се колебаеха, но го наобиколиха, стиснали копията си.

-Аз съм Виктор Грей и искам…

Не можа да каже нищо повече, защото те се хвърлиха върху него.

И, да, бяха силни.

Осъзна, че е повален на колене, притиснат от безброй тела в калната локва, все още жив. Насам тичаха още войници, може би очакваха, че е засада…

Все още жив…

-Виктор Грей, бунтовникът!-извика глас над него, после в тила му избухна ужасна неочаквана болка и настъпи мрак.

………………………………………………………………………………………

Лионард виждаше как дъждът бразди по стъклото и струйките изчезваха надолу в тъмното, но не чуваше ромоленето заради шума в стаята. Виждаше и отражението си в прозореца-сериозно лице с врязани по него бръчки, диадема като тънък златен обръч с деликатна ювелирна украса, която стяга челото. Постоя миг-два така, с чаша вино пред прозореца, после безмълвно се обърна, сякаш гледката не му хареса.

Голямата трапезария беше препълнена. Повечето мъже от аристокрацията на Острова не бяха пропуснали да се срещнат с лорд Ислейн, доведоха дори жените и синовете си, които щяха да ги наследят. Съветникът му, повечето министри от Съвета, дузина военни и , разбира се, най-богатите търговци, които не бяха напуснали Острова „докато нещата се успокоят“. По полилеите и покрай стените горяха умопомрачително количество свещи, храната струваше цяло състояние, а виното бе от вътрешността на континента. Цялото това разхищение го дразнеше, докато Ислейн и хората му бяха в центъра на вниманието. Най-скъпо платените музиканти се опитваха да надвият глъчката на поне стотина гърла.

Не понасяше цялото това суетене, сновящите насам-натам хора, ярките цветове, шумоленето от кринолините на жените, слугите, които се промъкваха през тълпата с подноси в ръце. Прекалено много хора, не можеше да държи нищо под контрол. Ами онази завеса? Очите му веднага я фиксираха. Всеки би могъл да се скрие там. Или онзи слуга? Какво носеше в ръцете си? Тези разтворени двукрили врати, влизащи и излизащи мъже и жени?

Усещаше как го обхваща параноя. Изпи на един дъх виното и се отдалечи от прозореца.

Трябваше му въздух. Едва ли някой щеше да забележи отсъствието му скоро. Мина покрай масата, вземайки произволно попадналата му пълна чаша и се измъкна по един страничен коридор на широката веранда, която гледаше към вътрешния парк. Вече часове продължаваше да вали. Лионард остана в заслона, образуван от заслона горе и се облегна на една от колоните. Придърпа тежката си официална мантия, беше студено и влажно. Глъчката почти не се чуваше тук. Имаше ги само нощта и дъждът.

Дочу някакво ръмжене отляво, гърлено, животинско. Двете му ловни кучета се появиха от вечерния сумрак, яростни, но без лай и се затичаха към него. Лионард се усмихна на огромните, подобни на вълци животни, мокри от тичането под дъжда, озъбени и ръмжащи. Отръскаха се от водата, блъсна го вонята на мокра козина, но зверовете продължиха да се умилкват около него, жадни за вниманието му.

Той приклекна пред озъбените муцуни и зарови свободната си ръка в козината на животните. Имаха масивни железни нашийници с шипове, истински чудовища.

-Не приличат много на ловци-промърмори някой в сянката. Лионард веднага се изправи, а кучетата заръмжаха изнервено към новодошлия. Лорд Ислейн изкуцука с тежката си походка напред.

-Напротив, чудесни ловци са-овладяно отвърна Лионард и им заповяда да седнат.продължиха да оголват зъби, но се подчиниха.-И добре пазят двореца.

-Носеше се слух, че ги пускаш само след двукрак дивеч.

-Мечки ли имаш предвид?-подпита лордът с тон, който прекъсваше възраженията.

По-възрастният мъж изсумтя.

-Някои неща изглеждат позападнали, Лионард. Портите, градините. От войниците не стават добри работници.

-А! Забравих колко често си идвал тук и преди. В крайна сметка нямам търпението и спокойствието, с които се славеше Рийс-Лионард сви рамене и отпи от виното.-Не си идвал от коронацията ми. Как се реши да ме навестиш сега?

В дъното на верандата имаше каменна маса с два стола отстрани. Ислейн се настани в единия и се облегна с ръка на масата.

-Коронацията мина доста набързо. Любезните пратеничества от време на време не могат да ме успокоят че всичко е наред. Слуховете са объркващи, Лионард. Разбирам, че все още има хора, които не те признават. Метежници, тук, в града!

-Явно слуховете са по-бързи от стрелите-кимна той. -Положението е под контрол, уверявам те. Взел съм всички мерки.

-Наплашил си хората-рече Ислейн.-Страхът е странна почва, Лионард. Обикновено от него израства покорство, но съпротивата също се развива добре.

Лордът се разходи бавно напред-назад, махвайки с чаша в ръка. Наметката му шумолеше над пода, подобно на дъжда.

-Ако ще ми говориш с метафори, ще те запозная с един философ. Има вила, на северния бряг...Те са бунтовници, ние сме властта! Промъкват се и правят саботажи, аз пращам войници срещу тях! Така правя! Щом веднъж са се поставили извън закона…

-Ти ще им стовариш силата на закона-довърши Ислейн.

Лионард повдигна вежди в онзи познат начин и закима. Другият се облегна на стола и изпъшка, ставите го боляха. Както при всяка промяна във времето.

-Ще се учудиш с каква готовност очакват присъдите си-изръмжа Лионард

-Мислят, че каузата им е справедлива и добра-въздъхна старецът.-Ние сме лошите. И сме измислили помилването. Давай по-често амнистия на затворниците, така се поддържа авторитет.

Лионард скръсти ръце на гърдите си и пак се загледа в дъжда. Кучетата се бяха излегнали на земята, помръдвайки с опашки. Пръстите му изстиваха, стискайки чашата, а мантията му държеше топло.

Има толкова проблеми за решаване, а не можеш да разчиташ на никого.

Как да направиш една стъпка, след като знаеш, че си можел да направиш друга?

-Можеше да доведеш жена си, Ислейн. Щеше да изглеждаш по-убедителен в приятелските си намерения.

-Само тя ми липсва-обади се лордът.-А пък и чувам, че тук си прекарваш доста добре и без жени.

-Не разбирам за какво говориш.

-О, моля те, познаваме се, Лионард. Чух, че сега някакво малко музикантче живее с теб. Не ми казвай, че си го прибрал от бащински чувства. Всички знаем предпочитанията ти. Чудя се не те ли ревнуват бившите ти фаворити? Виждам, че някои от тях все още се радват на вниманието ти.

-Не разбирам…-„за какво говориш“, щеше да повтори. Нямаше смисъл и спря на време. Вдигна чашата към устните си, после я свали. Виното бе блудкаво, трябваше да вземе кристална чаша, не метална. Ливна виното през дъждовната завеса. Зад гърба му Ислейн се бе раздвижил.

-Когато станеш на моите години, всичко става ужасно отегчително. Нямаш нито сила, нито ентусиазъм...нито много поводи за разнообразие. Задълженията към островите и към семейството…Няма ли да ме запознаеш с него? Да не го пазиш само за себе си?-дочу се хриплив смях, който премина в задавена кашлица.

„Ислейн сигурно страда от много болести, сигурно скоро ще умре“.

Отговорностите на властта убиват, макар и бавно. Продължаваше да мълчи.

-Знаеш, че ще остана още три дни-продължи старецът.-Искам да си почина от натякванията вкъщи. Нямаш представа какъв ад е семейния живот след тридесет години брак! Отнася се с мен като със слабоумен. Определя ми какво да ям, как да се обличам, колко да спя…-продължаваше да мърмори той, без някой да го слуша.

„Стар глупак! Какво си мисли, че ме интересуват неговите проблеми?! Никой не го е канил тук, нито пък точно сега!“

Кучетата реагираха на нещо, разлаяха се, скочиха на крака. Откъм сградата се появи Джошуа с двама войници. Кучетата се зъбеха срещу него. Младежът забърза към Лионард, привика го и му каза нещо съвсем тихо. Беше разтревожен и задъхан от тичане по коридорите и мокър, явно бе излизал навън. Ислейн се правеше на равнодушен, надавайки ухо какво става. Лионард прошепна някаква заповед и младежът тичешком отиде да я изпълни, единият войник го последва, другият остана при лорда. Кучетата се запениха от лай, изправиха се на задните си крака и се дърпаха в ръцете на войника, който ги държеше за нашийниците.

Лионард отново намести мантията си.

-Заведи ги при кучкаря-нареди той.-Пуснал ги е да тичат на дъжда, кажи му, че заслужава десет камшика за това.

-Ще го накажете ли, милорд?-попита стражът, едва удържайки разлигавените зверове.

Лордът хвърли поглед на Ислейн, трябваше да го накара да напусне Острова още тази нощ.

-Не…Засега. Всеки има право на втори шанс-отвърна той и се прибра в сградата.

Празненството можеше да продължи и без него, сети се, че още носи празната чаша, захвърли я на някаква маса в коридора и се запъти нанякъде. Мантията му се поклащаше около тялото, верижките и катарамите прозвъняваха при забързаните му крачки, вземаше рязко завоите и не се оглеждаше. Махна на стражите пред една врата и влезе сам. В малкия салон бяха Джошуа с двама войници и още някой. Оставен облегнат на дивана, овързан и с покрито лице. За миг се спря , облегнат на вратата зад гърба си. Джошуа го изгледа странно и не помръдна, изправен на метър от заловения.

-Той ли е?-нетърпеливо попита лордът.-Сигурен ли си, че е той?

-Познавам го много добре, Лионард.

Той не обърна внимание на тона, с който беше отговорено. Отиде до вързания и свали качулката от лицето му, изпод нея се разпиляха мокри тъмни кичури дълга коса. Главата на младежа отново се отпусна назад със затворени очи.

-Виктор Грей-почти ахна Лионард, хвана брадичката и огледа лицето му.-Беше такова добро дете като малък… А сега си бунтовник….

Удари му няколко леки шамара, за да го свести. Момчето изстена и очите му се опитаха да фокусират. Видя лорда, изправен пред него, облечен в огромна пищна мантия в морскосиньо, падаща на безумни гънки от раменете му до земята. Гледаха го присвити от нетърпеливо любопитство лешникови очи, които не можеше да си спомни дали познава. Беше толкова невъзможно да живееш в свят, който познаваш само от дни…

Нямаше късмет-бе преминал портала жив и сега бе в ръцете на Лионард в собствения му дворец. Главата го болеше ужасно, както първия път, когато се бе свестил при бунтовниците, нещо топло се стичаше по тила му-може би кръв. Това бе нищо пред нещата, които можеха да му се случат. Които сигурно щяха да му се случат. Мъжът с диадемата зад него изгледа хората зад дивана. Джошуа не беше помръднал, дишайки дълбоко и бавно, сякаш за да се успокои и не даваше да се разбере какво мисли или усеща в момента. Стражите по-скоро бяха любопитни. Отново сведе поглед към Виктор.

-Дай ми нож.

Джошуа извади собствения си кинжал и постави дръжката му в протегнатата ръка. Лордът започна да потупва замислено дланта си с плоската страна на блестящото острие. Сега в сивите очи се промъкна страх.

-Не съм очаквал, че ще се предадеш сам , Виктор. Не е в твой стил. Какво да те правя сега?

Тялото го болеше, може би го бяха удряли, а сега седеше на мек удобен диван и влагата от подгизналите му дрехи пропиваше в скъпата дамаска. Беше в двореца. В някакъв луксозно обзаведен салон, може би принадлежал на жена, със стени в розово и златно, с лакирани мебели от тъмно дърво, със спуснати завеси и запалени свещници. Пред него бе самия Лионард- толкова хора бяха загубили живота си, за да попаднат тук и да се изправят пред него. Бяха се промъквали през катакомбите и избите, за да умрат тук, подгонени като животни.

А той бе тук, в ръцете му- със завързани отпред китки, отмалял и безпомощен.

Острието продължаваше да се върти в ръцете на Лионард.

-С кого си дошъл?Колко от хората ти знаят, че си тук?

-Никой.

-Дошъл си тук сам? Без подкрепления и предварителен план? Самият Виктор Грей да дойде лично? Нима очакваш да ти повярвам?

-Бунтовниците не знаят къде съм. Нямам връзка с тях след онова нападение. Както видя- дойдох доброволно, без съпротива.

-Аха...

-Трябва да го разпитам-обади се възбудено Джошуа.-Да разберем къде са скривалищата им, какви са им плановете, кой им помага! Нека го заведа в кабинета си и...

-Джошуа, млъкни-беше рязка заповед, нетърпяща възражения и съвсем безстрастна.

Значи това е Джошуа? Онзи, за който му говорят постоянно? Онзи, който казват, че са израсли заедно, че са били като братя? Дали трябва да му е благодарен, че рискува живота си, за да помага на бунтовниците, да ги предупреждава и предпазва? Или да го мрази, заради положението му близо до Лионард, заради слабостта му да го напусне, заради случилото се преди и случващото се сега?

Какво трябва да изпитваш към хора, които познаваш само на думи?

Ръцете му изтръпваха до болка и посиняваха от стегнатите връзки.

-Има арестувани, които могат да отговорят за това- натърти Лионард, махвайки нехайно с кинжала.

Спомни си страха от оръжието в ръцете на Джордж, страхът от оръжията на стражите пред портата.Такива спомени са само илюзия. Не оръжията убиват хората, а ръцете, които ги държат.

Такъв ли е истинският Виктор, този, който имат за водач? Страхлив, треперещ, потящ се от ужас, с пресъхнало гърло и свиващ се стомах? Нима водачите имат право да се страхуват? Нима онова, което изпитват не е отвъд всякакъв ужас, защото не се боят само за себе си?

-Или си полудял или си голям глупак, Виктор- седна срещу него Лионард.-Или пък искаш нещо, което само аз мога. Нали, Виктор? Да се предадеш сам, без съюзниците ти да знаят? Страх ли те е?- спокоен глас, съчувствен.

Приведе се напред с кинжал в ръка. Младежът опъна ремъците на китките си.

-Не мърдай- прошепна лордът и се наведе.

Острието се плъзна през връзките като през масло. Виктор инстинктивно се дръпна назад и започна да разтрива подпухналите си длани. Болеше. Толкова малко нараняване, а така боли...

-Е? Защо си дошъл?

-Искам...-можеше ли да говори така, да поставя ултиматуми?-Гражданската война трябва да свърши.

Лионард като че ли въздъхна и се облегна назад.

-Ще се учудиш колко хора искат същото. Но за пръв път чувам, че синът на Дашиъл е готов да се примири. Опитваш се да ме изиграеш, така ли? Подготвяте пак някакъв атентат, нали? Да печелиш време за жалките си поддръжници?

-Не ! Просто войната продължи твърде дълго! Просто убийствата трябва да престанат!-избухна Виктор.-Иначе...

-Какво иначе?-прекъсна го лордът.-Не мисля, че си в положение да заплашваш, Виктор Грей. Но щом вече си тук, ще играеш по моите правила-продължи по-меко той и се изправи, разхождайки се бавно около него.-Приготвил съм една игра за теб,Виктор. Ако си изиграеш ролята добре, ще спечелят всички-и аз, и ти, и може би някой от бунтовниците.

-А ако загубя?

Лордът мълчаливо върна кинжала на Джошуа и продължи да обикаля.

-Очаквах да си по-уверен. Напоследък сякаш не си на себе си.

-Няма да предам приятелите си, ако това искаш!-викна младежът и скочи от дивана.

Зави му се свят и му се стори, че ще припадне, но задържа погледа си върху Лионард. Войниците посегнаха към оръжията си , но лордът ги спря с жест. Сви рамене сякаш думите на Виктор не го интересуваха.

- Да беше мислил за това преди да дойдеш. Приеми го така-ставаш мой гост, Виктор. За неопределено време. Никой не посещава вече тази част на двореца, така че няма с кого да се свържеш. И не те съветвам да предприемаш нещо спрямо тези, които ще се грижат за теб. Просто ще похабиш и техния живот, а напоследък трудно се намират добри слуги. Съседната стая е баня, мисля, че ще ти се отрази добре да я посетиш.

Виктор опипваше тила си-наистина имаше оток и рана, която оцапа пръстите му с малко ръждива кръв. Някак си не осъзнаваше защо се случва всичко това.

-Какво се опитваш да постигнеш? Защо не ме убиеш?-прошепна той и се свлече обратно на дивана.

Лионард беше спрял на средата на стаята и го гледаше, скръстил ръце под наметката си.

-Ще изчакам да видя какво ще направят приятелчетата ти без теб. Добре е да си ми под ръка жив. А ако се наложи, това лесно може да се промени... Моли се съюзниците ти да са разумни, защото ще бъда безмилостен. Имаме много да си говорим с теб, Виктор, обаче сега съм зает.

Той махна с ръка на Джошуа да го последва и тръгна към вратата. Виктор седеше, опрял чело над сплетените си пръсти, стиснал очи. Чу затръшването на вратата и трепна стреснато. Някакъв полъх го накара да отвори очи. Джошуа се бе привел към него, приближил лице към неговото. Сивите очи просто го изпепелиха.

-Ти си абсолютен идиот-изсъска той с огромно презрение в гласа.-Не трябваше да идваш тук. Провали всичко, постигнато от съпротивата през последните две години. Не знам дали си се побъркал, Виктор, но така обрече всички ни!

„Всички ни...“?

Какво значеше всичко това?!

...................................................................................................................................

Беше странна нощ. Черна улична котка се промъкна из сенките, тръгнала на лов. Зелените й очи отразяваха оскъдната светлина и мустаците й помръдваха при всеки полъх на свръхестественото.На една малка уличка в предградията се надигна вятър. Нищо необичайно на пръв поглед-ветрец, който завихри прахта над земята и прогони мърлявата улична котка, която следеше движението с неразгадаем поглед. Тя се сгърби и изсъска, но сякаш видя нещо твърде странно, което я уплаши и избяга с рязко измяукване. На различни места в града се случваха различни неща, които може би нямаха нищо общо с шепата прах, вдигната във въздуха, рисуваща нови и нови форми.

Нощем се случват неща, които никой няма да види.

Вихрушката се надигна, както с е надига буря, готова да помете света. Като вълна на промяната.

Един внезапен токов удар доведе до срив в компютърната система на полицията и унищожи нищожна част от файловете.

Песъчинките се разместиха бавно като в захарен сироп.

Една огледална стена се строши под напора на невидим ураган, блестящите плочки се посипаха с трясък по мозаичния под.

Прашинките се въртяха и въртяха.

Един мъж на средна възраст, на чиято служебна карта пишеше “криминален патоанатом“ се стресна, усещайки, че е задрямал до микроскопа в кабинета си. Разтри лице с длани, протегна се към записките отляво, поклати глава и ги смачка. Хартиената топка се удари в ръба на кошчето, а мъжът грабна гумени ръкавици и се върна в залата за аутопсии.

Съвсем случайни неща.

Една тъмнокоса лекарка не можа да заспи в голямата си спалня и светна нощната лампа, взирайки се в тъмните прозорци.

Но това не беше толкова необичайно. Много хора не спяха тази нощ.

Нито майката на Виктор, увита с одеяло в креслото, чакаща телефонът да звънне.

Нито Елизар Моранди, разхождащ се по боксерки като сомнанбул на верандата си с полупразно шише уиски в ръка.

Нито светлокосата Джейн, кръстосала нервно крака и ръце на пейката в един болничен коридор

Беше странна нощ.

Под светлината на уличната лампа прашинките проблясваха. Ветрецът се надигна и стихна за няколко удара на сърцето. Из многомилионния град се случваха странни неща, но щом няма кой да ги види, дали изобщо се бяха случили? Никой никога няма да разбере как шепа прашинки са се разместили на една улица през нощта на събота срещу неделя и са подплашили черна улична котка.

Или са променили частица от реалността.

Единственото, което променя облик на света, е прахта, носена от вятъра...