Беше осем и тридесет, неделя сутрин. Виждаше непрекъснато мърдащата черна стрелка по белия изпъкнал циферблат на стенния часовник. Имаше кръгла сребриста рамка, проблясваща на изкуствената светлина. Секундната стрелка прескачаше от миналото към бъдещето с почти безшумно прещракване.

Стаята за разпити бе почти празна- само метална маса в средата и огромно огледало, заело половината стена. Вече мразеше огледалата, ужасяваше се от това, което може да има от другата страна. А това огледало определено имаше друга страна, откъдето я наблюдаваха и преценяваха.

Беше като на филм. Но съвсем на живо.

И беше ужасяващо.

-Какво се случи, след като си тръгнахте от нощния клуб?

Джейн отклони очи от огледалото и се втренчи в следователя. Беше разплакана, не знаеше и тя защо, нервите й не издържаха, не можеше повече да се овладее. На масата пред нея имаше бутилка минерална вода и стъклена чаша. Пръстите й си играеха с чашата, плъзгайки я по плота, драскайки я с нокти, наблюдаващите я забелязваха всичко това.

-Не знам! Казах ви-не знам! Не помня! И аз искам да разбера какво се е случило!...Искам да разбера как е Марта... Искам да се прибера!-повтаряше за пореден път, хълцайки.

-Била си с него в дома му! Видяла си всичко. Трябва да ни съдействаш.

-Но аз нищо не си спомням! Съжалявам-отпи глътка студена вода и избърса лицето си. Вратата се отвори и влезе кльощавата руса жена, която също бе говорила с нея. Носеше документи, прикачени към подложка и се усмихна окуражително. Следователят се извини на Джейн и отиде при нея. Момичето проследи с поглед как двамата излизат от стаята.

-Доклада на патолога- каза русата инспекторка на колегата си.

-Чак сега? Не трябваше ли да е готов още вчера?-учуди се той.

-И аз така смятах. Даже когато ми го даде имах някакво много странно усещане, нещо ми убягва...Може би не си доспивам напоследък...Освен това имаше някакъв срив в информационната ни система. Да се надяваме, че не са загубени важни данни.

-Срив в системата?-възкликна той-Невъзможно! Както и да е. Какъв е резултата?

-Нараняванията били странни-каза жената.-Описал е смърт от кръвозагуба, причинена от множество прорезни рани. Нещо което вече знаем.

-Да. Доста жестоко убийство- вметна мъжът, протягайки ръка към документите,

-О, не! -възкликна жената.-Ще се учудиш, но не е убийство-раните са причинени от забити в тялото му стъкла.

-Малката го е наръгала с парче стъкло?

-Всъщност не. Според патолога раните са причинени едновременно и с еднаква сила, освен това парчетата все още са в тялото му. Няма как тя го е причинила. Момчето е убито от счупеното огледало. Доста странно , но все пак...нещастен случай.

-Да бе-не се сдържа следователят.-Не мога да повярвам.Тъкмо започвахме да търсим оръжието на престъплението, прокурорът ми диша във врата да повдигаме обвинение срещу малката, а ти ми казваш, че се е нарязал на стъкло?! Шегуваш ли се?!

Той зачеса яростно косата си и закрачи нервно по тясното коридорче. Повече от денонощие не беше спал, костюмът му бе омачкан, а вратовръзката разхлабена. На врата му висеше пропуск с името му.

-Какво мислиш?-обърна се най накрая към жената.

-Заблудили сме се-отвърна тя.-Колкото и да ми се иска...няма престъпление. И без това нямаше никакви следи от трети човек в къщата. Според мен са се карали в клуба, той я е завел в къщата на родителите си, отишли са при басейна и са продължили да се карат. Видя ли лицето й? Мисля, че я е удрял. Може да се хванем за това дали тя не го е блъснала при самозащита. Обадихме се на родителите й. Скоро ще извикат адвокат. Но така или иначе нямаме повод да я задържим.

-Знаеш ли какво значи това?-той се облегна на гладката стена и скръсти ръце на гърдите си.-Нямаме убийство. Нямаме заподозрян. Случаят приключва, така ли?

Жената примигна, отмествайки тънкия бретон, падащ в очите й.

-За добро или зло-така изглежда. Може да я обвиним за унищожаване на доказателства, възпрепятстване на закона...Реално обаче само ще станем за посмешище, ако го направим. Тя има чисто досие и блестящо поведение, а ние нямаме дори убийство.

Следователят още не можеше да се успокои. Грабна доклада от ръцете й и влезе в стаята за наблюдение, бутвайки вратата с рамо. Вътре беше още един техен колега. През двойното огледало като през прозорец се виждаше ярко осветената стая за разпити, където Джейн чакаше сама. Дишаше бавно, за да се успокои и си играеше с празната чаша. От време на време поглеждаше часовника над вратата.

-Просто не ми се вярва!-каза на себе си следователят.-Ким!-изведнъж се обърна той кум блондинката.-Ако тя го е блъснала при самозащита, защо просто не си го признае? Едва ли ще има сериозни последствия за нея.

-Горкото момиче-обърна се тя към стъклото.-Сигурно е било ужасно да види подобна сцена, всичко е било в кръв. Може би наистина не помни. Посттравматичен шок, знаеш. Да я изпратим по-скоро на сигурно място и да й намерим добър психолог.

-Ами Виктор Конъли?

-Оказва се, че няма нищо общо със смъртта на момчето. Ние не се занимаваме с изчезналите. Мисля, че просто е избягал. Нямаме никакви обвинения към него.

- Обади се на майка му да й кажеш. Както и на пресата-че смъртта на волейболиста е нещастен случай. Ще останат много разочаровани.

 ...................................................................................................................................

На вратата се позвъни. Пълничката жена погледна през шпионката-отвън стоеше тъмнокосата д-р Едингс в блуза без ръкави, стиснала дамската си чанта, притеснена и объркана. Майката на Виктор отключи двойното резе и й направи път да влезе.

-Случило ли се е нещо?-стреснат и ужасен майчински поглед.

-Не...-заекна докторката

-Тогава защо сте дошли?

Жената се смути още повече от резкия въпрос. Дали трябваше да идва въобще?

-Имам свободен ден. Видях адреса ви в болничния картон...и си позволих да дойда и да попитам... дали имате новини за Виктор.

-Аха...

Майката на момчето я покани в стаята, която съчетаваше гостна, трапезария и кухня. Всичко бе подредено и съвсем чисто, сякаш жената целия ден се е занимавала с чистенето. Въпреки това трескаво започна да мести и прибира съдовете в кухненския бокс. Гостенката се настани на ръба на стола си край високата квадратна маса.

-Няма новини, не ми казват нищо. Полицията нищо не прави. Може да се е почувствал зле, да е пострадал. Има толкова опасни хора...Искате ли нещо? Чай, кафе?

Лекарката поиска само вода. Видът на жената срещу нея бе безкрайно уморен и повехнал, сякаш тревогата от последните дни я бе съсипала.

-Знаете ли? Името ви е като на автора на една от онези измислени книги, които Виктор чете. Поредните фантазии, които нямат връзка с реалността...Той вече е голям човек, а иска да живее в някакъв свой измислен свят...

Какво правеше тук? Можеше просто да попита по телефон, дори това не беше нужно. Огледа скромната стая.

Може би дойде заради онези дълбоки, сиви демонични очи...

-Той живее с вас, така ли?-попита д-р Едингс.

Другата жена отваряше хладилника и търсеше нещо.

-Разбира се-беше глас, пресипнал от сдържана паника.-Не може да си позволи да отиде на квартира. Понякога работи почасово, но това не стига, за да се издържа сам. Той няма баща, нали разбирате, трябва да се грижа сама за всичко...А както виждате, докторе, ние не сме особено заможни...

Беше извадила чиния с шоколадови сладки и ги сложи на масата.

-Искате ли? Аз не ям, но бяха за Виктор. Той е толкова слаб, все се тревожа, че ще се разболее...

Седна неспокойно срещу нея, взе си сладка и започна да я чупи с пръсти. Докторката се вкопчи в чашата си с вода.

-Виктор учи в колеж...Умен е...Той е...добро момче...

По дяволите! Не искаше да каже това! Представи си го както го беше видяла последния път-упоен на болничната кушетка-полугол, деликатен, топъл, с тъмна мека коса, паднала върху челото. Спомни си как слагаше ръка на челото му и отмяташе косата му, как в нея се надигнаха някакви емоции-едновременно майчински и закрилнически, едновременно не...

Онова, което мислеше да каже наистина в момента, беше... неподходящо.

-Къде може да е...-говореше си майка му.-Объркан е , без пари в себе си...

Дъвчеше половината бисквита, а другата половина бе станала като трохи по масата и шоколад по пръстите й. Умът й бе някъде съвсем другаде. Взе си още една и погледна докторката.

-Баща му също беше добър и скромен човек, и много умен...Прилича на него. Но не можеше да се оправя сам в живота, беше отнесен, живееше в някакъв собствен свят...Аз трябваше да се грижа и за двамата. А и Виктор...ако беше...нормален...Докторе, вие пазите лекарска тайна, нали?-притеснено попита тя.-Мислите ли, че...Може ли Виктор да се промени, да стане...нормален?

-За какво става въпрос?-недоразбра жената,-Какво не е наред?

-Той...как да кажа, вие все пак сте непознат човек...Но сте лекар и...той...той е...гей... Беше ужасно, когато научих... Не мога да го повярвам още... Винаги съм се надявала да се оправи, да стане нормален като всички... Какво ли не съм направила за това. Исках да го заведа на лекар, на психолог.

-Това не е...болест-неуверено каза Едингс.-Виктор е такъв, какъвто се е родил. А и още опознава живота. Той е съвсем млад, съвсем млад...

Да, можеше да й бъде...Не! Просто едно хубаво сивооко момче.

-Нищо не знам за личния му живот, за времето, което прекарва извън къщи. Не можем да говорим за тези неща-продължи майката. - Сега разбирам, че някакъв непознат човек плаща луди пари за престоя в клиниката...Кой е той, какъв е?!... Какво общо има момчето ми с него? Аз вече не издържам!

Разплака се. Хвърли натрошената бисквита на масата и подпря чело с опакото на дланта си. Хлипаше накъсано, навела глава. Късата й кестенява коса, прошарена по слепоочията, беше разрошена, паднала върху челото. Д-р Едингс се приведе напред, не знаеше какво да каже, какво да направи. Докосна леко ръката й.

-Просто трябва да го разберете. Той ви е син.

-Не мога да си спомня последния ни разговор...Как да знам, че ще е последен?! Той постоянно прави глупости, не ме слуша за нищо... Караме се отново и отново, после аз му прощавам... В крайна сметка той е добро момче... Мисля, че така ще продължи вечно… А сега…

Майката на Виктор издърпа ръката си и засмука възглавничката на палеца си, оцапана с шоколад. Другата жена нищо не отвърна.

Не трябваше да идва, а сега не смееше да си тръгне. Отметна тъмната си коса и зачака. Майката на момчето още хлипаше. Избърса лице с ръка, после погледна омазаните си пръсти и ахна погнусено. Стана бързо да си измие ръцете.

-Винаги го питам кога ще се прибере-заговори пак тя.-Не го питам къде ходи, но искам да се прибира вечер у нас, за мога да спя спокойно. Така е редно, нали? Аз съм му майка, трябва...А той все закъснява...

-Виктор не е малко, момче, госпожо Конъли. Вече е мъж, скоро ще стане на двадесет и една.

Опитваше се да не звучи прекалено назидателно, не беше тук да решава проблеми, трупани с години. Изобщо не трябваше да бъде тук.

Майката на Виктор взе сладкишите и отново ги прибра в хладилника.

-Той е моето момче. За цял живот. А сега не знам нито кога ще се върне, нито защо закъснява...

......................................................................................................................................

Джошуа спря пред вратата и затвори очи. Само за миг. Сякаш бе видял всичките си сънища и мечти да преминават пред погледа му. Пое дъх и се подпря с длан на вратата.

Това беше реалността. Лионард, Ислейн, дворецът, аристократите, интригите, войниците, бунтовниците, Виктор, който вече едно денонощие беше пленник в северното крило. Това продължаваше вечно, безкраен кръг.

Сложи другата си ръка на бравата.

Лудостта, болката, измамата, смъртта.

Маниакалните самозаблуди, самотата.

Изолацията.

Можеше да поправи поне това.

Дръжката поддаде. Прекрачи през прага и очите му блеснаха гневно.

-Джошуа?-изненадан момчешки писък.

Гейбриъл бе извил глава към фигурата в рамката на вратата. Седеше на пода пред голямо огледало, кръстосал крака под себе си. Беше облечен в късата зелена туника без ръкави, стегната през кръста. Кожата му изглеждаше толкова бледа, толкова прозирна и нежна. Толкова слаб и крехък, още дете! Джошуа преглътна мъчително и затръшна вратата зад себе си. Малкият подскочи стреснато. Лицето му бе гримирано, огромните зелени очи-подчертани с черен туш, четчицата и кутийката все още бяха в краката му.

-Какво правиш?-младият мъж сам се изуми от гласа си, прегракнал, натежал от гняв.

-Аз...тази вечер Лионард ще вечеря с лорд Ислейн - пресекливо арфистът. -Искат да бъда с тях. Плашиш ме, Джошуа! Какво не е наред?

-С тях?! В този вид? Ти осъзнаваш ли, че ще си основното блюдо на тази вечеря? Като знам какъв ревнивец е Лионард, определено дъртия развратник Ислейн е настоявал. Нима ти харесва да те предлагат на всеки като евтина изтривалка?!

Гейбриъл все така седеше, подпрял се с длани на килима. С разрошени руси коси, с огромни очи, разширени от ужас- излъчваше някаква сладка невинност, гледаше го толкова неразбиращо.

-Щом Лионард го иска, аз не мога да му противореча! Той прави много повече за мен, отколкото аз някога бих могъл да...никога няма да мога да му се отплатя...

Фалшива порочна свенливост.

Малките му пухкави устнички също бяха оцветени. Прииска му се да го удари.

-Време е да напуснеш двореца-мрачно каза той, тръгвайки към хлапето.

Гейбриъл скочи на крака. На земята имаше венец от клонки и дъбови листа. Истински малък горски елф ,нали? Джошуа се приведе и с едно движение сграбчи венеца. Момчето бе избягало в средата на голямата си стая при подиума с арфата.

-Какво говориш, Джошуа? Къде да ходя?!

-Налага се да си тръгнеш,това е -сериозно каза той. -Много хора не одобряват присъствието ти тук. Лионард си създава лоша репутация. Аз съм длъжен да се грижа за него и няма да позволя нещо да попречи на кариерата му. Или някой.

-Тогава ще говорим с него утре, Джошуа-по-спокойно каза момчето, макар че целият се бе изчервил под напудрените си бузи.

-Няма да говориш с никого-рязко изръмжа младият началник на тайната полиция и гласът му прокънтя в голямата стая.-Тръгваш си още сега. Аз ще обясня на Лионард.Той знае, че правя всичко за него...за негово добро.

Пръстите му разкъсаха венеца и попиляха зеленина и тресчици по килима.Не можеше да мисли за нищо друго освен за целта си. Трябваше да стане сега, иначе никога не би имал смелостта да го повтори.

Самозаблудата, жестокостта, самотата...

-Лионард не може без мен- инатливо викна Гейбриъл макар да отстъпваше пред по-едрата фигура.-Никога няма да се раздели с мен! Той ме обича!

-Нещата идват и си отиват, Гейбриъл -думите оставяха горчив вкус в устата му. -Той е на четиридесет и седем години. Имал е много други преди теб, правили са същите неща и са чували същите думи от него. За него ти си просто играчка, след година дори няма да си спомня името ти.

-Никога!-викна малкият, отстъпвайки,докато спря с гръб в голямата арфа. -Ти просто ревнуваш.Той ми каза,че...

-Какво?- грубо го прекъсна Джошуа и се изправи пред него. -Какво ти каза? Че си специален? Не знаеш ли, че го казва на всички? Съвсем скоро ще пораснеш и ще му омръзнеш, малкия. И тогава се моли да те предостъпи на някой богат стар развратник, който се прави, че води порядъчен живот. Като Ислейн, например. Защото иначе ще свършиш в някой вертеп на пристанището като евтина мъжка курва за моряците и докерите. Знаеш ли какво ще стане там с музикант като теб? Мислиш ли, че там ще оценят колко си специален? Мислиш ли, че наЛионард ще му пука, че някой те изнасилва, дрогира и пребива постоянно, докато не забравиш кой си и не се превърнеш в парче безмозъчна плът?

И двамата бяха задъхани, и двамата-треперещи и зачервени. Единият от гняв, другия от объркан ужас. Стояха секунда-две втренчени един в друг. Момчето сякаш пак щеше да се разплаче, Джошуа го беше намразил заради това.

-Отдавна минаха времената, когато Лионард се привързваше към играчките си. Мислиш ли, че в тези смутни времена ще предпочете теб пред благоразположението на съюзниците си?

-Ти просто ревнуваш! Яд те е , че не си могъл да го задържиш и той вече не те обича!

Джошуа се напрегна.

-Твърде силни думи от малка курва като теб, Гейбриъл. Любов? Това, че те бие и ти го начуква, когато му се прииска, а после в изблик на разкаяние те обсипва с подаръци? Това ли наричаш любов?! Не си въобразявай, че господарят ни изпитва емоции.

-Дори да е така, Лионард няма да ме остави. Аз съм музикант! Никой не можа да свири като мен, всички го казват! Имам талант! Мога да те накарам да скимтиш от ужас и да се молиш! Такава сила има музиката ми. Мога...да измисля десетки начини да умреш и да ти ги покажа чрез музиката...

-Тогава свири!-кресна Джошуа в лицето му.

Момчето падна назад, препъвайки се в издигнатия подиум. Блъсна се в голямата арфа и инстинктивно прегърна рамката й. Инструментът бе по-висок от него, блестеше, с триъгълна форма и вълнообразна извивка отгоре. Сивоокият младеж извади кинжала си.

-С едно движение мога да срежа струните-закани се той.-И тогава край с твоето оръжие... с твоята музика! Хайде, свири! Покажи какво можеш!

Хлапето го гледаше ужасено, черният туш, покрил миглите му, започваше да се размазва. Джошуа направи движение, сякаш се опитваше да пререже струните. Гейбриъл се вкопчи в арфата, за да я защити с тялото си. Джошуа го удари със свободната си ръка през лицето и го повали на земята.

-Свири ти казах!

-Той свири само за мен!

Младежите се озърнаха стреснато. Откъм малката скрита врата в дъното идваше Лионард, наметнат с тънка наметка от пурпурна коприна, която се гънеше и развяваше назад при ходенето. Гейбриъл захленчи и подобно на ранено животинче допълзя в краката на своя господар и кротко се сгуши зад него.

-Какво си мислиш, че правиш, Джошуа?

-Пазя гърба ти, това правя. Казах ти да се отървеш от него-той замахна с кинжала, сочейки хлипащото момче зад гърба му. -Никой не одобрява увлеченията ти, най-малкото като ги демонстрираш така. Сега имаш нужда да привлечеш нужните хора на своя страна, не да забавляваш Ислейн с този малък... с него!

-Ще говорим за това друг път, Джошуа. Когато изтрезнееш.

Гласът не очакваше възражения, не биваше да има възражения.

„Не мога да споря с него!“

Но в момента някой друг говореше вместо Джошуа. Някой без страх от последствията , от наказанията.

Някой готов да посегне и да убие Лионард, за да го защити.

Лудостта, болката, измамата.

Смъртта...

-Не-ще ме изслушаш СЕГА!

-Не си на себе си, малкия-изсъска лордът. -Спри, преди да кажеш нещо за което и двамата ще съжаляваме!

-Престани да се държиш снизходително с мен!-кресна младежът.-Поне веднъж искам да ме изслушаш, без да се мислиш за всемогъщ! Осъзнаваш ли колко много ми дължиш? Осъзнаваш ли, че си навлякох омразата на всичко живо на този Остров, че загубих и малкото приятели, които имах, за да ръководя тайните ти служби? И защо-за да служа на твоята мания за преследване?! Ако не бях аз, сега нямаше да си жив!

-Джошуа!

-Винаги съм ти бил верен, винаги съм те пазил и ще те пазя...Дори ако трябва да те пазя от самия теб!

-Джошуа, тръгвай си!

-Не можеш да ми заповядваш!

-Аз съм господарят!

-Но не си мой господар!

Край! Това беше смъртната му присъда, подписана и подпечатана от самия него. Гейбриъл изхленчи като от физически удар.

Не можеше да си вземе думите назад. Сега трябваше или да падне на колене и да умолява лорда за милост, каквато никога не го беше виждал да проявява.

Или...

Имаше кинжал в ръката си. Дланта му се бе изпотила, а пръстите трепереха, така че трябваше да стисне дръжката по-здраво, за да не я изпусне. Носеше оръжието денонощно откакто бунтовниците го нападнаха и никога не го бе използвал срещу човек.

Вдигна поглед от острието. Очакваше да види Лионард обграден от стражи, готови да го арестуват. Щеше да попадне в тъмницата при бунтовниците, които бе позволил да измъчват, при следователя, когото бе заплашил и унижил. Или просто да го убият. Което щеше да е много по-милостиво.

Ако използва кинжала сега...Ако освободи и двамата от това бреме, което повече не може да понася.

Да сложи край.

Вместо това лордът тръгна към него с онова свое съчувствено изражение, с разочарован, но опрощаващ поглед. Цялото му тяло изтръпна при този поглед. За момент наистина му се прииска да се разкае, да се вкопчи в дрехите на Лионард и да се примоли за прошка. Очите му се замъглиха. Още малко и щеше да хвърли оръжието и да се свлече в прегръдките му. Ако иска после да го накаже, стига само да му прости.

-Винаги съм бил твой наставник, Джошуа. Твой покровител.

Този глас, проникнат до сърцевината си със състрадание. Толкова омразен, толкова манипулиращ.

„Истината винаги е по-страшна.“...

-Глупости!-кресна младежът.-Мислиш, че съм като останалите ти любимци, нали? Че можеш да си поиграеш и да ме захвърлиш като непотребна вещ?! Мислиш, че всичко е само забавление?!-разпери ръце, за да покаже стаята. -И сто момчета да имаш тук, без мен си нищо!

Лионард се оказа лице в лице с него. Можеха да усетят задъханото си дишане, очите им се взираха едни в други, блеснали, немигащи. Лордът стисна дясната ръка на Джошуа, която държеше кинжала, и я дръпна към гърдите си. Острието докосваше пурпурната мантия, пръстите му изтръпваха в желязната хватка на другия.

-Искаш Гейбриъл да си тръгне?-прошепна Лионард, накъсвайки думите.-Да ни разделиш? Помниш ли откъде имаш този кинжал?

-Ти ми го подари-изпъшка младежът. -Когато стана лорд. Позволи ми да го нося дори когато съм край теб.

Острият връх щеше да разсече коприната. Алена кръв, напоила алената наметка. Нямаше да личи повече от мокро петно.

Как се стигна дотук?

Лионард го задържаше в тази невъзможна хватка, опрял острието в сърцето си.

-Ако сега си го поискам обратно? Трудно е да се откажеш от нещо, което си държал в ръцете си, нали? Как тогава искаш да се откажа от Гейбриъл?-не знаеше, че ревността можела да боли толкова... -Той си няма никого, аз съм единствената му защита. Нима искаш да тежи на съвестта ти?

Защо се стигна дотук? Джошуа издърпа ръката си и кинжалът падна меко на килима.

-Какво искаш, Лионард?

-Не е ли очевидно? Искам всичко, което този свят може да ми даде. А ако не иска-ще си го взема-по един или друг начин...

Неочаквано Лионард приклекна пред него. Обърса с пръсти върха на ботуша му. Изправи се и вдигна показалец пред лицето си.

-Знаеш ли какво е това, Джошуа?-не получи отговор.-Прах. Всички ние сме дошли от прахта и отново ще се върнем в нея. И ти, и аз, и всичките ми врагове. Всичко около нас е прах, носена от вятъра. И смятам да използвам всички начини и средства, за да постигна каквото заслужавам. Преди да стана част от нея.

Гейбриъл гледаше абсурдната сцена, хълцайки от ужас, свит на пода. Очите му бяха бездънни, светлозелени, плувнали в сълзи. Черният туш се беше разтекъл, обграждайки ги тъмни петна, стичайки се като черни вадички надолу по бузите му, сякаш плачеше с черни сълзи.

Джошуа се дръпна, уви се в наметалото си, сякаш неспособен да стои в близост до лорда. А той го гледаше безстрастно, чакайки нещо.

-Един ден-задави се младежът,- един ден някой нещастник ще ти види сметката...ще изпиташ болка и ще се лее кръв!

-Няма да си ти, зайче.

Сега Джошуа отстъпваше, сам, обезоръжен и отчаян.

-Не предизвиквай съдбата, Лионард. Не забравяй, че ти ме направи такъв, какъвто съм. Ти ми показа колко жесток трябва да бъда, за да оцелея покрай теб.

Лионард се приведе да вземе кинжала. Джошуа се обърна, олюлявайки се, спусна качулката пред лицето си , може би за да не видят насълзените му очи.

-Всички сте невинни в началото, Джошуа, но малко като теб оцеляват в този покварен свят...

Но той вече беше избягал от стаята. Беше привечер и срещна съвсем малко хора по коридорите. Никой не го спря, не го повика, и той избяга пеша, сам и мълчалив покрай изумените стражи на главния вход. Просто още една сянка сред стотиците други, населили притихналия площад.