Денят й не беше различен с нищо от всички други. Трудно се събуди за работа. И както всяка сутрин, докато си чакаше водата за кафето, се помъчи да си спомни какво е сънувала. Напразно... Изпи си кафето, лек грим и хайде на вън. Ако беше друг петък, щеше да е по-приятна сутринта, но този... Утре е работен ден. Цикълът и беше дошъл вчера и това допълнително я изнервяше. Само жените могат да го разберат!

Имаше една седмица до рождения й ден. Обикновено, всъщност винаги до сега, месец преди него зачеркваше оставащите дни до датата и непрекъснато повтаряше на всички - "Искам подаръци", но не и този път. Сега не само, че не се радваше, даже ако имаше начин, би се скрила на този ден. А като най-желан подърък си представяше как някои й подарява хапче за забрава. Такова, след което нямаше да помни нищо от случилото се през последната година. До тук обаче с фантастиката. Ако е вярно, че всички, които скоро имат рожден ден, месец преди това изпадат в дупка, то нейната беше по- дълбока от тези правени за най-древните археoлогични разкопки. В комбинация с депресията, в която беше от няколко месеца, въпросът за празнуване беше излишен дори и в семейството й, след категоричния й отказ. Ще почерпи колегите, ще изслуша пожеланията за "лично щастие и професионален успех", а вечерта ще прекара пред телевизора, както вече месеци наред. Никой от тях дори не подпита какво стана с годежа й, защо беше спряла цигарите, а сега пуши с двойна сила, или пък защо вече никой не я докарва на работа. Не смееха. Само мога да се представа колко се е развинтила фантазията на някои от тях. Но да я попитат - не! Тя беше дъщеря на шефа, а той отдавна беше показал, че това е тема табу за всички. Това и беше спестило много неудобства. Тогава... беше отсъствала само един ден от работа. Сякаш нищо не се е случило. Не си взе нито ден повече почивка. А можеше да замине някъде, да се отърси за малко от всичко, но тя отказа всички предложения. Не искаше да го оставя сам. Абсурдно, при положение, че той не я искаше вече в живота си, по никакъв начин и под никакъв предлог. Пародията е, че тогава той трябваше да е до нея, не тя. Все пак-ако му беше нужна утеха - тя трябваше да е там. Само да уточня - той я напусна, той не се обади след аборта да попита дори как е и той и каза, че не го интересува дали е жива или не. Не ви казвам това, за да сметнете героинята за безмозъчна кукла, просто сами преценете до къде може да стигне човек, който обича... а може би не... изводите оставам за вас...

Денят й мина по обичайния начин, с обичайните разговори, в повечето от които участваше по инерция, задаваше логични въпроси и изобщо не слушаше отговорите. Беше спряла да слуша хората отдавна. Както някои казват - винаги можеш да си любезен, с тези към които си безразличен. Тя беше любезна.

През деня й се наложи да смени телефона си, защото изпусна новия си в една локва и докато изсъхне, сложи картата си на стария. Той и го беше подарил и тя много си го харесваше, дори леко вманиачено го пазеше... не даваше другите да го пипат. Какво значеше това и тя самата не знаеше. Когато го включи, се появи и онзи надпис, който той и беше оставил като поздравително съобщение - "Оbi4am te!"... Не го беше виждала отдавна и за момент се почувства щастлива... за части от секундата. После на ум си каза - "Да бе... обичал си ме... Аз те обичах, ти ме предаде". Очите и се насълзиха, но бързо се съвзе. Беше минало... повтори си го няколко пъти, за да си повярва повече... Не, че успя, но поне не заплака. Когато вече не можеш да плачеш със сълзи, това е по-страшно от всичко. Тогава си празен и болката ти само се лута в стените на душата ти, без да те напуска, но и без да те наранява. Тогава си никой... имаш само нея и дори ревниво я пазиш от другите.

Денят мина. Вечерта я очакваше поредната доза сериали. Към десет щеше да се вземе хапчето за сън и утре пак на работа. След седмица имаше рожден ден... а имаше дни, в които се мразеше, че живее...