Тринадесета част
ОТЧАЯНИЕ
Не се оплаквам, но не ми е лесно.
Не гледай, че така се смея!
Самотен, вечер тихо си поплаквам
и търся смисъл да живея.
Наистина, когато запъхтяна стигна до високия бряг на реката, Лодкаря беше там. Седеше на тревата до пътечката, с гръб към реката, подръпваше от лулата и с присвити очи се взираше в далечните скатове на планината. Те все още се зеленееха свежи, зелени, но много скоро Художникът щеше да извади от торбата четка и палитра и да зашари с жълто, червено, кафяво... Този път Лодкаря беше гладко избръснат, с бяла риза, зелено елече, от единия джоб на което, ей така за кураж, се подаваше гърлото на малко павурче.
– Малко подраних – прокашля се той. – Исках да погледам, да си припомня детството.
– Здравей! – реши в такъв случай да не се извинява Жабата. – Значи тук си роден?
– Тук съм роден, тук израснах. Познавам всяка пътечка, деренце, изворче... Това било се казва Осли гръб, защото е извито като гръб на магаре. До него е Невястата. Една невяста тръгна ...