Редят се сказания ... и нови и стари. 
  Вървят, с времето и нагласите, превръщания и представи. Неспирна и често неподатлива на въображението игра. Ситуациите близки и еднакви, стремежите единни от века и до век.
Когато се вгледаш в онази случка и я срещнеш още веднъж, позагубила от очарованието си, изпразнена от съдържание, макар и отново жива се чувствуваш празен.
Мислено или не, от някога до днес градиш определени схеми... Ти, човекът, те... Определяш нещата вярно, логично, а когато те не се нареждат идва срив. Когато тези падения се присмеят и повторят в непонятните стечения на настоящето, в безкрайната горест на миналото идва тъга и човекът се изгубва...
  Многогласна и мнгозвучна фуга...
  Нещо, което имаш, това което пазиш... винаги твое. А то е далеч и е било. Размито във времето, излиняло... дали е било? 
  Знаете ли?
  Аз изгубих „лавровото клонче”. В изминалото време. Лаврово клонче – смисъл, живот. Миг! Давнашния миг... От незнайното...
  Загубих фантастичното. Там през пролетта.
Загубих искреното, горенето, силата. Горенето по нещо необяснимо и смело. Забравих захласа си по Изтока. Неимоверно трудно и вече безлико.
  Горещи сълзи забулиха зрението ми изображението. За възприемането на света. И това, което бе останало от способността на ръката „да вижда” и окото „да рисува” остана размито в синьото на морето!
  Чувствата останаха в дъждовете на есента тихо и безстрастно. Вина? Празно?
  Те бяха мои. Музиката, платното, стиха, любовта. Но бяха... Сепват те мълчаливи, сънни, но чужди и далечни... Били са... А ти, все още си!
  Канонът на фугата има безкраен низ от звук и красота. Създаи – възторзи, романтика, неистово проникване... Интерпретацията и, творческото и възраждане – възраждане на оптимизма... Пътят на лаврово дарения победител към настоящето!
  Триизмерно пространство, космическа одисея в старо и ново повествование...
Когато си нагърбил всичко, когато над теб остава само Вярата... Достойнството е нещо дребнаво...
  Когато до теб се допре малко топлина... Те близките и „малко” твои...
 Намираш пътеката към домашно-човешкото...

 21.04.86
 

Как се съсипва човек? Знаеш ли?
Затвори го! Лиши го от невинното в него. Просто му внуши, че е нищо. Почти ще се справиш.
Останалото е лабилност. Пълнометражно обединяване на кадрите. Ще се смееш ли надуто преподобно, познавайки живота човешки? Опитай се! Нещо не е така с достоверността и убеждението.
Човек тръгва надолу. Глътва, хапва... Но пантеизмът му го кара да живее, да се превъплъщава, а ние обявихме съществуването за „свободен избор” и го лишихме от романтика. Разсъждавайки му отнехме простотата. Остана само малката радост да правиш „простащини” и да си вярваш, че са „свежотии”.
  Нощите са пълни с мрак. И разбира се с непознат хумор. Като този, който лекува човечеството от миналото му. Но като си лекуваш миналото не забравяй, че е посредственост и суета животът – глупешки. И лечението е през начало и надолу...
  Човек се изморява в едно общуване...
Постига ли го, или започва винаги отначало? Какво обменяме или „общуваме”? Ти, ще кажеш ли? Общуване...
  Измисляме си предлог за смисленост. Но е течение. Последователност, преплитане.
Общението е разнообразие, когато ти омръзва да мислиш...
В общуването човекът се смее. Вярно: „Сами се смеят само лудите.”
Военно положение – обсада на личността. А когато я обсаждаме с натрупване?
Общение, човеко! Животът те пази. Иначе ще е гибел. Пазят те миговете... И ти ще общуваш доста с тях... За да ги помниш...
  Общуване!...  

До Мен!

Стой! Да. Заповед! 
Чуй и виж, мръснико! Разруха след теб и злочеста добрина.
Искам да викам. Крещя! 
Аз съм! Аз съм човек. Човек!
Заповед! Да. Аз.
  Кой си ти, там, дето натъпкал търбуха си, пилееш доволство? Кой си ти, дето скверниш думите? Защото са думи. А, ти мизернико, човеколюбец, дето се дереш за някакво си право да бъдеш. Да не умреш?
  И ти, мръснико, който си ме зарязал. И ти, и той... всички вие...
Стойте! Спри кадър! Познавате ли ме?
Аз съм разруха и погибел. И... безпътие. И... безчестие. Къде? Докога? Колко?
Аз съм човек! Кое е доброто, ти, а злото? Клетва? Вярност? Бог?
Примитивно. Всичко и нищо. Ти си в доброто и злото. И злото в доброто.
  Човек!
  Искам да бъда! ...да бъда...ааа. Да бъда! Не ще се спася от себе си. Но, никому не ще позволя, да ме спасява от мен и заради мен. Не ще позволя да ме лиши, за да даде другиму и друго. Вярното!
  Искам огнени очи. Искам музика и бог. Танц и любов, и ревност,  път и безпътие...
Иначе защо, за какво?... Ще бъде... Ти, чу ли ме? Не?!
  Аз застанах срещу автомата – спасих те! „Благодаря!” – не бих ти благодарил.
Аз те измъкнах от калта! - „Не бях те молил.”
Аз ти подарих любов и мен, и приятелство! – „Не беше нужно.”
Но, когато си дал – не го взимай! Когато си подарил, спасил, измъкнал – дай! Ако го вземеш е спазъм и рев, и крясък. Защото го изтръгваш от Човек!
Кой, те моли да ме защитаваш с пръст на спусъка? Кой?
Ще ми дадеш ли? Вземи! 
Ти, не ще бъдеш нов! Ти, не ще се спреш!
Аз ще те спра! Покрия с пръст, изгоря, унищожа в собствения ти взрив!
Искам! Чу ли ме, мръсно, земно създание? Чу, или не?
Блудство?!
Блудство, Човек! – Мръсното е взрива!...

08.01.83