Редят се сказания ... и нови и стари.
Вървят, с времето и нагласите, превръщания и представи. Неспирна и често неподатлива на въображението игра. Ситуациите близки и еднакви, стремежите единни от века и до век.
Когато се вгледаш в онази случка и я срещнеш още веднъж, позагубила от очарованието си, изпразнена от съдържание, макар и отново жива се чувствуваш празен.
Мислено или не, от някога до днес градиш определени схеми... Ти, човекът, те... Определяш нещата вярно, логично, а когато те не се нареждат идва срив. Когато тези падения се присмеят и повторят в непонятните стечения на настоящето, в безкрайната горест на миналото идва тъга и човекът се изгубва...
Многогласна и мнгозвучна фуга...
Нещо, което имаш, това което пазиш... винаги твое. А то е далеч и е било. Размито във времето, излиняло... дали е било?
Знаете ли?
Аз изгубих „лавровото клонче”. В изминалото време. Лаврово клонче – смисъл, живот. Миг! Давнашния миг... От незнайното...
Загубих фантастичното. Там през пролетта.
Загуби ...