Току-що се погледнах в огледалото и не харесах това, което видях – тъмна коса, вързана на опашка с бял ластик, нацупена физиономия, уж изразителни очи, плътни зачервени устни, полу-чип нос. Жълто-зелена блуза с надпис “Don’t think of it as losing, think of it as getting beat by a Girl” . Да бе, мечтая си. Отидох на интервю за работа, където тактично ме отрязаха. Отново. За какво ми беше да напускам старата си работа? О, момент, бях решила, че не мога повече да понасям атмосферата на силни разреден интелект в редакцията на списанието. И си вярвах, че светът е мой.
Съобщение до мене си: не си вярвай прекалено.
Три месеца си търся работа, спестяванията ми бавно и сигурно се стопяват. От време на време ме публикуват тук-там и получавам някакви дребни хонорари, но те не стигат. Няма да искам пари от родителите си, стигат им техните грижи. Вече съм голямо момиче. Ще се справя сама, да бе.
Поглеждам отново в огледалото. И се виждам в първи клас. Теодора скочи отгоре ми. Беше едро момиченце, аз – не. Счупи ми предния зъб наполовина. Цяло междучасие го търсих по пода и обяснявах на учителката как ще си го залепя и не е нужно да казва на нашите.
Оправих си мокрите вежди с пръст. Навик от тийнейджърските години, когато майка ми постоянно нарушаваше монолога ми към огледалото с думите: “Оправи си веждите!” Погледнах се в огледалото. Видях се в четвърти клас. С Дидо – най-харесваното момче в класа, се люлеехме на “люлка за гаджета”, беше с пет сантиметра по-нисък от мен:
- Искаш ли да станем гаджета?
- Мм... може – след десет минути отиде да играе с най-добрата ми приятелка – най-харесваното момиче в класа.
Погледнах съсредоточено в огледалото, веждите ми се сбърчиха, ето какво е имал предвид баща ми като казваше: “Стига си се мръщила!” – “Не се мръщя бе, аз така си говоря!” Отдавна не говоря така. Погледнах в огледалото. Видях се в седми клас. Момичетата, разделени на две групи. Едните ме мразят, на другите изобщо не им дреме за мен. Аз? По средата, мълчалива, но непречупена и седяща до ябълката на раздора – Павлин:
- А бе, извинявай.
- Да, кажи? – и той е по-нисък от мен.
- Аз случайно да съм те сваляла, да съм ти се натискала нещо?
- Ъъъ... ти ли бе? Не.- приятелката му, която седеше на предния чин, нервно се размърда. В осми клас скъсаха. Карма.
Изправям се, гълтам корема, стягам четирибуквието и издърпвам раменете назад – “Ходи изправена!” – “Ходя бе!” – “Ходиш ти... нали те виждам.” Никой не ми прави забележка за стойката. Не е нужно вече. Поглеждам в огледалото. Десети клас. Първият написан разказ, срамежливо криене от всички, събирах смелост половин година да го покажа на приятелка. Цяла година, за да го види и майка ми. Учителката беше впечатлена. Аз – не чак толкова, но пък открих удоволствието от искрените похвали.
Кожата на лицето ми вече е гладка, мека и чиста. Никакви пъпки, подутини, зачервявания. Заслужена награда за годините срам, притеснения и откровена липса на сексапил. Поглеждам се в огледалото. Дванадесети клас. Красива рокля, обувки, грим като на модел, двадесет и четири каратова усмивка с перфектна фасета. На бала освен ученическите години се сбогувах и с друго. Е, не беше с най-правилния човек, но беше достатъчно хубаво, за да повторя. И потретя.
С годините осъзнаваш, че височината не е недостатък, а преимущество. В един момент спираш да растеш, за да порастат тези около теб и да станеш доста удобно висока. Погледнах се в огледалото. Първа година в университета. Ново начало, нов град, нови хора, шаш и преодоляване на срамежливостта донякъде. Първа цигара – и слава Богу, последна. Първо сериозно гадже – определено не последно. Среща с капучиното и полагане на основите на най-дълготрайната и истинска любов в живота ми.
Свикнах да се гримирам, да подчертавам това, което имам. Да нося една идея по-женствени дрехи и да откривам преимуществата на нежния пол. Погледнах се в огледалото. Магистратура – първа година. Среща с истинската любов? По-възрастен, зрял, успял и колега по професия. Благодарение на него си намерих първата работа, не че ме уреди. Просто ми показа обявата във вестника, който смятах да изхвърля. Година и половина по-късно се разделихме. Дали заради него, дали заради мен, не знам, но ни болеше. И двамата. И съжалявахме. И двамата. Засичаме се от време на време, засрамено кимване и при повече късмет – откраднат споделен поглед. Не сме си говорили.
Стегнах опашката си. Вече не нося къса коса. “Не било добре прието в средите ни” Да бе. А толкова се харесвах с къса коса, бях... свободна. Поглеждам в огледалото. Девети клас. Първият път, когато се подстригах ултра късо. Никой не ме позна. Беше ужасно забавно да се габаркам с хората. После ми свикнаха и казваха, че съм сладка. Така си беше.
Избърсах лицето си с кърпата, погледнах се отново в огледалото. Без повече отражения от миналото. Само настояще. Намръщих се, не ми хареса. Сложих си грим, пуснах си косата, преоблякох се и излязох. Имах още едно интервю, насрочено за днес. Последната ми надежда.
Не ми трябваше повече от половин час, за да разбера, че и тук няма да го бъде. Интервюиращият, който беше и главен редактор на списанието, не пропускаше нито един случай да ми покаже какво мисли за мен – подходяща за свалка, но ненужна на работното място. Накрая просто станах и си тръгнах.
Вървях бясна по улицата, с вдигната брадичка, високомерно изражение и яростно чаткащи по плочките токчета. Някой ме повика, игнорирах, реших, че е загубен сваляч. Изведнъж някой ме дръпна за ръката, от бързината ми и рязкото дръпване политнах, но успях да запазя равновесие. В тези две-три секунди единствената ми мисъл беше: “Край, отиде ми имиджът на злобна кучка, който толкова държах да наложа пред непознатите и напълно незаинтересувани минувачи” Обърнах се с примирена физиономия, за да видя кой е все пак. Е, това беше изненада. Да го видя след толкова време:
- Ъъъ, здравей.
- Извинявай, че те дръпнах така. Повиках те, но не ме чу и...
- Няма нищо – стана ми гузно, че не се обърнах – ааам, как си?
- Добре, много добре. А ти? – реших, че мога да му спестя проблемите си.
- Ами... нали знаеш – не исках да го лъжа и избрах среден вариант, но той продължи да очаква отговор, та измърморих едно глухо – добре.
- Искаш ли да... – направи пауза сякаш се двоумеше дали да ме попита наистина – да седнем в някое кафене?
- Не, съжалявам, но бързам, имам работа.
- Е, някой друг път значи. – само му се усмихнах в отговор. Прибрах се вкъщи, мина цяла седмица и почти бях забравила за срещата, когато телефонът ми иззвъня. Непознат номер:
- Ало?
- Ало – познат глас – здравей, аз съм. Чух от Нора, че си търсиш работа. Вчера една позната каза, че си сформира нов екип...
След два часа бях на интервю – усмихната, изправена и мила. Насрочиха ми час за друго интервю следващата седмица. Мина месец, вече бях одобрена и наета, а с него започнахме да се срещаме уж като приятели. Май чак сега осъзнах колко ми липсва. Не трябваше да слагам въпросителна на онова изречение за срещата с истинската любов.
© Ани Todos los derechos reservados