Отворено писмо към мразещите България
Отвратително да обичаш. Нелепо е да го отстояваш. Да искаш да затвориш устите, които плюят. И да се изцапаш и ти. Да гледаш как задраскват името на родината ти. Да живее Омразата! Да живее Чужбина! Никакви доказателства не вършат работа, за да се опровергае. Не си правете труда. Пълна загуба на време. А впрочем наистина ли се налага да се доказва нещо, което би трябвало от само себе си, съвсем естествено да си съществува? Да се чувства. Чувство. Любовта към България.
Модерно е да мразим. Да отричаме. Да се заричаме. Да клеветим. Да се бием по гърдите, че някога сме били и да казваме, че сега не сме. Какъв народ… Каква история… Все си мисля, че от омразата, от отрицанието идва цялата ни мизерия. Непризнателност. Бягство от корен. Бягство от себе си. Аз съм никоя. От народът с проститутките. В тази поквара ще потъвам, зашлевете ме, изритайте ме, не с галош, а с някоя модерна обувка – изработена в Зимбабве, от някое дете с изскочили кокали и влажни очи, изритайте ме по-навътре към блатото, за да заглушите гласа ми. Където всички като зомбирани, непрекъснато повтарят: "Какво ще правя в България? Какво ще правя в България? Какво ще правят в България!!!" Чувала съм този въпрос толкова много пъти, че ме е срам. От млади хора в чужбина. От майки с малки бебета с пъпна връв – скайп, оставили децата си на баби и роднини. От майки, чакащи евро помощи от децата си. От здрави, прави младежи, които ги мързи да работят и чакат да им се помогне. Майките им мият бабешки задници в Гърция. Простете. Не знам дали е въпрос. Какво ще правим в България? А? Може би вече няма нищо за правене тук. Да си вървим тогава! Липса на отговорност. Себеомраза. Това ли ще ни изяде? Защо не можем да се научим на труд и дисциплина в собствената си родина? Защо ни е страх да се отстояваме? Защо не можем да се обичаме? Толкова е естествено.
Свободата е в това да имаш право да избираш. Но най-висшата е в това да можеш да обичаш. И затова моля, за това право. Не го тъпчете. Не го плюйте. Позволете ми да вярвам в родината си. Позволете ми да я обичам. Да кажа, че се гордея с България и с всяко стръкче в нея. Не съм загубила надежда в цветята на този народ. Нито в онзи майстор на чешми, нито в онази поетеса, писател, поет, лишен от самовлюбеност, раздаващ се, притежател на дузина качества, без претенции. Искрен. Този, който има какво да прави в България и за нея. И го прави убедително. Простете ми, че непрекъснато срещам хора, които има какво да правят в България. Онова момче, с което случайно седях на една маса в едно Родопско селце – изработващ гайди. Гайда. Нека един родопчанин, който е бил в чужбина да каже, че не е плакал на гайда в чуждата страна – с пълна банкова карта и така наречения му уреден живот, нека да ми удари шамар, па макар и словесен и да каже: Не е така! Откачалке такава! Млъкни!
Няма да млъкна.
Посади ли ти едно коренче домат, едно цветче, едно дръвче, грижеше ли се за него? Брал ли си плода му, радвал ли си се на плодовете му? Забравил ли си сянката на ореха, как мирише смокинята, плакал ли си от щастие, като си видиш къщата на село? Какво направи ти с тази къща, която родителите ти са я градили в най-трудните години? Стана ли на пепел? Стана ли на пепел българското? Къде сме всички? Така ли ще постъпят и децата ни с нас? Ще ни съградят гробове от мрамор и ще заминат да търсят успеха на парите. На това ли ни научи успеха? На това ли ни учи чужбина?
Срещнах едно момче – Никито Белята, което реставрираше старата къща на баба си Лена, с тънкото си портфейлче и мъкнеше като изоглавен - греди, вар, цимент, тухли, говореше на родопски диалект нека да не е Беля, наречете го Глупак. Или Георги – народният певец от същото село Борово, каращ сърцето ти да плаче от радост, издирващ стари народни песни, или онези, които стопанисват параклисчетата поникнали като божии гнезда по билата на планината. Онези хора, заради които още има пътища към селата, които отпушват горските чешми, шубраците, пътеките - от едно едничко чувство за любов, за дълг към дома, към майката, към отечеството. Като занаятчията Янко, който изработва ножове и едновременно работи като шофьор и разносвач на детска кухня в града. Или Венета и Петьо , които години наред блъскат като луди, за да имат в сегашно време процъфтяващ бизнес. Наречете всички тия хора "глупаци", затова че си губят времето в България, че не са отишли да мият нечии лайна, да поддържат нечии метра и прочие. Всички тях наречете неудачници, за да се почувствате по-велики. Не е ли просперитета да успееш преди всичко вътре в себе си? Да вървиш към себе си. Спокойствие и мир в душата. Децата са щастливи, когато и родителите са щастливи. Или обратно.
Семейството това сме ние. България, това сме ние. Ако децата ни са се наслушали на омраза към родината си, как да очакваме от тях да искат да живеят в нея, да я съхраняват, да се борят? Какво сме направили ние за България, за да имаме право да я мразим и най-вече – да заразяваме всички с отровното си чувство.
Успехът и щастието са взаимносвързани, но не са едно и също нещо. Така че, ако срещнете утре някой неуспял, някой неудачник, като Георги, Ники, Янко, Венета, или Петьо, моля ви спестете му омразата си и се запитайте: Аз с какво съм повече от тях?
А мен? Оставете ме да избера къде да живея. Оставете ме да я обичам.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
Вие си го харесвате и сте вложили труд. Не! Уважавам избора Ви и този на другите, не търся начин да Ви го променя или стъпча 