П О Л Я Н К А Т А (една тъжна история)
Между горичката от големи голи дървета и къщите от крайния квартал ,бе сгушена широка поляна с люлки и детски парзалки. На една от люлките, само в тъмното, седеше момче на двайсет и пет години и от време на време се забутваше с крак и се залюляваше, при което люлката скърцаше силно.
Момчето отново се залюля, този път по-силно, отпусна глава назад и се загледа в небето над него. Небето имаше същия цвят, какъвто има водата в чашката, в която някое дете е топило връхчето на четката си за да рисува с водни боички: цветът му бе много тъмен, но не тъмно син, а по-скоро тъмно сив - сякаш детето дълго време е топяло само в белия и сивия цвят, а после е топнало четката в черния само веднъж, но това е било достатъчно, за да може водата да придобие цвета, който описвам.
Постепенно люлеенето отслабна и когато накрая спря, момчето се загледа в къщите, притихнали в далечния край на поляната и потъна в мисли. Нямаше Луна, нямаше звезди. Само студеният вятър духаше в лицето му и изсушаваше следите от сълзите му.
Потъна в спомени. Спомни си как някога, когато беше съвсем малък, майка му го водеше често на това място, за да си играе, да се пързаля... Сомни си как тогава лятното слънце галеше с топлите си длани лицето му, а той изпитваше такова голямо удоволствие, че се пуска по пързалката, каквото могат да изпитват само децата. Спомни си колко наситен бе цветът на улея на парзалката и как, когато се спускаше по него, кокалчетата на лактите му се загряваха силно от триенето с червената пластмасова повърхност. За миг му се прииска да слезе от люлката и да се пусне по пързалката, но се сети, че тя отдавна е развалена и прогнила.
Спомни си как на това място, когато бе станал по-голям, си играеше с другите деца на гоненица и на криеница, спомни си, че веднъж се бе скрил зад един голям храст, а другите не успяха да го открият и накрая тръгнаха да го търсят в гората. Тогава той бе излязъл и смееики се, бе тръгнал след тях, бе ги настигнал и после бяха навлязли навътре в горичката, между страшните, потънали в здрач дървета и там си приказваха за духове, и дочакаха да се стъмни съвсем... После родителите им ги извикаха за вечеря и той се прибра, яде пържени картофки и същата вечер гледаха онази серия на "Алф", в която той се свързва по радиото на Уили с Ронда...
Всичко това той си го спомни съвсем ясно. Спомни си и, че на същото това място като още по-големи се събираха, за да пушат цигарите, които крадяха от родителите си. Тук му бе и първото пушене на трева, както и първата целувка с момиче...
Отново се разплака. Въпреки, че времето беше доста меко за края на февруари и до сега нито веднъж не бе паднал сняг, вятърът бе силен и леден. Той развяваше косата му, блъскаше го в лицето, смръзяваше сълзите му и покриваше цялото му тяло с бързи вълнички.
По едно време му стана толкова студено, че за миг му се прииска да стане и да изтича до вкъщи, за да си легне в топлото легло. Но не го нарави. Бе решил да прекара цялата нощ на това място и чак на сутринта, когато родителите му се събудят, да се върне и да ми каже. Знаеше, че в този момент те са си легнали и ако се прибере ще вдигне шум, кучето ще се разлае и ще ги събуди. Тогава той няма да успее да запази тайната до сутринта, ще избухне в сълзи и ще излее всичко... По-добре да не ги буди, те сигурно си мислят, че в този момент е на дискотека с приятелите си.
Сутринта преди да излезе им бе казал точно това, бе им казал, че отива с приятелите си. Но не бе отишъл с тях. Бе отишъл в поликлиниката, за да си види резултатите от изследванията. Преди няколко дена бе забелязал голяма подутина на врата си, същата като тая, която при дядо му се оказала тумор, но не бе казал на родителите си за да не се притесняват а бе отишъл да се изследва, без никой да знае. В поликлиниката му бяха казали, че резултатите ще излязат след един ден, тогава да дойде да му ги съобщят.
И когато тази сутрин бе влязал в кабинета на личния си лекар, той го бе погледнал странно и му бе казал да седне. По най-тактичния начин му бе съобщил, че му остават само няколко месеца живот и нищо не може да се нарави.
След като бе научил резултатите бе излязал от поликлиниката и бе тръгнал да се прибира, за да каже на родителите си, да сподели с тях всичката болка и страх, които от няколко дена бе криел в себе си и вече му тежаха. Но по пътя бе размислил, бе си казал, че няма смисъл точно в тоя момент да разбират и те и в крайна сметка се бе обърнал, и бе тръгнал по някаква уличка, а след това по друга... Цял ден се бе шляял сам като в някакъв кошмар из града, бе го обиколил целия, няколко часа бе плакал на една пейка в парка, после бе отишъл на брега на Дунава и - подпрян на оградата - бе гледал пейзажа. През целия ден макар и хладно, бе слънчево и водата блестеше под лъчите. После бе тръгнал да се прибира по дигата, крачейки бавно и спокойно.
Когато бе стигнал до крайния квартал, в който живееше, вече почти се бе стъмнило. Тогава нещо го бе накарало да почувства, че все още не е готов да забие този нож в сърцата им. И бе седнал на люлката в полянката, за да събере кураж, но бе потънал в мисли и не бе забелязал колко късно е станало. Когато, надигнал поглед, бе видял, че вече е много тъмно, батерията на телефона му бе паднала и не знаеше колко е часа, но знаеше, че родителите му си лягат рано и след малко ще заспят. И му бе хрумнало, че е по-добре тази нощ да не се прибира, а да остане тук, на тази полянка, сред спомените, които бяха почнали да изникват много ярки. Бе решил поне тази нощ да остави родителите си да поспят, защото знаеше, че само след два месеца по цяла нощ ще будуват, ще бдят над неспокойния му сън, ще попиват потта му, ще го хранят с лъжичка като бебе, ще му изхвърлят гърнето с урината и изпражненията му и много ще плачат. Той много добре си спомняше как беше преди няколко години, когато дядо му се бе разболял, помнеше в какво безпомощно същество се бе превърнал преди да умре...
Отново се забута с крака, тласна се и този път се залюля много силно, тласна се пак и пак... Започна да се люлее толкова лудо, че люлката щеше да се преобърне, толкова лудо, колкото не се бе люлял от онова лято, когато се бе напушил и бе седнал на същата тая люлка, за да гледа звездите.
След няколко минути спря люлката с крака, бръкна в джоба си и изкара кутията с цигари. Отвори я, вътре бе останала само една последна цигара и той я сложи в устата си. Бръкна в другия джоб, извади си запалката, надигна я, щракна и пламъкът огря лицето му, зловещо, все още недокоснал се до връхчето на цигарата. Той се загледа за миг в пламъчето, погледна и върха на цигарата и я изкара от устата си. Започна да я върти пред погледа си, разглеждайки я като нещо, което вижда за първи път и накрая я смачка с усмивка, разкъса я с две ръце, разкъса я на съвсем дребни пърчета, които вятърът разпиля навсякъде около него. Изтупа си ръцете и не успя да се удържи -заплака тъжно. После се хвана здраво с две ръце за тънките метални пръчки, на които люлката висеше, тласна се и започна да се люлее - по-силно и по-силно, и по силно... Скърцането на люлката изпълни нощта.
© Йордан Серафимов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Хареса ми!
-
ценя високо, че ти харесва. знаеш ли, в някой ден когато в душата ми е слънчево и подредено, ще се опитам да напиша някоя история която звучи красиво - като "защото се срамуваме да плачем", например, - но без капка депресия и песимизъм. отдавна имам желание да направя нещо такова.
-
Гррр настръхвам всеки път като го чета този разказ...
но и не мога да спра да го препрочитам. -
Прекрасен разказ.Обожавам тъжни истории...
-
Добър разказ - особено края(последният абзац) е много изпипан - поздрави!
-
Тъжно
-
Благодаря за съвета мила Нели!Всяка майка се гордее със своите деца ,аз също...Все пак бих предпочела Дани да пише за по -ведри неща.
Поздрави на теб и твоята дъщеря... -
Много е тъжно, но пък пишеш страхотно! Маргарита, не се притеснявай за сина си, това не са ужасии, а нещата от живота и е много хубаво, че мисли и за другите. Пак повтарям, пише страхотно, гордей се с него!
Радвам се да видя, че ние с дъщеря ми не сме единствените, които посещават семейно сайта.Поздрави и на двамата! -
Невероятно е! Пишеш превъзходно! Докато го четох го почувствах, така все едно на мен това ми се случва, до таказа степен ме облада ... Определено имаш потенциал. Освен 6, не виждам какво друго бих ти дала!
-
Направо нямам думи...Дани как можа да съчиниш тези ужасии...
Аз като твоя майка направо се побърках...
Младо и хубаво момче не бива да мисли за толкова лоши неща!
Винаги съм Ви казвала,че всеки ден е борба и трябва да се побеждава...
и ,че трябва да мислиме само за хубави нища!!! -
БРАВО, СТРАХОТНО Е ! САМО ТАКА ! 6 ОТ МЕН !
-
За щастие и художествена измислица,но в случая подобни историй се случват всеки ден някъде по света,така,че може да се каже,че не е измислица...
Благодаря ви за хубавите коментари,радвам се,че подобен разказ може да се хареса .Честно казано,докато го писах на машината в онази студена нощ не си и помислях ,че ще го пусна на сайта -писах си го за мен,просто от доста време бях останал с впечатлението,че хората не обичат да четат подобен вид литература,такава една тъжна и подтискаща,замисляща...Даже мисля,че романа върху който работя няма да има никакви читатели,толкова е некомерсиялен...
После обаче рекох да пусна това разказче на сайта и доста се учудих като видях толкова положителни отзиви.Аз даже мислих,че няма да има и коментари...Радвам се,че ви е харесал. -
Ужасно тъжно,дано да е само художествена измислица!
Иначе е красиво написано!
-
Много хубаво разказваш...много!
-
Прекрасно написан разказ, достига надълбоко в съзнанието ...
Тежко е това.
Поздрав. -
Харесва ми. Наистина е хубав разказът.
-
Мерси за коментара.Снощи докато го писах на няколко пъти и аз щях да се разплача над пишещата машина.Ама какво друго може да се очаква от един меланхолик освен да пише такива депресийки
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
