Дървото гореше! Земята под него се тресеше с бясна сила, а малкото останала зеленина сякаш гледаше и въртеше очи навсякъде в безмилостен зов за помощ. Тресенето се усили и това я накара да излезе от транса, в който тя бе попаднала заради ужаса на гледката. За миг тя впери поглед в дървото и видя, че то я гледа, то се моли за своето спасение. Всяко негово листо, което падаше от тресенето, сякаш ù даваше едно и също послание.
Не послание за мъст, а за разбиране.
Тя за миг се замисли и осъзна, осъзна, че природата е искала не да се борим с нея, а да я разберем. Да разберем, че борбата е безмислена, няма място за нея. Сега момичето осъзна, сега разбираше, че земята е искала да осъзнаем, че ние сме част от цялото и сме на този свят, не за да се обръщаме срещу него, а да го браним. Да браним нашия дом. Но ние не го направихме.
Ние съсипахме всичко живо, до което се докоснем само и само да достигнем една цел. Да достигнем върховно ниво на собствения си лукс. Унищожавахме и рушахме всичко, само за да сме удовлетворени от това, че напредваме, дори и само от скука. Но ние не напредвахме, а си отивахме. Защото природата си отиваше и ние си отивахме с нея...
Сега тя си спомняше как като дете, когато минеше покрай дърво, обичаше да си счупи клонка и после да я хвърля, ей така без смисъл...
Изсякохме гори, изкопахме недрата на земята, замърсявахме водата и убивахме за забавление. Изтощихме всеки ресурс на планетата и това беше краят...
Сега осъзнаваше, разбираше, че всичко е била една голяма глупост - никакъв прогрес! Тя отново погледна дървото и се замисли за колко кратко време могат да минат толкова много мисли през главата ти...
Нов трус, по-силен, тя се върна към гледката на дървото, но този път погледна по-надолу и видя, че земята я няма! Нямаше я и молещата се зеленина - бяха облаци, а отдолу хората, нищо не подозиращи, вървяха все така забързани...
Листата продължаваха да падат, но в момента, в който приближаваха земята, се превръщаха в огромни огнени кълба и затриваха всичко живо по пътя си! - Тя разбра, това беше краят.
Каква ирония - си помисли момичето - сега никой не правеше изследвания за преселване на Марс или луната - хората бягаха и се криеха като плъхове, без изследвания -Къде ни е напредъкът, къде ни е прогресът?
Момичето се стресна от светлината. Дървото гореше,
тя погледна надолу и усети агонията във въздуха, видя пламъците, ненужните на никого мъртви тела. И там горяха. След миг всичко свърши.
Тя отвори очи. Беше тъмно, беше мрачно, плашещо, но на нея и беше толкова уютно и познато. Светна лампата и стана от леглото...
© Божидар Todos los derechos reservados