Имам една книга – „Ранни мемоари“. Нали някой беше казал, че от всеки живот – дори най-ограничения, дори на най-тъпия – става роман.

Само дето с годините идват и спомените. И току се сетя някоя история, подмината в книгата.

Пък и тя завършваше знаменателно /самоцитирам се/: „До тук… Ожених се. А след сватбата човек приключва с автобиографията и започва биографията му.

Но – към спомена.

Осми клас. „Българи от старо време“. Прочетена е повестта. И няма как да не е прочетена – даскалът си дава зор и проверява. С леки въпросчета, показващи веднага изпълнена ли е основната задача. Иначе – какви разсъждения, когато не знаеш какво обсъждаш? Не сме баби от кварталния клюкарски пункт, дето имат готомо мнение за всеки минувач, без дори да го познават…

Та проверката е минала успешно, изказани са мнения за дядо Либен и хаджи Генчо, аз обобщавам. И отбелязвам/пак цитат, извинете!/: „Хаджи Генчо е типичен нашенец. Човек на земята, човек на природата. Освен всичко друго – отглежда и живинки в двора си…“

След което /извинете, ама просто автоматично обобщавам!/, с равен тон казвам: „Отглежда кокошки, патки, пуйки, пу – ки и други хвъркати…“

Сепвам се. Смяяях…

И днес не мога да си обясня – абе, защо изтърсих тоя тъпизъм? Автоматизъм, разхлабване на мозъчните болтове, просто професионален кретенизъм?

Най-шантавото – седмица след това никой не помнеше! Ама никой!

Какви ли по-страхотно цинични неща са изместили глупостта…

Но „Българи от старо време“ бяха прочели и запомнили…