Да, той искаше да напише нещо, идеята току-що беше узряла в главата му; думите се ронеха като листа от пролетен цвят, свежи и чисти. Но някак си бяха дошли в неподходящ момент. Някак този, седящ в момента странник, не можеше да ги задържи и се изплъзваха, изтичаха като река, поглъщани от уличната прах. Сега той трябваше да си е у дома пред бюрото, за да улови тези необуздани слова в своя тефтер. Но авантюристичната му душица въобще не търпеше стените на дома си, задушаваха я и тя постоянно го принуждаваше да скита като бос селяк, без книги в ръцете. Този човек спря да пише, понеже тези низове от букви го подлудяваха и го караха да се чувства тъжен. "Книгата е прозорец към света!" - казват, но аз искам да изляза и да се разходя из него, а не да го гледам от прозореца." - казваше той всеки път след втората чашка - "Глупости разни! Не ща вече да съм книжен плъх!". Тогава писателят обикновено ставаше от масата и излизаше от кафенето, не много пиян, но достатъчно, за да ражда идеи. Обикнове ...