Да, той искаше да напише нещо, идеята току-що беше узряла в главата му; думите се ронеха като листа от пролетен цвят, свежи и чисти. Но някак си бяха дошли в неподходящ момент. Някак този, седящ в момента странник, не можеше да ги задържи и се изплъзваха, изтичаха като река, поглъщани от уличната прах. Сега той трябваше да си е у дома пред бюрото, за да улови тези необуздани слова в своя тефтер. Но авантюристичната му душица въобще не търпеше стените на дома си, задушаваха я и тя постоянно го принуждаваше да скита като бос селяк, без книги в ръцете. Този човек спря да пише, понеже тези низове от букви го подлудяваха и го караха да се чувства тъжен. "Книгата е прозорец към света!" - казват, но аз искам да изляза и да се разходя из него, а не да го гледам от прозореца." - казваше той всеки път след втората чашка - "Глупости разни! Не ща вече да съм книжен плъх!". Тогава писателят обикновено ставаше от масата и излизаше от кафенето, не много пиян, но достатъчно, за да ражда идеи. Обикновено това се случваше рано вечерта, после той тръгваше с една група музиканти, които отиваха на работа. От време на време го взимаха да пее с тях, понеже му се отдаваше до известна степен. Когато съвсем се напие, вземаше си единствената вещ, изпокъсания шинел, и отиваше при художниците. Техният салон имаше престижно име, но не представляваше нищо повече от опушена кръчма. И те пиеха до разсъмване, веселяха се по цели нощи, и както същи скитници, никога не се прибираха. Дори по-голямата част рисуваха скиците си в салона. Пошла и вулгарна атмосфера, но поднесена с интелигентен вкус на цигарен дим с мирис на кафе. Едно огромно събрание от хора на изкуството, скрити зад димна завеса, разтапящи се под въздействието на алкохола. Но всеки от тях можеше да те вдъхнови по различен начин и от всички можеше да се научи толкова много. Там нашият човек се запозна с много от големите - като Климт, Модилиани, та дори самият Пикасо. Той така вдъхновено изучаваше техните артистични натури. Вдъхновяваше се от животите им, изпълнени с динамика и творческа енергия. Радваше се на лудостта им до такава степен, сякаш се стреми да я погълне, или тя да погълне него... И макар силно впечатлен, никога повече не седна да пише пак. Предпочете да продължи малкото останало време от живота с тези хора и да се опита да живее като тях. Да бъде скитник, дете на слънцето и да ползва света, а не само да го разучава в своите тефтери.

Като свършеха нощните забави при художниците, бързо се нагласяше, избръсваше и отиваше на работа. Помагаше на уличните пощальончета да раздават вестниците. Обожаваше да зърне събуждането на Париж и да вдъхва миризмата на понички, идваща от пекарните. Качваше се да погледа площада отгоре, именно когато хората отиваха на работа и започваха да пъплят като мравки насам-натам.

 Така си прекарваше времето този луд, но затова се чувстваше истински щастлив!