Тихо е.

Не. Не съвсем. Някъде забравена капандура се опитва да пробие среднощния покой.

Чета писмото ти вече за... е, не мога да кажа за кой път. Единственото, което мога да кажа е... че го знам наизуст. Дума по дума, запетайките, точките, удвителните. И всяка думичка, предлог и местоимение са короновани със смисъл... толкова кралски особи и аз... седя пред тях и се чудя има ли протокол за посрещане и изпращане на техни величества...

Проклета капандура!

Спомних си едно занимание в драмкръжока... преди... сто лета. Трябваше да казваме едно детско стихче с различна интонация. Ще пробвам това и с писмото ти...

Първо като глезено малко момиченце... използвам монитора за аутокю, макар да знам текста... получава се. Думите губят донякъде смисъла си.

После като гамен, небрежно-незаинтересовано... Става! Думите са вече без корони.

Сега като... учителка по литература - с патос и безсмислена приповдигнатост... Браво на мен! Разсмях сама себе си! Думите... са като празни буркани, наредени в безупречна редица в избата...

Няма ли кой да затвори тази капандура?

Време е! Delete! И думите изчезват. Empty!

Това е!

А сега ще пробвам да ги кажа с интонация на комсомолски секретар - партийно ангажирано, с плам и всеотдайност...

Мониторът прибледнял се блещи насреща ми... вместо думите от писмото, чувам гласа си:

... днес калинката е булка

и съм канен на свирня...

Детското стихче, на което придавахме различен смисъл в драмкръжока...

Тихо е!

Някой най-накрая затвори капандурата!