Скъпи приятели, поради обективни и субективни причини, няколко месеца нямах възможноста да публикувам продължението на романа. Поради настояването на нашата приятелка Светлана - Лина, мобилизирах се, събрах сили и днес ви предлагам продължението на моето писание. Моля, да ме извините за забавянето, но наистина ми беше много трудно. Простете!

              Песента на лебеда

        Глава шеста

В  Канада “циганското лято” се казваше “индиянско”. Тук понятието  “циганин” не съществува. Няма такъв етнос. Няма калайджии, няма вехтошари обикалящи по улиците  и викащи “стари дрехи, стари неща купувам”. Такива неща хората ги поставят до контейнерите за отпадъци и ако някой си хареса нещо, просто си ги взима. Има и специализирани магазини за всичко втора употреба. “ Village des valeurs” (село на стойностите или ценностите) е верига  огромни магазини, където може да предадете всичко, което е излишно в дома ви. Драхи, домашни потреби, спортни атрикули или мебели-малки или по едри, всичко се приема. Почиства се старателно и се продава на символични цени. Тези магазини са “раят” за новопристигналите емигранти.  С много малко срдства всеки може да се облече и обзаведе са  “жълти стотинки” или да зарадва децата си с "нови"играчки. Има абсолютно всичко за “човека и дома”.

           Времето беше тихо и слънчево. Листата на кленовете все още не бяха придобили невероятния си пурпурен цвят.  Слънцето нежно галеше лицата на децата  забавляващи се по катерушките в парка. Самотни пенсионери “събираха калории” по удобните пейки, или се разхождаха по алеите хванали се ръка за ръка като влюбени. На баскетболната площадка десетина дванадесет  мургави и черни младежи, концентрирани под двата коша, играеха  безшумно любимата си игра. По алеите не се виждаха нито захвърлени фасове, нито празни пластмасови бутилки. Нямаше и смачкани кутии от цигари или  употребени найлонови пликчета. Децата играеха сравнително безшумно и в парка царуваше  тишина и спокойствие. Майки, седнали по пейките около детската площадка, четяха книги, тихо разговаряха със  седнатата до тях съседка или приятелка, или люлееха количката в която сладичко спеше роденото преди няма и годинка, отроче с матов отенък на кожата и скосени очички. В квартала живееха много филипинци, пакистанци, черни африканци и беловласи руски евреи. Такъв необикновен “коктейл” от народности, раси и етноси, бяха характерни за района носещ името “Cote des neiges”( снежни склонове).

Въздуха беше чист и наситен с есенни аромати, независимо от близостта на близкият булевард, по който бързаха много голям брой автомобили. Часът  наближаваше 5 след обяд и след края на работния ден на чиновници и служители, бързаха да се приберат в уюта на квартирите си. Естествено собствениците на магазини, дребните търговци и продавачките от  бллизкия супермаркет, бяха още твърде далеч от края на работния си ден.

       Еди, самотен както винаги седеше на една пейка и наблюдаваше спокойствието което цареше около него. Наблюдавайки игрите на децата,  почти безшумните битки  под баскетболните кошове, той неволно сравняваше с подобни сцени в парка около църквата “Свети Никола софийски”.  Крясъците на играещите деца, както и предупредителните викове на обезпокоените майки, тук липсваха.  Наоколо цереше необикновено спокойствие, даже тротинетките летящи по алеите тихо се разминаваха с възрасните хора излезли да раздвижат “старите си кокали” по алеите на парка. Еди се загледа по двойка възрастни хора, бавно разхождащи се по алеята край баскетболното игище. Прическата на възрастната жена привлече погледа му.  Тя имаше силно прошарена буйна коса, вдигната нагоре  и назад. Късо подстригана, но с красив профил. Очите на художника ведна съзряха красотата на тази немлада жена, нейната дребна но съразмерна фигура и с походка на пенсионирана балерина. Мъжът до нея беше висок, с малка брадичка и спортна фигура. Погледът му беше остър, а крачките му бавни и малко несигурни. Двамата се държаха за ръце, изгледаха щастливи и бавно отминаха.

       Еди, продължи да наблюдава случващото се около  него и бързо забрави за възрастната двойка. Единствено косата на жената се запечата в паметта му. Наистина беше интересна и необикновена. Лицето, макар и красиво не беше запомнящо се.

Въпреки нежеланието, се мисли над своята  собствена съдба, при  случайни срещи с такива възрасни двойки, неволно в главата му нахлуваха мисли за собствения му живот, за съдбата му на самотник. Беше любил и разлюбвал, беше се привързвал и силно разочаровал. Беше имал връзки с красиви жени, с  умни и интелигентни приятелки, беше опитвал неколкократно да създаде семейство, но винаги неуспешно.

Тук в Канада, веднъж даже беше сключил брак, с надежда , че най-после е срещнал жената на живота си.

Ели беше чаровна брюнетка, с хубаво тяло и прекрасна дълга черна коса. Беше добра домакиня, готвеше вкусно, а за ласки беше винаго  готова, както за да ги получи, така и за да им отвърне. Имаше син на 15 години. Запознаха се на една българска вечеринка организирана от Българското дружество.

На третия месец, тя му предложи да се премести при нея.  А след още три, той й предложи да сключат брак и тя прие. Поканиха неколцина приятели на Ели на сватбата, естествено все българи, хапнаха пийнаха и…… след още шест месеца се разделиха. За нея се оказа четвърти брак, от които три тук в Канада. Беше сключвата два фиктивни, за получаване на гражданство. Двамата кандидат канадци бяха платили по 10 хиляди долара за услугата и след законния срок се бяха развели. Но първият, сключен в България й беше по  любов и беше донесъл Пламен, сина й, последният с Еди, също не беше “търговски”, но не беше донесъл нищо хубаво и на двамата. И отнов Еди беше сам.

След като беше опитал разни професии, които не владееше, най-после беше “хвърлил котва” на площад “Жак Картие” в центъра на Стария Монреал, където художници  рисуваха туристи и препечелаваха не лошо. Графиката на Еди беше много полезна и доходна за тази дейност. Вярно, трябваше няколко  години борба за да си извоюва място на площада, но в края на краищата успя. Помогна му друг българин който повече от 10 години беше рисувал на този централен площад на Стария град. Христо беше решил да се върне в Европа. Случайна среща с френски художник,  дошъл  в Монреал като турист, му бе помогнало  да си осигури място на монмартърския “Place de Tertre” в Париж.

Два месеца двамата работиха заедно, след което Христо замина за Париж, пожелавайки успех на своя нов приятел и колега Еди.

       През първите три години в Канада, Еди беше усърдно изучавал френския език, напредна доста и започна да чете книги на френски език. Стараеше се да обогатява ежедневно френския си. Съзнаваше, че няма да може истински да се почувства у дома без езика на Волтер, Зола и Виктор Юго.

Когато в началото на 2002 година получи общинско жилище на 4550, Авеню Изабелла, започна да взима книги от библиотеката към еврейския културен център, където имаше много книги на английски, френски, немски езици. Имаше книги на иврит и богата колекция руска литература. С Валя, отговорничката на руския отдел се запозна случайно, но бързо станаха добри приятели. Нейният съпруг Арнолд, симпатизираше силно на българския им познат и го канеше редовно на традиционните концерти на фестивала “Кленови листа”, чийто дългогодишен организатор беше съпруга на симпатичната Валя. Често в зимните неделни следобди го канеха и на чашка ароматен чай с блинчики.

При едно от тези  неделни чаепития, Еди се запозна с тяхна приятелка  на име Ася. Симпатична възрастна дама, близка приятелка на Арнолд и негова преводачка на френски. Ася се оказа дългогодишна преподавателка по френски език и литература в елитна московска френска езикова гимназия. Пленена от инелигентноста и чара на новия си български познат, Ася предложи на Еди, безвъздмездно, услугите си да му помага при усвояването и усъвършенстването на френския.

- Напълно безплатно, но вие ще идвате при мен. Аз рядко излизам. По цял ден съм заета с учениците си. Нямам време за пътуване из града. Еди, Вие къде живеете, далече ли сте от тука?

- Съвесм наблизо, аз живея на авеню Изабелла номер 4550. Близо е.

- Да,  не е далече, на кой етаж е апартамента Ви?- спокойно попита Ася, сякаш искаше да зане дали има много стълби за изкачване.

-На четвърти етаж, не е много нависко, пък има и два асансьора, не е проблем за мен. с усмивка отговори Еди.

- Да, прав сте, и за мен не е проблем, макар че аз съм на петия етаж в същата сграда, каза Ася с широка приветлива усмивка. Радвам се, че се оказахте мой съсед Еди. Гласът й звучеше приятно и с хубаво приятелско чувство.

Валя и Арнолд местеха очите си от Ася към Еди и обратно, и не можеха да скрият изненадата си от това интересно съвпадение.

- Това трябва да се полее, каза домакинята, слагайки на масата  малка бутилка с приятно млечно жълта течност. Това е аероконяк, приготвен от Ася, каза русокосата красавица, и предглагам да пийнем по “рюмочка” (минятурна чашка за ликьор) за нейно здраве и за запознанството ви. Съгласен ли сте Еди? Признайте, че изненадата е  голяма и много приятна и за двама ви!

-Съгласен съм, с усмивка каза Еди и добави, наистина е голяма и приятна изненада. Аз не познавам никого в дома в който живея.

- Е сега ще имате възможност да се запознаете с  много съседи, Ася е много известна личност в блока в който живеете. Там живеят много рускоговорящи,  добави Арнолд, намигайки на Еди.

След няколко часа прекарани в приятни разговори между добри приятели, Ася и Еди, си взеха “довиждане” с любезните домакини и тръгнаха към авеню Изабелла, където живееха и двамата.