Песента на Сатира
-Бабо, вчера мама много плака и каза, че си щяла да си ходиш. Ти защо ще си ходиш?
-А ти искаш ли да си отида, слънчице?
-Не, бабо.
-Значи няма да си отида.
-Ами мама защо иска да си отидеш?
-Тя не иска, а ВЯРВА, че ще стане така. Аз ще съм винаги наоколо...
-Бабо, разкажи ми приказка!
-Добре, миличка, слушай. Живяла преди време в едно селце хубавица...
-Ааа, бабо. Не ща и ти да ми разказваш приказки за хубавицата и смелия принц, дето я спасил и се влюбили веднага, и се оженили, и живели до дълбока старост доволни и честити.
-Слушай и не ме прекъсвай. В тази няма принц.
Старицата се усмихна, но не можа да събере сили да погали черната, буйна косица на четиригодишната си внучка, както обичаше да прави.
-Та живяла красавица в едно малко селце. Била необикновено красива. На есен, косата й ставала като буен огън . Разцъфтявали в нозете й минзухари, а дето минела всичко се окрасявало в ярки цветове. Когато дойдела зима, сякаш косата й се обсипвала с безброй снежинки и ледени кристалчета, а одеждите си изтъкавала от снежни виелици. На пролет, косата й се стелела като немирно планинско поточе, окичена с безброй ароматни цветчета, щом погалела с ръка някое клонче – то мигом разцъфтявало. Където поседнела – тревата ставала изумрудена. Лятно време, се обличала с лъчите на слънцето и с водите на горските езера. Очите й били винаги пълни с доброта и топлина. Всички я обиквали веднага – и момците, и горските зверове. Чудна мома била. Баща й бил знатен, но дъщеря му не се интересувала от имането. Скитала из селото и из планината – на всякъде била у дома си.
Живял в друго село беден момък. Той бил кръгъл сирак от пеленаче и бил отгледан от добри хора в селото. Имал малка нивица, останала от баща му и един вол, който му бил и помощник, и приятел. Когато дойдело време да се оре, той впрягал вола, а земята под ралото му пеела. На волските рога кацали славейчета и пеели весели песни, та да е по-лека работата. Нивата му била винаги най-тучната, най-високата. Като духнел вятър море ставала. А каквото му дадяла, стигало достатъчно. Като свършел с нивата, подкарвал овцете. А те – овцете – го чакали винаги с нетърпение. Водел ги нагоре, по поляните, където никой не пристъпвал, там посядвал на някой камък и изваждал дудука. А като засвирел – сякаш душата му излизала през свирката. Славеите занемявали, да го слушат, самодивите наизкачали от гората да му се порадват.
Една сутрин момъкът намерил своя приятел – вола – неподвижен, полегнал в обора. Насълзили се очите му, па извадил дудука и засвирил. Цяло село онемяло, чудна музика била...
Оставил всичко на хората, дето го отгледали, па хванал пътя да дири нов живот.
Едва щом пристигнал в това село, го срещнал човек, който го наел на работа. Имал много ниви, много добитък – работата била много. Но момъкът с лекота и орял, и пасял животните. С времето човекът взел да се чуди, как сам работел младежа, пък хем пълнел и препълвал хамбарите, хем умножил стадото почти двойно, а и животните силни, здрави. Плащал му малко, но той не се оплакал, макар от тъмно сутринта до късно вечерта все да имало нещо за вършене.
Един ден, когато бил завел стадото много далеч от селото, усетил топъл полъх откъм гората. Късна пролет било, но топлината била толкова силна, че плодовете на дивите ягоди узрели, като че за миг. Изчезнали омайните благоухания на цветчетата, сякаш с магия природата се преобразявала и настъпвало лятото. И тогава, момъкът съзрял да седи на камъка на поляната, насред стадото му, невиждана хубавица. От нея искряли лъчи и подухвал топлия ветрец, който го опиянявал. Извадил той своята свирка и засвирил. Девойката станала и се обърнала към него. И двамата дълго се гледали. А после всеки тръгнал по пътя си.
Вечерта, момъкът умислен се прибрал много по-рано от обикновено. И докъто вървял, виждал как всичко край него се променя, а когато влязъл в двора, пред къщата съзрял красавицата, с която се срещнали през деня. Случило се чудото, което кара малкото поточе и голямата река да се търсят, за да слеят пътищата си. И станало по-светло от ден, двамата сияели от срещата си. И пожелали да са заедно.
Старият знахар на селото научил сърдития баща какво да стори. Станал той рано, по изгрев, и отишъл при момъка. Рекъл му, че ако иска дъщеря му за жена, трябва да й донесе китка омайничета от Дола на слънцето. Всеки знаел за това място. Ни на земята, ни на небето. Стръмно, скали, само кози пътеки. Но и козите не смеят да слязат до долу – изминават огромни разстояния всеки ден, за да се напият с вода по-долу по течението на реката.
Повехнала като откъснато полско цвете девойката, знаела легендите, дето се носили, за проклятието... Момъкът не губил време, тръгнал веднага. Към вечерта се чула далечната песен на дудука му и повече нито го чули, нито го видели.
Всички от селото взели да избягват момата – изчезнали топлината и добротата от очите й. Превърнали се в две зейнали ями, празни и грозни,... и тъжни. Косата й заприличала на купчина изгнила плява... И в селото настанала сивота – без песни, без аромати, без цветове. Проклела тя баща си и майка си и отишла да живее сред чукарите...
Старицата притвори леко очи и една малка сълзица проблесна... и се скри...
-Бабо, но тази приказка...тя е тъжна...не може да свършва така...
-Не е свършила още, мила моя. - леко се усмихна баба й, и продължи:
- Момъкът ходил и денем, и нощем. Когато стигнал до ръба на пропастта на дола, не се изплашил. Леко и бавно, на подскоци, набирал цветче след цветче за своята красавица. И така стигнал до потока. Навел се да пие от водата, защото се бил изморил, а и слънцето печало ужасно... Когато се изправил не помнел кой е и какво търси тук, долу. Хукнал по стръмнината. Горе, на скалите стояли стадо диви кози, когато го видели, обаче побегнали уплашени. Ходил той, ходил, наближил едно село и първия селянин, който го срещнал викнал:
-Бягайте си по къщите, сатир е слязъл от планината! Пазете си жените и дъщерите!
Тръгнал отново по горските пътеки нашият момък - ни козите го приели в стадото си, ни хората в селото си. Огромната обич, с която бил тръгнал, и китката омайничета привличали жените, но водата в дола измила от паметта любимата му, останал само споменът, че я търси...
Старицата отново замлъкна. Детето леко се изправи, погледна я и попита:
-Това ли е краят?
-Да, слънчице. Но има и една легенда. Ако сатирът усети наближаващата смърт на любимата си, той ще я повика... с песен... И тогава те отново ще са заедно.
-Бабо, ти чувала ли си песен на сатир?
-Чуват я само онези, които искат да я чуят. – каза старицата и затихна.
Детето се усмихна. Погали баба си по ръката и стана.
Баба й живееше в една стая – и огнището, и леглото – всичко беше в нея. Имаше тежка дървена врата, която никога не заключваше. Обикновено искаше от нея да запали огън, но сега, макар да беше средата на дългата планинска зима, тя не пожела. Беше й казала :” Нали ти си тук, слънчицето ми!”.
С бавни крачки внучката се приближи към вратата и макар и трудно, я отвори. Отгоре, като огнен дъжд я засипаха изящни есенни листа. От въодушевление, тя се извърна рязко и видя стаята – цялата в прекрасни, нежни ледени кристали. Изтича към леглото на баба си. И нея я нямаше. Само на прозореца имаше горяща свещ.
Детето отново се затича навън, за да потърси следите в снега. И видя, че снега по поляната се е превърнал в безброй кокичета. По клоните на боровете имаше все още истински сняг, макар от гората да вееше топъл ветрец... Малката се заослушва.
...И чу песента на сатира.
© Атанаска Todos los derechos reservados