Има такива хора. Още ги има. С очите си ги видях. Със сърцето си ги почувствах. В душата си ги приех, както и те мен в тяхната компанийка. За някои те са атракция, за други – притурка към обстановката, за трети – просто развлечение. За мен обаче, в оная вечер, те бяха зарядът, с който ме допълниха, безотказното лекарство против негативизма в нашето съвремие, скулптори, които от разпилени парчета живот създаваха надежди, настроения, желания. Самите те въобще не подозират и до днес, че притежават такива съзидателни и лечебни умения. Те просто живеят своя живот, следват своята съдба, запалват се и горят всяка вечер с толкова животворни пламъци, че в студените зимни вечери едва ли бих си представил по-уютно и топло огнище. Толкова земни, толкова обикновени и в същото време – изумително фантастични, когато започнеха да правят това, което можеха най-добре, което съдбата им бе отредила да ги съпътства през целия им живот. Те бяха прегърнали здраво съдбата си, бяха страхотен тандем със своята орис, макар и не винаги доволни от нея, но я бяха приели. Като едно семейство – радости и неволи, успехи и загуби, добро и лошо – в непрестанно взаимодействие вървяха редом и това ги поддържаше повече живи от всеки преуспял в живота индивид. Те са едни от талантите, до които имах честта да се докосна, но едва ли им е минало през ума, че за мен това бе чест.
Те са просто Краси и Ники. Две „момчета“ над средна възраст, но бяха съхранили душата на безгрижно, жизнерадостно дете. Аз знам – те никога няма да остареят! Тях животът ги подритва както си иска – обръща ги по гръб, по корем, на лакът, тръшка ги в неравности, задушава ги в прахоляк, а те като едни наивни, следпубертетни тийнейджъри, след всяка несгода се изправят, изтупват се и си казва за кой ли път: „Само да порасна и ще видиш ти!“ Ако някой не е виждал човек, който не познава нито злоба, нито омраза, нито желание за мъст – знайте, това са те, Краси и Ники.
   Събота вечер. Малък, провинциален, но добре уреден град (нещо неспецифично за Северозапада). Приятно квартално заведение. Единствените клиенти сме аз и моята съпруга. Уединили се бяхме, за да поговорим на спокойствие, без тя да е ангажирана с кухнята или аз с новините. Трябваше да вземем решение за важни за нас проблеми. Нещо нормално за всеки човек, всяко семейство. И както си разговаряхме, с крайчеца на окото си видях – видях първо Краси. Нямаше начин да не ни забележи – единствената маса (поне до тоя момент) с клиенти. Познаваме се от години, но рядко се случва да се видим. Усмихна ни се, направо грейна и се запъти към нас. Седна и вече нямаше кой да ни спре. Нощта явно щеше да бъде толкова кратка и времето, както обикновено, нямаше да ни стигне да се наприказваме. Нашият проблем остана някъде встрани.
- Казвай, къде работиш? – питах аз.
- Тук, бе!
- И да не се обадиш! Ще те наказвам, ей!
- Забравям, приятелю, забравям.
- С кого работиш? – продължавах напористо.
- С Ники. Знаеш го.
- С Ники от Враца ли, бе? - останах приятно изненадан. - Как се надушихте, стари хрътки такива?!
Разговорът вървеше. Ту с мен, ту с жена ми. Като всеки друг, така и Краси не бе подминат от тежки проблеми. Оказа се, че се наложило да си продаде къщата, за да оперират баща му, който вече бил в инвалидна количка. И така, от година и повече бил на свободен наем. Потръпнах! На тия години, в такъв момент – пфу и животец!
- А Ники къде е? – попитах, опитвайки се да не задълбаваме в проблеми.
- Всеки момент ще дойде. Абе и неговата… ама какво да се прави.
- Какво?
- Завчера погреба баща си.
- Ъ? И сега ще работи?
- Попитай го! – усмихна се Краси и ми го посочи.
   Компанията стана неочаквано приятна. Но времето притискаше моите приятели, защото наближаваше часът да започват работа. Не издържах и попитах:
- Добре бе, Ники, как сега, два дни след погребението можеш да работиш?
- Ами, да ти кажа. И аз мислех поне няколко дни да съм с майка ми, обаче се случи нещо, което не знам как да го тълкувам, но мама ми го преведе на нейния език. Два пъти за тия два дни черната жалейка пада от ризата ми. Без да съм правил нищо – ей така, пада. Днес сутринта обличам ризата, а нея въобще я няма. Не съм ходил никъде. Просто изчезна. Тогава мама каза: „Отивай, Николайчо, отивай! Баща ти знае, че трябва да ходиш и не иска да ти пречи! Отивай, пък нали след няколко дни пак ще си дойдеш.“
„Ееех, Животеее!“… – мина през ума ми. Но, това е!
- А вие няма ли да дойдете с нас? – попита Краси, като ставаше вече.
Погледнах към съпругата. Тя прекрасно знаеше какво значи за мен да съм с тях, когато „работят“ и се усмихна разбиращо.
- ’Айде, ‘айде! – подбра ни Ники. Не че на мен ми трябваха покани.
- Добре, идваме, но при едно условие!
- Казвай де!
- Ако помагам!
- А пък аз си мислех ти да поработиш, а ние да помагаме от време на време – засмя се Краси.
Повече приказки не бяха нужни. Слизахме към пиано бара с музикантите, моите приятели, Краси и Ники. Предстоеше една прекрасна и незабравима, пълна с музика и песни, неповторима нощ!

   Ами нашият проблем? Какво пък – щом имаме проблеми, значи сме живи и се борим. След тая нощ вече бях като чисто нов акумулатор. Пращях от енергия. Проблем ли? Дайте го насам – ще го изям!

(на моите приятели-музиканти: Краси от Лом и Николай от Враца.)