Пиеса в черно-бяло

Драматична постановка в едно действие

Действащи лица:

София – млада поетеса на 25 г.

Лауринас – отчаян млад литвиец на около тридесет.

Време на действието: спряло настояще.

Място на действието: скромната квартира на София в източен Истанбул

Първо действие:

Сцената е осветена, създаваща усещане за ранна сутрин. Прозорците са покрити с тънки бели пердета, а над тях - тежки черни завеси. По средата има малка черна маса с два бели стола, стоящи един срещу друг, а в средата на масата има стъклена купичка с морски камъчета. В ъгъла до малкия прозорец има старинно дървено писалище и купчина с листи и тетрадки, както и стара пишеща машина. В близост до вратата стои малка кошарка, в която спи рижава котка и леко мърка. По стените има черно-бели фотографии от Париж, Индия, Сан Франциско и древни останки от Персийската империя в  Иран. На едната стена е окачена снимка на Чарлс Буковски, а остналата част от стените е покрита в рафтове, претрупани с книги. Сцената наподобява скромно, но уютно жилище.

Чува се звън. От лявата страна на сцената излиза София – тъмнокоса и зеленоока, облечена с тъмни дънки и бяла блузка с къс ръкав. Отключва вратата и отваря. На вратата стои гологлавият и синеок Лауринас, облечен със светли дънки, черна блуза, мръсни кецове и чанта през рамо.

СОФИЯ: Влез (отдръпва се от вратата и подканва Лауринас).

ЛАУРИНАС: Дано да не съм те събудил (Лауринас влиза и събува кецовете си в дясно от вратата, обръщайки се към София).

СОФИЯ: Аз съм от раннобудните (тя го подканва към малката масичка). Седни.

Лауринас сяда и сваля чантата си, оставайки я на земята.

СОФИЯ: Какво ще желаеш? Кафе? Чай? Може би малко бренди?

ЛАУРИНАС: (Усмихва се). По-скоро бих предпочел една чаша кафе.

СОФИЯ: Секунда. (тя напуска сцената и оставя Лауринас сам)

След няколко минути младият литвиец става от мястото си и отива до единия рафт с книги, слага ръце в джобовете си и започва да разглежда колекцията от стари и нови книги.

(Усеща аромата на туко-що напрвено кафе и чува стъпките на София)

ЛАУРИНАС: Имаш невероятна колекция. Мислех, че си поетеса, а виждам наличието на всички есета на Сюзън Зонтаг и новата книга на Наоми Клайн?  (Той се обръща към нея и се връща на масата. Двамата сядат, а той си слага захар в кафето).

СОФИЯ: Това, че съм поетеса, не означава, че чета само поезия. Обичам да чета гледни точки на видни журналисти за определени събития. (Тя разбърква чая си и побутва към Лауринас малка плетена кошничка с плодове и сладки. Лауринас взима един шоколадов бонбон увит в сребрист станиол и го изяжда. София му се усмихва и се обляга на облегалката, кръстосвайки ръца). Защо дойде в Истанбул?

ЛАУРИНАС: (Започва да си играе със станиолчето) Дойдох... за бианалето и заради теб.

СОФИЯ: (Въздъхва тежко, изправя се от облегнато положение и слага ръце върху неговите) Спри. (Лауринас спира да търка станиолчето от бонбона.) Мина много време, а ти си все този объркан и безпомощен човек. Знам, че не си тук само заради проклетото бианале! Тук си, защото аз съм единствения човек, който може да те разбере.

ЛАУРИНАС: (Поклаща глава със сведен надолу поглед) Този път - не. Винаги идвам при теб за помощ, за утеха, този път идвам да се сбогуваме.

СОФИЯ: (София отдръпва ръцете си от неговите.) Какво имаш в предвид?

ЛАУРИНАС: (Поглежда я в очите.) Погледни ме – на тридесет съм, нямам семейство, нямам истински приятели, изгубен съм в собствения си неразбираем свят. Нямам цел, нямам мечти, не кроя планове... нямам нищичко. От 9 години съм все студент първа година – започнах славянска филология – прекъснах, после се захванах с философия и пак прекъснах, после с изкуство, култорология, книгоиздаване, политология, биология, психология... така и не открих себе си, не открих моята мечта. В един момент осъзнах, че нямам такава.

СОФИЯ: Всеки има мечта... цел...

ЛАУРИНАС: (Поклаща глава.) Не и аз. Търсих себе си толкова много години – без успех. Опитвах се да намеря своята среда, частицата от пъзела на душата си, на съществуването си, но така и не я открих. Опитах се да пиша, но всичките ми творения бяха банални, опитах се да снимам, но снимките ми бяха посредствени, опитах се да се развивам в сферата на точната наука, но бях непостоянен. В един момент след всичките тези години на търсене, открих, че и аз самият не знам какво търся.

СОФИЯ: Лауринас... (покрива с длани ръцете му)... нещата не са толкова черно-бели както ти ги виждаш. Тази малка частица от пъзела, за която ми говориш е някъде там, в теб или извън теб, но тя съществува. В момента, в който се откажем от търсенето на неоткриваемото и изгубим надежда, ние умираме душевно. А веднъж, щом душата ни се отпусне и не пожелае да следва мечтите и копнежите си, се превръщаме в подобие на хора, а не бива! Не спирай да търсиш себе си, не гледай на света с черно-бели очила – има прекалено много красота навън, прекалено много красота в хората, за която си струва човек да се бори и да живее!

ЛАУРИНАС: (Отдръпва ръцете си от нейните и се обляга с лека усмивка.) Все още не съм решил да умирам. Като казах, че съм дошъл да се сбогуваме, имах в предвид нещо друго.

СОФИЯ: (Обляга се отново и го поглежда право в очите.) И?

ЛАУРИНАС: Помниш ли... онзи шести март в Литва, когато беше дошла на литературно четене?

СОФИЯ: Това беше преди четири години.

ЛАУРИНАС: Да (изправи се и сложи ръцете си на масата, докосвайки леко купичката с морски камъни.) Тогава ти ми каза, че трябва да пътувам, да се впусна в някаква авантюра (дълбока въздишка)... е, реших да го направя. След два часа имам полет за Централна Африка.

СОФИЯ: (Изглежда шокирана.) Централна Африка?! Къде?

ЛАУРИНАС: Конго.

СОФИЯ: Конго?! Но... там е опасно.

ЛАУРИНАС: Включих се в доброволна хуманитарна програма. Ще работя по лагерите, ще живея евтино, може би ще намеря себе си, а може би ще умра. Ще се пусна по течението и каквото стане.

СОФИЯ: Това ли искаш?

ЛАУРИНАС: Това мога.

СОФИЯ: (Сълза се отронва от едното й око. Мълчание. София се изправя, Лауринас също. Тя се приближава, целува го по челото). Нека обърканата ти и неспокойно душа намери покой. Дали в Африка или в отвъдното, това е неин избор. Ще ми липсваш. Твоята обърканост, асоциалност и безполезност.

ЛАУРИНАС: (Усмихва се.) И ти ще ми липсваш. Твоята енергия, грижовност, топла усмивка и нежни поетични думи.

СОФИЯ: (Отдръпва се.) Нека Аллах и Господ ни пазят по пътищата ни. Нека ни пазят в твоя черно-бял и моя цветен свят.

ЛАУРИНАС: Нека.

Светлините угасват, а над героите остава само един лъч светлина. Зазвучава гласът на ходжата подканващ към молитва, сетне от далечината се чува звук на тарамбуки и звучна африканска песен. Лъчът светлина постепенно избледнява. Мрак. Завеса.