"Hora, dies et vita fugiunt; manet unica virtus"
("Часовете, дните и животът избледняват, остава само смелостта")
Октомври дойде в Ахтопол и върна надеждата. Беше по-буен и пъстроцветен от други години. Зелениката, цъфнала още напролет, пазеше своята свежест. Младите клонки на върбите не губеха ухание, а дъбовите лесове по-навътре в сушата вече ръждавееха. Чародейка беше морската есен, тя рисуваше и навред раздаваше богато от боите си.
Посърналите от недоимък и умора рибари пак се оживиха. Този път морето почерня от риба. Първо излязоха кефалът и платерината, после и сафридът на големи пасажи се отправи на юг. Всички знаеха какво значи това. Трябваше да има много паламуд.
И той дойде, ала остана капризен. Старите морски вълци му трепереха като майка над пеленак. Така се знаеше отколе: за паламуда не бива да се приказва, понеже той не е риба като риба, ами риба на рибите. За да не го пропъдиш от морето, най-добре да не отваряш дума за него. И тъй моряците не говореха, нито се канеха, а ...