"Hora, dies et vita fugiunt; manet unica virtus" 

          ("Часовете, дните и животът избледняват, остава само смелостта") 

       Октомври дойде в Ахтопол и върна надеждата. Беше по-буен и пъстроцветен от други години. Зелениката, цъфнала още напролет, пазеше своята свежест. Младите клонки на върбите не губеха ухание, а дъбовите лесове по-навътре в сушата вече ръждавееха. Чародейка беше морската есен, тя рисуваше и навред раздаваше богато от боите си. 

       Посърналите от недоимък и умора рибари пак се оживиха. Този път морето почерня от риба. Първо излязоха кефалът и платерината, после и сафридът на големи пасажи се отправи на юг. Всички знаеха какво значи това. Трябваше да има много паламуд. 

       И той дойде, ала остана капризен. Старите морски вълци му трепереха като майка над пеленак. Така се знаеше отколе: за паламуда не бива да се приказва, понеже той не е риба като риба, ами риба на рибите. За да не го пропъдиш от морето, най-добре да не отваряш дума за него. И тъй моряците не говореха, нито се канеха, а само миеха лодките, чистеха мрежите и се готвеха за непосилен труд. 

       Всички гледаха към моторната гемия на бай Йоргаки. Втори като него нямаше там. Малко му завиждаха, но повече му се радваха. Голям мъж и голям гемиджия беше Йоргаки. Някога със своите другари от Странджанската република той бе въстанал против турците. Раниха го и падна в плен, заточен бе в Диарбекир, ала освободен по-после. Сетне бе воювал и в трите войни, бил се беше пак против турците при Чаталджа, а по-късно в неравен морски бой отбраняваше Балчик от русите. 

       Лодкарите и гемиджиите на Ахтопол се учеха от него. Бай Йоргаки бе мургав мъж, сух и изтóчен. На сушата носеше широки памучни панталони и платнени обуща с въжени подметки. Но докато пристъпяше върху твърдата земя, душата му все плуваше в морето. 

        Тогава да си гемиджия беше много тежък занаят. Искаше си и майсторлъка, и мъжката сила. Много труд трябваше, много здрави мишци, много ловкост и опит. Бедни бяха ахтополските моряци, ала смели и калени в страшни бури. Пък бай Йоргаки беше ненадминат. Запазил се пъргав и жилав, той разбираше като никой друг от ветрилно стъкмяване. Умееше сам да изработва и да поправя всякакви части от такелажа и ветрилата. Йоргаки често ремонтираше повредените гемии на другите моряци, а пари не им щеше. На брега сам сплиташе всякакви сплетки, шиеше, шкатореше. В морето водеше умело гемията, познаваше и ветровете, и промените във вълнението. При лошо време знаеше как да обере набързо ветрилата, тъй да се завърти, че да остане в безопасност. Беше сръчен и чевръст, при нужда гребеше с веслата и минаваше сам през прибоя.

       Беше чудо невиждано, когато сложи мотор на гемията си. Купил го беше с малкото спестени пари от един белогвардеец във Варна. Тогава в малкото рибарско градче всички още бяха с платноходи. Двигателят беше маломерен и слаб, но пак довеждаше скорост от два-три възела. И Йоргаки взе да влиза още по-смело и по-навътре в морето, обираше наедрелите пасажи, които не приближаваха брега. Уловът му нарастна. После Христевците го последваха, туриха и те един мотор на своята гемия. 

       Една след друга се нижеха годините, като вълни, които събираха бяла пяна и връхлитаха брега. Остаря Йоргаки и перчемът му побеля подир толкова бури и щормове. Не можеше вече сам в морето, бяха му нужни по-млади помощници. И той си взе за екипаж двамина, баща и син. Сиромаси бяха тези хора, преселници от Одринско, много страдали и бягали, но навикнали на неволи и на зла съдба. Излязоха схватливи, а и бяха яки като юнец¹ и по-стар вол. Момчето беше още много младо, едва започнало да възмъжава, ала по природа беше силно и много работливо. И баща му, Мито Талигата му викаха, беше хубав и работен човек. Но в последно време той беше наченал да слабее и да пожълтява, често се прокашляше мъчително. Веднъж-дваж Йоргаки го видя да плюва през борда на гемията. "Туберкулозен може и да е" - мислеше старият моряк, но вярваше, че не бива да продумва нещо нито на Мито, нито на момчето му. Голям мълчаливец беше бай Йоргаки. Само веднъж, преди година-две, се бе отпуснал пред другите моряци на една вечеринка по Никулден, когато вече всички готвеха гемиите за зимуване. 

       - У всеки човек - беше им рекъл тогава той - се таи една най-важна дума за целия му живот. И той ще я каже, когато ѝ дойде времето. 

       - Тя, твойта дума, отдавна е казана и отлетяла, бай Йоргаке - обади се Савата, добре подпийнал и развеселен. Ала никой от моряците не се засмя на шегата му. 

       - Коя е думата, Йоргаке? - попита Милуш Стенгата. - Ти каза ли я вече? 

       - Не съм, Стенга. Още не съм. 

       - Е защо не я казваш? - питаше пак Стенгата. 

       - Защото не я знам. 

       - А кога ще я узнаеш? - това вече питаше Томата, старият едър бекярин. 

       - Когато я видя. Трябва да я видя с очите си, пък още не съм я видял. 

       И те го оставиха на мира, не го питаха повече. Мина време оттогава, а Йоргаки беше станал още по-тих и мълчалив. 

       В този есенен ден Йоргаки не побърза да излиза в морето. Той изчака платноходките на другите рибари да се върнат една по една в залива. Последни се прибраха братя Христевци с моторната си гемия. През целия ден времето беше тихо и морето беше останало равно като тава. Заради поверията никой не се хвалеше, но личеше си, че моряците бяха доволни. 

       Следобед гемията на Йоргаки вдигна платна от залива и излезе навътре в морето. Снежнобялата канава стърчеше високо. Тя се виждаше ясно от брега, после се смаляваше и смаляваше и накрая съвсем се изгуби от взор. Двигателят пърпореше с прегракналия си глас. Тримата на борда подгънаха ръкави над лактите и се разшетаха. 

       Мина се време и на запад се заоблачи. Дойде лош вятър. Йоргаки взе да гледа повече към небето, докато момчетата му вадеха пълни мрежи с паламуд и ги хвърляха отново. Всички краища от подвижния такелаж бяха тъй нагласени, че да останат плътно над улова и той да не мърда при всякакво клатушкане. 

       Но Йоргаки не се боеше за това. Той за друго мислеше. Знаеше как морето през октомври изведнаж може да скокне разярено, да задухат силни въртеливи ветрове и да понесат гемията накъде им се прище. Той си спомни как миналата есен внезапният шквал бе разбил рибари в скалите край Атлиман.

       Йоргаки разпореди веднага да свият платната. И тримата скочиха да оберат елкена² и тогава се случи най-лошото. Двигателят бръмна немощно и спря да работи. Всички опити да се подкара останаха напразни. Моторът беше угаснал и повече не можеше да се съживи. Екипажът търпеше голяма авария в открито море. Без двигател и с принудително свити платна гемията беше станала неуправляема. 

       Дрейфът³ бързо я понесе на югоизток. Изви се кратък щорм, така силен, че напука канавата и я проряза тук и там. Йоргаки вече знаеше какво ще става. Останала без собствен ход гемията се носеше по милостта на течението и вятъра. По-надолу брегът ставаше скалист и опасен, а и Турция не беше много далеч. Два-три часа дрейф в същата посока и гемията навлизаше в чужди води. А там граничните не увещаваха дълго преди да открият стрелба на месо...

       Йоргаки помисли трескаво. За тях няма надежда без помощ от брега, трябва да повикат рибарите. При падащия мрак над сушата той виждаше бледите светлини на градчето. Опитното му око веднага определи междината. Не ги деляха повече от две или две и половина мили⁴. 

       Да скочи ли в морето? Как ще скача, то е под достойнството на истинския моряк да напуща кораба си и да предава екипажа на волята на съдбата. Но внезапно при тая мисъл Йоргаки си даде сметка за съвсем друго. Не беше до достойнство у него. До възможности беше. Той нямаше сили да го изплува, отдавна не беше някогашния Йоргаки. Студената вода щеше да го удари в главата и в крайниците и да го скове. Замрази ли те морето, спаасение няма.

       "Да" - премисляше набързо. - "Остарял съм вече. Тук трябва млада кръв в младо тяло. И ако му е написано да оживее..." 

       - Мирко! - викна. - Я бърже при мен!

       Момчето веднага остави елкена и застана опънато като струна пред гемиджията. Стърчеше с половин глава отгоре му. „Хубавец“ – рече Йоргаки на себе си. – „Момите сами ще му пристават. Но да го преплува“. Времето беше станало скъпоценно и той много накратко обясни на момчето какво се иска от него.        

       - Ще се удавя от студ, бе чиче Йоргаке - проплака Мирко. 

       - Няма, чедо! - каза гемиджията и го помилва по къдриците. - Не ще се давиш. Мъж се дави само ако е останал сам-самин на себе си. Ти не си самичък, ами си захванат здраво от две страни. Я виж тейко си тук. Той е зад тебе. Я погледни напред. Там е майка ти. Тя е пред тебе. Плувай междата сега! Плувай, чединце! 

       Сам Йоргаки знаеше какъв плувец е Мирко и че лятос курсът до брега е нищо работа за него. Но вечер през октомври морската вода биеше без жалост. Много добри плувци се бяха давили не от друго, а от студ. Хладината на водите стискаше мускулите, свиваше крайниците и накрая изпиваше всички сили. Мирко имаше да се бори на живот и смърт не с междата пред себе си, тя не беше страшна, ами със студа на водата.

       Бай Йоргаки съблече бързешката момчето. То остана по долни вълнени гащета, дълги чак до петите му. Трябваше да бъде съвсем гол, инак водите щяха да го простудят и изморят за минути. С рибарския нож Йоргаки отряза гащетата почти догоре, остави само ивица плат около слабините. Той знаеше защо прави това. Бръкна в джоба на памучния си панталон и извади няколко топлийки, увити грижливо в хартия. 

       - Туряй ги бърже върху гащетата, сине - каза на Мирко. - Водата удря най-първо нагоре по бедрата. Като усетиш, че бедрото ти се схваща, бий една топлийка там. Смело ще бодеш! После ще я пуснеш в морето. Не оставяй да се схванеш! Усетиш ли да си се схванал ще бодеш, чуеш ли ме?

       - Чувам, чиче Йоргаке – отвърна Мирко. Той трепереше, но старият моряк улови блясъка в очите му. Този блясък беше за огън, не за страх; Йоргаки улови и това. Мирко не се плашеше. Трепереше, понеже беше гол и му бе студено.

       Сянката на баща му тихо се приближи. Мито се закашля в шепа, ала бързо се овладя. Той прегърна сина си, раздруса го силно и му промълви с тих, но ясен глас:

        - Плувай! Майка ти те чака жив.

       Йоргаки също го прегърна:

       - Да, плувай! Това е всичко.

       И момчето застана на левия борд, приведено да скача.

       Скачай, момче! Скачай и не му мисли. Скочиш ли, длъжен си да го изплуваш.

       Скок! ... Той се отхвърли от дървото. И влезе във водата...  

       Луната изгря. Бледа и смълчана, тя гледаше отгоре Черно море. 

       Вече няма съмнение. И промисъл няма, и молитва също. Тук всичкото е в теб.   

       Плувай! Момче си скочил, мъж ще изплуваш.   

       Когато си потопен в морската вода, ти не мислиш за плътност и притегляне. Не мислиш за прилива и отлива, не мислиш за солта, за дълбокото под теб. Не мислиш за сушата, спасението и шансовете. Нито за ветровете и течението. Мислиш само за движението и за пътя напред. Колко работи на Земята се вършат така?

       Николко или безброй? Знаем ли?

       Плувай!

       „Колко мънинка е мравката, а нарамва къде по-тежък товар. И голям път изминава“ – мислеше Йоргаки, докато се взираше в нощта и морето. – „Пък и най-дребните птичета излитат от тук до топлите страни и напролет пак се връщат живи и здрави.“

       Нима тогава едно момче не може да преплува през студеното до сухото? Разбира се, то може.

       Плувай!

       Мирко мислеше само за маховете, не за брега. Той си забрани да мисли за брега. Очертанията на брега не се виждаха никакви, но плуването беше тук, в него. Плуването заемаше тялото и живота му. Всяка кост, всеки мускул и рефлекс. Следващият мах бе най-важният; и следващото поемане на въздух също. Мах за мах. Педя по педя. Метър след метър.

       Лява ръка – дясна – лява – дясна. Въздух! Лява ръка – дясна – лява – дясна. Въздух! Лява ръка – дясна...

       Не спирай. Не мисли. Не изстивай. Движи крака. Движи ръце. Дишай.  

       Мах за мах. Педя по педя. Метър след метър.

       Плувай!     

       Минаха минути, час и два. Пред лунната пътека вече добре се виждаха светлините на градчето. Беше вече близо. Мирко измени леко курс. Искаше да излезе най-близко до колибата на Христевците. Есен те спяха в залива, комай до вълните. Още малко оставаше. Още толкова малко. Беше съвсем, съвсем на края, а толкова много уморен.

       Плувай!

       В един необикновен миг лунният път пред Мирко се свърши. Той вече ходеше по пясъка. Струваше му се, че още е в морето и стъпва по него. Добрян, старото куче-пазач на Христевците, го залая. Пръв излезе най-старият от петимата братя. Той видя плетящия крака силует, идещ от морето и веднага се спусна към него.

       - Мирко! – викна разтревожен като го позна. – Какво е? Де са Йоргаки и тейко ти? 

       Мирко беше цял посинял и отначало не можа да проговори. Той събра на впряг всички останали сили. Устните му едва се отвориха и той каза:

       - В морето. На дрейф на юг. Помогни.

       Опитният гемиджия веднага разбра всичко. Той сгуши момчето и го помъкна към топлата рибарска къщичка.

       - Ти си голям герой – само това му каза.

       Вътре веднага го сложиха до печката и го разтриха с ракия. Повикаха жените си да дойдат от града. Жените останаха цяла нощ при Мирко, майка му и тя. На сутринта му беше много по-добре.

       Без да се бавят, Христевците спуснаха гемията си в морето и запалиха мотора. Със себе си взеха няколко свирки, газени лампи и здрави морски въжета. Отплаваха на юг и бързо изчезнаха в черната нощ. До едно време само моторът се чуваше и издаваше, че има някой в морето. После и той заглъхна някъде надалеч.

       Върнаха се много късно посред нощ. С тях бяха бай Йоргаки и Мито Талигата. Стоплен от вълнения юрган, Мирко спеше тежък непробуден сън.

       Чак тогава луната се потули зад облаците.

       ========

       БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА: 

       (1) - млад вол;        

       (2) - остарял турцизъм - платно, ветрило; 

       (3) - отнасяне на плавателния съд от курса му от течението или от вятъра; дрейф е свободното движение на съд, загубил управление в открито море;   

       (4) - тоест около 4 километра - една морска миля се равнява на 1,852 км.