Влакът потегли, старото желязо затрака, разтресе се вагонът. Релсите засвистяха, искри започнаха да прехвърчат. Старата машина, натоварена със стотина пътника и с над петстотин хиляди мисли в минута, се забърза по своя маршрут. Гонеше разписание, така както всички пътници гонеха своите задължения, забравили назад някъде по пътя дните на безгрижност. Картинката през прозореца беше красива. Дървета се рееха едно след друго. Река зърна погледа ми за секунда, но бързо се скри. Живописна трева се разстилаше по мократа пръст. Лъчите на слънцето успяваха да пробият път през дебелото стъкло и озаряваха лицата на пътниците. Птички прелитаха около ръждивата машина. Рееха се свободно в небето, вятърът ги полюшваше нагоре надолу, така както животът ни люлее в люлката на безвремието. Машинистът, подпрян на ръждивото кормило, броеше гарите с надежда по-бързо да стигне до крайната точка, да свали прашната си шапка и да слезе по старите метални стълби на локомотива. Високи, наръбени хълмове се разпростираха около жп линията. Колкото повече влакът напредваше толкова по-тъмно ставаше навън. Хората един по един заспиваха, изтощени и уморени от дългия път и монотонното повтарящите се звуци на тракащите железни колелета. Влакът свистеше с мръсна газ и заветният час настъпи. Всички слязоха...
Б.Т.