- Откога тичаме?
- Не знам - отвърнах - но мисля, че все Някога ще спрем. Дамата с Камилите се обърна леко назад, за да види една от Камилите си…
- Нещо ми подсказва, че трябва да продължаваме да тичаме…
- Да, това Нещо се нарича страх - отбелязах.
- И все пак… Как… Стигнахме… До… Тук? - извика тя на пресекулки, докато успя да ме задмине… Засилих се и я настигнах. Дробовете ми ще се скъсат… Сигурен съм, че всеки момент ще се скъсат… Продължавахме да тичаме по напуканата австралийска земя…
- Ами… Вратата на Вселената… Е врата към Австралия… УФ!
- Добре ли си?
Спряхме за секунда…
- Продължавай да тичаш, аз ще си почина…
- Не, не искам да те оставям… - започна Дамата с Камилите - ти си авторът на приказката…
- ИМЕННО! Това значи, че ще се оправя все някак, ти продължавай… - извадих отнякъде “Педро Парамо” на Хуан Рулфо и я разгърнах на страницата, до която бях стигнал.
- А Колекционерите?
- Аз ще се оправя с тях - отсякох - ти си тичкай…
Тя ме опари с поглед и продължи да тича… Видях я как изчезва сред кълба от пушек… Плътно следвана от Камилите си… Огледах се. Земята беше напукана. Слънцето печеше силно. Така и така се намирам в собствената си приказка - представих си, че имам стол, навес, сладолед, слънчеви очила и масло за тяло… Да… Така е много по-добре, помислих си. След по-малко от пет секунди довтасаха и Колекционерите. Четири жени със слънчеви очила, облечени в черно.
- Накъде отиде тя? - проскърца металният глас на една от тях. Погледнах я отегчено:
- Да не мислиш, че си нямам друга работа, че да ти отговарям на въпросите?!
Колекционерката се изправи в цял ръст и приближи… Имаше нещо много странно в начина, по който се усмихваше… Разбира се и преди бях чувал за Колекционерите - това бяха Пратениците на Той… Задачата им беше ами… Да ловят хора с Дарба… Независимо каква… Много често се случваше по пътя, докато “доставят” жертвата си, да й причиняват някакви “увреждания”. Колекционерите биваха: Сърцати, Надарени и Паметливи… Първите се хранеха с обичта на жертвата си, вторите с дарбите, а третите - със спомените… Той всъщност изобщо не е от тази приказка, Той е герой от съвсем друга… Явно търсеше сила… Нова власт… Каква наглост, помислих си! Веднъж завинаги добера ли се до Той, лошо Му се пише!
Колекционерката пристъпи близо до мен и изсъска:
- В твой интерес е да ни кажеш къде отиде Дамата с Камилите - тя има необикновената дарба да създава приказки…
- НАУМ - подчертах.
- Все едно! - скастри ме Колекционерката - това е важно за Нашия Господар и ако не ни кажеш, къде е отишла, ще… - тя се замисли. Сега беше мой ред да се изправя:
- Да?
Колекционерката се облещи. Другите три отстъпиха предпазливо назад. Явно бяха по-умни от нея…
- Аз съм АВТОРЪТ на тази приказка, ако искаш да знаеш и ще броя само до три!
Тя се усмихна ехидно… Другите три се разбягаха на различни посоки.
- Наистина ли мислиш, че ще повярвам, че човек, седнал на малко шезлонгче…
- Едно…
- … Който чете някаква книжка…
- Две…
- … Седнал по средата на Нищото, може да е…
- Три!

Последва писък… Едва доловим… И Колекционерката се изпари във въздуха… Последваха още три писъка, дошли от неизвестна посока…
Достатъчно бе да си представя, че ги няма… Така или иначе, те не са част от тази приказка… Останалото стана от само себе си…

- Аман от хора, които не знаят къде им е мястото! - възмутих се и продължих да чета Хуан Рулфо.