- Откога тичаме?
- Не знам - отвърнах - но мисля, че все Някога ще спрем. Дамата с Камилите се обърна леко назад, за да види една от Камилите си…
- Нещо ми подсказва, че трябва да продължаваме да тичаме…
- Да, това Нещо се нарича страх - отбелязах.
- И все пак… Как… Стигнахме… До… Тук? - извика тя на пресекулки, докато успя да ме задмине… Засилих се и я настигнах. Дробовете ми ще се скъсат… Сигурен съм, че всеки момент ще се скъсат… Продължавахме да тичаме по напуканата австралийска земя…
- Ами… Вратата на Вселената… Е врата към Австралия… УФ!
- Добре ли си?
Спряхме за секунда…
- Продължавай да тичаш, аз ще си почина…
- Не, не искам да те оставям… - започна Дамата с Камилите - ти си авторът на приказката…
- ИМЕННО! Това значи, че ще се оправя все някак, ти продължавай… - извадих отнякъде “Педро Парамо” на Хуан Рулфо и я разгърнах на страницата, до която бях стигнал.
- А Колекционерите? ...