Иван имаше малка гостилница на пазара в града. Работеше заедно със своята съпруга Елена. Заведението отваряше рано. Приготвяха супи. Предлагаха кафе, алкохол и безалкохолни напитки. Имаха много клиенти. Малко от тях бяха редовни. Хората идваха от близките села, пазаруваха, продаваха и се отбиваха да се нахранят. Иван бе кръстил кръчмата си "Под кривата круша". А тези, които го познаваха, го знаеха като Иван Кривият. Наричаха го така, защото той се държеше студено с хората. Уважаваше ги толкова, колкото и парите. За него всеки клиент бе левче в касата. Държеше на чистотата и чистите сметки. Това бе основно правило в неговата работа. Бе уверен, че приятелството е преходно, а борбата за прехраната постоянна. Той отваряше заведението в 5 часа сутринта. Започваше да готви супи, да подготвя скарата, а съпугата му изчистваше навсякъде и в 7 часа посрещаха първите си клиенти.

Беше топъл летен ден. Минаваше обяд и повечето хора се бяха нахранили. Един влизаха, други излизаха. Но се усещаше края на работния ден на Иван и Елена. Те затваряха следобед. Беше тихо. Докато почистваше готварската печка, Иван чу силен мъжки глас:

- Толкова ли му порасна работата на Ваньо, че не може да намери пет минути да дойде да види съучениците си. Бързо забрави, как едно време сме играли заедно!

Тези думи бяха отправени към Елена, която не отговори. Иван погледна през прозорчето, откъдето подаваше готовата храна и видя двама негови съученици от основното училище. Бяха се засичали в града от време на време, но не се бяха виждали отдавна. Той изми ръцете си и излезе от кухнята. Обърна се към съпругата си и я попита:

- Приключихме ли вече с поръчките?

- Да! - отговори тя. - Останаха само двете кафета на тези мъже. Ето, занеси им ги.

Иван сервира и седна до своите съученици. Последва мълчание. Дългогодишната му работа като готвач го бе научила да бъде премерен, както в готвенето, така и в общуването с хората. Знаеше колко подправки да сложи, а и умееше да се владее. И всичко това, за да може да е лесно смилаемо, а и да дава вкус и на храната, и на деня. Той поздрави мъжете и погледна към единия от тях.

- Чух, как каза, че ми е пораснала работата и нямам време да ви видя -рече Иван. - Не си прав.

- Е, чак пък пет минути да нямаш! - отговори съученикът му.

Иван погледна съпругата си и се обърна отново към масата:

- Знаеш ли в колко часа ставам, за да може да приготвя всичко това? Не знаеш. А наясно ли си какво е да станеш преди изгрев, а да не можеш да видиш как изгрява слънцето? Че когато ти спиш, аз вече съм се изпотил над тенджерите със супа.

- Не се ядосвай де! - каза съученикът му. - Май неслучайно те наричат Кривият.

Иван се усмихна и каза:

-Това е с мен. Имам време, но го давам на близките си хора. Клиентите идват, ядат и си тръгват доволни. А аз за да изкарам хляба, трябва да ги нахраня. На теб твоят баща ти е помогнал. Имаш и ренти и можеш и да не работиш. Нека, не ти завиждам. Аз съм тръгнал от нулата. Това е моят път. А какъв е твоя? Докъде те води пътя, по който вървиш?

Съученикът му погледна приятеля си, с когото бяха дошли. И всички заедно се обърнаха към табелата на заведението, на която пишеше "Под кривата круша".

Явор Перфанов©

24.07.2021 г.

Г. Оряховица