Посветено на една рожденичка

Не излезе в обедна почивка, защото чакаше телефонното ù обаждане. Седеше на компютъра и, макар че работеше, мъжът се подсмихваше, докато си представяше реакцията ù на изненадата, която ù бе подготвил. Беше пъхнал флашката в компютъра, имейлът му беше отворен, чакаше само да се обади.

Радваше се, че я познава. Тя беше невероятен човек, какъвто не бе срещал, а обичаше да наблюдава хората и знаеше, че преценката му бе напълно реална. Бяха намерили общ език за огромен брой теми, бяха се опознали в голяма степен и си бяха помагали неведнъж. Чувстваше се поласкан от това, че тя го бе допуснала в нейния свят, в който му се струваше, че трудно допуска случайни хора: вероятно малцина биха могли да разберат красотата му. А той бе пъстър и изящен, изпълнен с различни, шарени хора, всеки от тях със своите мечти, своите проблеми и болки, с хора, които вървяха заедно, но се надвикваха, защото не се чуваха, с хора, които инатливо спореха със седмици нищо ли е нулата, с такива, които преоткриваха вътрешната красота на другите на някой маскен бал или потъваха до безумие в някоя игра на карти, за да преоткрият приятелството; едни рискуваха всичко и отпускаха нажежените спирачки, омаломощени от въпроси, други неистово бягаха към луната чрез музиката на една цигулка, която беше тяхната прокоба, играеха от скука шах с домашния си любимец... От една възрастна жена беше научила вълшебството на Голямата мечка, надеждата, която съзвездието таеше и отдаваше, и оттогава никога не бе забравяла за него...

Мъжът се усмихваше и изчакваше обаждането, което – сигурен беше – скоро щеше да последва. Беше далеч, не можеше да ù поднесе никакъв подарък за рождения ù ден и доста време се беше чудил какво да направи, за да я изненада; тя го заслужаваше. Всъщност, струваше му се, че каквото и да направи, тя винаги би заслужавала повече.

Беше му хрумнала хубава идея, намираше я за свежа и се надяваше, че по този начин ще я зарадва. “В крайна сметка, ако хората не си доставяме удоволствие дори и по скромен начин, за какво го живеем този живот?”, мислеше той и затова предната вечер се беше захванал с реализирането ù.

– Е-е-е, страхотен букет, благодаря, не очаквах – долавяше усмивката в гласа ù.

Моментално ù изпрати подготвеното съобщение по имейла.

– Нима си мислела, че ще пропусна да те изненадам? – разсмя се и той. – Надявам се, че е пристигнал благополучно и цветята не са готови за салата.

– Напротив, идеален си е. Много мило...

– Супер! Опасявах се, че в кутия, по куриер, няма да приличат на нищо.

– Не, идеални са, но... хе... в картичката пишеш за някакъв подарък?

– Мдам... – доволно се ухили той.

– И какъв е, де?

– Явно все още не си отваряла имейла си днес?

– Защо?

– Ха-ха-ха... ами не знам, ще трябва да разбереш сама.

Десетина минути по-късно телефонът му отново иззвъня.

– Страхотен поздрав – смееше се тя. – Добре си се справил.

– Добре? Само добре? – престори се на засегнат. – Аз мислех, че съм се справил перфектно и че Марк Кнопфлер може спокойно да се изяде от яд.

– Ама, разбира се, че може да се изяде, направо трябва да си хвърли китарата и повече никога да не пее. Как го направи?

– Ами просто се записах и с една програмка монтирах моя глас с мелодията. Ако знаеш колко време се чудех коя песен да избера... не беше най-добрата, която исках, но успях да намеря само инструментал на много малко от песните, които ми бяха харесали. Исках да е някоя нежна, свежа... абе, някоя като за теб – готина. Обаче, ако знаеш как се смях, докато се записвах!

– Мога да си представя. Сигурно е било голяма играчка?

– Не чак толкова. За имения ти ден ще дойда до твоя офис и ще ти изпея някоя песен лично.

– Само да си посмял! – прихна тя.

– Че защо? Ще си взема даже и някоя по-голяма шапка, току виж сме изкарали за една хубава вечеря.

– И после всички да ме разнасят из офиса?

– Ти само ми го покажи кой е тоя, който ще смее да те бъзика и ще му изпея някой дед-метъл. Повече няма да посмее да гъкне.

– И ще си остана без работа...

– Да не са луди? Нищо да не вършиш, само да красиш офиса, пак трябва да те държат, че ù да ти плащат двойно!

– Ласкател! – смееше се. – Трябва да затварям обаче. Няма как, работа...

– Жалко. Щеше ми се да съм наблизо, за да ти донеса цветята сам и да те прегърна...

– Хей, не се размечтавай – изхихика тя.

– Що? Ще си мечтая пък! – разсмя се в отговор.

Когато затвориха, той се изправи и се загледа през прозореца. Продължаваше да се усмихва доволен от това, че вероятно я бе накарал да се чувства специална, каквато си беше. Бяха в различни градове, рядко имаха възможност да се видят, но винаги щеше да бъде благодарен на съдбата, че я познаваше.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Авторски разкази на Филип Данчев

http://malkiatprintz.blogspot.com/