23 ene 2013, 11:35
Подаръкът
6 мин за четене
Гледах я, седнала на пейката в парка, и не можех да повярвам на очите си. Не бях я виждал повече от двайсет години. Моята голяма любов.
Бяхме още ученици, почти деца, когато започна всичко. Що бой съм отнесъл заради нея! Беше най-красивото момиче в цялото училище, и, разбира се, винаги в центъра на вниманието. А аз полудявах от ревност, ако някой друг я доближеше, ревнувах я дори от приятелките ú. Исках цялото ú внимание само за себе си.
Бях много емоционално и буйно момче, лесно се палех и много не му мислех, само тя успяваше да укроти дяволите в мен. Беше достатъчна само една нейна усмивка, и аз се разтапях, напълно забравил яда си.
Имахме планове след като завършим училище да кандидатстваме заедно, тоест тя искаше да учи, а аз просто следвах желанията ú. Всъщност, единственото, което исках, беше да се оженим, колкото по-скоро, толкова по-добре. Стана ясно обаче, че родителите ú заминават на работа в чужбина, и естествено тя отиваше с тях.
Първата ми мисъл беше, че ще замина с тях. Разбира се, много скоро ми стана ясно колко наивна е тя, и тогава ми хрумна друго спасително решение – щях да отида при нея малко по-късно. Когато започна работа и си позволя да бъда по-самостоятелен.
Но живота имаше други планове за нас. Може би аз не успях да се справя навреме, кой знае. Само че година и половина по-късно един ден тя ми заяви по телефона, че се е сгодила. И добави, че нямала друг избор, така било най-добре за всички.
Не казах и дума, тогава и да исках, нямаше да мога. Това беше единственото, от което се боях – да не я загубя, и точно това ми се случваше. Опитах да го преодолея, все си мислех, че ще се справя – не бях нито първия, нито щях да съм последния, който изживява подобно нещо. Не се справях добре – тя беше постоянно в мислите ми, и не знаех какво да направя, за да я изтръгна от там. Една вечер установих, че едно порядъчно количество алкохол може да се справи чудесно с този проблем, и оттогава започнах да пия. Знаех, че след това е още по-зле, но вече не можех да спра, не виждах смисъл. Пиех не само за да престана да мисля, пиех, за да престана да съществувам.
Някъде по това време се появи и моят ангел-спасител. Момичето, което по-късно стана моя съпруга. Беше сестра на едно от момчетата от компанията – дребничка, мълчалива, с пронизващ остър поглед изпод светлите буйни къдри. Толкова беше хлътнала по мен, че беше готова да ме пребие, за да ме измъкне от дупката, в която се бях наврял. Всъщност направи го съвсем буквално, когато веднъж ú казах да ме остави на мира. Разфуча се като побесняла котка, и въпреки, че беше една шепа човек, направо ме смаза с яростта си. След което ми изкрещя едно такова „обичам те” и се разплака толкова безпомощно, че се почувствах съвсем съсипан и обезоръжен. Чак ме заболя сърцето.
Малко по малко, благодарение на силната ú воля и голямата ú любов, започнах да се връщам към света, все едно се раждах отново. Тя ми помогна да започна да виждам, да чувствам, научи ме отново да обичам.
Дари ме с две прекрасни деца и с усещането за топлина, уют и нежност. Бях доволен от живота си такъв, какъвто е, и не бих го заменил за нищо, само че... само че сега мислите ми се блъскаха из главата ми като полудели птици, а сърцето ми сякаш се канеше да изскочи през гърлото. За това не успях да обеля и дума, когато тя ме забеляза, стана от пейката и ми подаде ръка:
- Здравей, позна ли ме?
Не беше за вярване, но времето сякаш беше спряло за нея. Как можех да не я позная – беше същата красавица, само дето хубостта ú бе станала по-женствена, по-зряла, и замайваше като сладък аромат.
- По работа ли си тук? – беше единственото, което успях да скалъпя, докато се чудех как ли изглеждам в нейните очи. Бях качил поне двайсетина килограма оттогава, и косата ми беше останала наполовина.
Усмивката ú обаче грееше срещу мен с предишната момичешка свежест и невинност, и пак ми подейства по стария начин – усетих, че грейвам и аз.
- Ами да, по работа. Но непременно държах да те видя! Ако не си зает...
Зает ли? Едва ли би могла да избере по-подходящ момент от този. Жена ми беше заминала вчера при болната си майка, децата бяха на море с приятели. Бях изцяло на нейно разположение, и ú го казах.
- Ще бъда тук цяла седмица – засия тя щастливо насреща ми – и бих искала да посетя всички места, на които толкова обичахме да ходим заедно. Помниш ли? – хвана ме под ръка и надникна усмихнато в очите ми – И искам да ми разкажеш всичко за себе си! Боже, от кога не сме се виждали!
Вечеряхме в малък, уютен ресторант, и не можехме да се нагледаме един друг, и да се наприказваме. Разказах ú за семейството си, за децата, вече поотраснали, за работата си. Тя ми каза, че се развела преди няколко години, сега живеела сама, чувствала се спокойна и щастлива – имала чудесен дом и работа, както и добри приятели. После, както си му е реда, се отдадохме на спомени, а спомените ме накараха да се почувствам толкова странно... Докато се разхождахме край реката изпитах неудържимо желание да я докосна, да усетя топлината на тялото и устните ú. Стреснах се от силата на това привличане, и сигурно щях да го преодолея, ако тя сама не се беше сгушила в прегръдките ми. Нямаше нищо по-естествено от това, сякаш ръцете ми бяха копнели за този миг през всичките тези години. Тялото ми я жадуваше с онзи едновремешен плам, който нито времето, нито живота ми бяха успели да намалят. С безпогрешният усет на любящ мъж улових и нейната страст, и веднъж усетил силната хармония помежду ни, не исках да я изпускам от ръцете си.
Нито за миг не изпитах каквито и да било угризения през всичките тези седем дни, които преживяхме заедно. Беше истинско вълшебство, божи дар, за който не бях и мечтал. Не мислех за това какво ще бъде утре – за мен съществуваше само сега и тук, настоящето, в което бяхме заедно. Разговорите с жена ми и децата бяха кратки и делови не защото ме караха да се чувствам неловко, а защото ме откъсваха от усещането за нея. Припомняха ми действителността такава, каквато вече не исках да я приема – реалност без нея до себе си.
Същата вечер я гледах как заспива в прегръдките ми, и не аз, устните ми сами шепнеха:
- Не искам да те изгубя отново. Не съм готов да те изгубя отново. Как да те задържа при себе си?
Тя се усмихна в съня си, а очите ми се напълниха със сълзи. Не бях плакал досега, но сега не можех да удържа болката си.
- Кажи ми, как? Как да те запазя за себе си...
- Но аз съм тук, скъпи – усетих нежната ú целувка, а когато през сълзи погледнах лицето ú, видях вместо него лицето на жена си. Усмихваше се щастливо. – Знаех си, че много ще ти хареса!
Бавно идвах на себе си, все още без да разбирам каквото и да е.
- За какво говориш? – попитах, втренчен невярващо в нея. Още не можех да приема, че това наистина е тя.
- Подаръкът ми за рождения ти ден, миличък! „Една незабравима седмица с любимата” – пълен пакет, с всички екстри, от фирмата дадоха гаранции за стопроцентова реалност на изживяването. Нали все нямаме време да си организираме една ваканция заедно... – тя ме целуна и допълни – Хайде, като се разсъниш, ще ми разкажеш подробно! Нямам търпение!
Бяхме още ученици, почти деца, когато започна всичко. Що бой съм отнесъл заради нея! Беше най-красивото момиче в цялото училище, и, разбира се, винаги в центъра на вниманието. А аз полудявах от ревност, ако някой друг я доближеше, ревнувах я дори от приятелките ú. Исках цялото ú внимание само за себе си.
Бях много емоционално и буйно момче, лесно се палех и много не му мислех, само тя успяваше да укроти дяволите в мен. Беше достатъчна само една нейна усмивка, и аз се разтапях, напълно забравил яда си.
Имахме планове след като завършим училище да кандидатстваме заедно, тоест тя искаше да учи, а аз просто следвах желанията ú. Всъщност, единственото, което исках, беше да се оженим, колкото по-скоро, толкова по-добре. Стана ясно обаче, че родителите ú заминават на работа в чужбина, и естествено тя отиваше с тях.
Първата ми мисъл беше, че ще замина с тях. Разбира се, много скоро ми стана ясно колко наивна е тя, и тогава ми хрумна друго спасително решение – щях да отида при нея малко по-късно. Когато започна работа и си позволя да бъда по-самостоятелен.
Но живота имаше други планове за нас. Може би аз не успях да се справя навреме, кой знае. Само че година и половина по-късно един ден тя ми заяви по телефона, че се е сгодила. И добави, че нямала друг избор, така било най-добре за всички.
Не казах и дума, тогава и да исках, нямаше да мога. Това беше единственото, от което се боях – да не я загубя, и точно това ми се случваше. Опитах да го преодолея, все си мислех, че ще се справя – не бях нито първия, нито щях да съм последния, който изживява подобно нещо. Не се справях добре – тя беше постоянно в мислите ми, и не знаех какво да направя, за да я изтръгна от там. Една вечер установих, че едно порядъчно количество алкохол може да се справи чудесно с този проблем, и оттогава започнах да пия. Знаех, че след това е още по-зле, но вече не можех да спра, не виждах смисъл. Пиех не само за да престана да мисля, пиех, за да престана да съществувам.
Някъде по това време се появи и моят ангел-спасител. Момичето, което по-късно стана моя съпруга. Беше сестра на едно от момчетата от компанията – дребничка, мълчалива, с пронизващ остър поглед изпод светлите буйни къдри. Толкова беше хлътнала по мен, че беше готова да ме пребие, за да ме измъкне от дупката, в която се бях наврял. Всъщност направи го съвсем буквално, когато веднъж ú казах да ме остави на мира. Разфуча се като побесняла котка, и въпреки, че беше една шепа човек, направо ме смаза с яростта си. След което ми изкрещя едно такова „обичам те” и се разплака толкова безпомощно, че се почувствах съвсем съсипан и обезоръжен. Чак ме заболя сърцето.
Малко по малко, благодарение на силната ú воля и голямата ú любов, започнах да се връщам към света, все едно се раждах отново. Тя ми помогна да започна да виждам, да чувствам, научи ме отново да обичам.
Дари ме с две прекрасни деца и с усещането за топлина, уют и нежност. Бях доволен от живота си такъв, какъвто е, и не бих го заменил за нищо, само че... само че сега мислите ми се блъскаха из главата ми като полудели птици, а сърцето ми сякаш се канеше да изскочи през гърлото. За това не успях да обеля и дума, когато тя ме забеляза, стана от пейката и ми подаде ръка:
- Здравей, позна ли ме?
Не беше за вярване, но времето сякаш беше спряло за нея. Как можех да не я позная – беше същата красавица, само дето хубостта ú бе станала по-женствена, по-зряла, и замайваше като сладък аромат.
- По работа ли си тук? – беше единственото, което успях да скалъпя, докато се чудех как ли изглеждам в нейните очи. Бях качил поне двайсетина килограма оттогава, и косата ми беше останала наполовина.
Усмивката ú обаче грееше срещу мен с предишната момичешка свежест и невинност, и пак ми подейства по стария начин – усетих, че грейвам и аз.
- Ами да, по работа. Но непременно държах да те видя! Ако не си зает...
Зает ли? Едва ли би могла да избере по-подходящ момент от този. Жена ми беше заминала вчера при болната си майка, децата бяха на море с приятели. Бях изцяло на нейно разположение, и ú го казах.
- Ще бъда тук цяла седмица – засия тя щастливо насреща ми – и бих искала да посетя всички места, на които толкова обичахме да ходим заедно. Помниш ли? – хвана ме под ръка и надникна усмихнато в очите ми – И искам да ми разкажеш всичко за себе си! Боже, от кога не сме се виждали!
Вечеряхме в малък, уютен ресторант, и не можехме да се нагледаме един друг, и да се наприказваме. Разказах ú за семейството си, за децата, вече поотраснали, за работата си. Тя ми каза, че се развела преди няколко години, сега живеела сама, чувствала се спокойна и щастлива – имала чудесен дом и работа, както и добри приятели. После, както си му е реда, се отдадохме на спомени, а спомените ме накараха да се почувствам толкова странно... Докато се разхождахме край реката изпитах неудържимо желание да я докосна, да усетя топлината на тялото и устните ú. Стреснах се от силата на това привличане, и сигурно щях да го преодолея, ако тя сама не се беше сгушила в прегръдките ми. Нямаше нищо по-естествено от това, сякаш ръцете ми бяха копнели за този миг през всичките тези години. Тялото ми я жадуваше с онзи едновремешен плам, който нито времето, нито живота ми бяха успели да намалят. С безпогрешният усет на любящ мъж улових и нейната страст, и веднъж усетил силната хармония помежду ни, не исках да я изпускам от ръцете си.
Нито за миг не изпитах каквито и да било угризения през всичките тези седем дни, които преживяхме заедно. Беше истинско вълшебство, божи дар, за който не бях и мечтал. Не мислех за това какво ще бъде утре – за мен съществуваше само сега и тук, настоящето, в което бяхме заедно. Разговорите с жена ми и децата бяха кратки и делови не защото ме караха да се чувствам неловко, а защото ме откъсваха от усещането за нея. Припомняха ми действителността такава, каквато вече не исках да я приема – реалност без нея до себе си.
Същата вечер я гледах как заспива в прегръдките ми, и не аз, устните ми сами шепнеха:
- Не искам да те изгубя отново. Не съм готов да те изгубя отново. Как да те задържа при себе си?
Тя се усмихна в съня си, а очите ми се напълниха със сълзи. Не бях плакал досега, но сега не можех да удържа болката си.
- Кажи ми, как? Как да те запазя за себе си...
- Но аз съм тук, скъпи – усетих нежната ú целувка, а когато през сълзи погледнах лицето ú, видях вместо него лицето на жена си. Усмихваше се щастливо. – Знаех си, че много ще ти хареса!
Бавно идвах на себе си, все още без да разбирам каквото и да е.
- За какво говориш? – попитах, втренчен невярващо в нея. Още не можех да приема, че това наистина е тя.
- Подаръкът ми за рождения ти ден, миличък! „Една незабравима седмица с любимата” – пълен пакет, с всички екстри, от фирмата дадоха гаранции за стопроцентова реалност на изживяването. Нали все нямаме време да си организираме една ваканция заедно... – тя ме целуна и допълни – Хайде, като се разсъниш, ще ми разкажеш подробно! Нямам търпение!
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Интуиция ли? Не знам дали в този случай става дума точно за такова нещо...Може би по-скоро опит?!
-
Радвам се на интуицията с която си писала!
Невероятен разказ! -
Благодаря ви, момичета! Всичко, с което се захвана го правя с много страст, иначе няма смисъл да го правя...и гледам да кръшна
-
Еха! Браво, страхотна идея!
-
Много интересно написана история! Раздялата с голямата любов почти винаги ни тласка към алкохола, но живота ни дава шенс да намерим щастие с друг човек. С времето си мислим, че сме преодолели копнежа си, но той понякога се връща с такава сила, че дори и в съня ни той е като реалност. Много ми хареса, Хриси!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
