Погребан жив

        Разказ на ужасите - да не се чете от лица под 18 години

  Конър се събуждаше. Съзнанието му бавно преминаваше от фазата, наречена сън към реалността. Само че този път реалността изглеждаше по-черна.
  В началото си помисли, че ще трябва малко време, за да може да фокусира някакви предмети в мрака, но това не се случваше. Той се намираше в абсолютен мрак!
  Опита се да се изправи, но си удари главата в нещо ниско над нея. Опипа с ръце нещо дървено, което заемаше цялата площ над него. Къде се намираше, по дяволите?
  Протегна ръце и настрани и отново докосна дърво. Започна да мести трескаво ръцете и краката си и да удря напосоки. Сякаш се намираше в дървена кутия, голяма толкова, колкото да го побере него и да му остави съвсем малко свободно пространство.
  Лежеше върху нещо меко, като дюшек и бе завит с чаршаф. С ръцете си напипа нещо до главата. Цветя! Около главата му имаше цветя!
  Въздухът не достигаше, чувстваше влага в тясното пространство. Някаква страшна мисъл се прокрадна в съзнанието му. Тя изникна пред него толкова внезапно, че Конър извика. Звукът бе глух, силен и нямаше ехо. КОНЪР СЕ НАМИРАШЕ В КОВЧЕГ И БЕШЕ ПОГРЕБАН ЖИВ!
  Погребан жив! О, Господи! Той се замисли за други възможни варианти, но ги отхвърляше един по един. Дървената кутия, чаршафите, цветята около главата му, тъмнината! Типично за едно погребение.

 Опита се да си спомни какво бе правил снощи. Или когато и да е, защото тук нямаше как да види дали е ден или нощ. Нито да разбере колко е часа. Сети се за един фрагмент, в който беше в стаята си с Анджи - съпругата му. Чакаха Сесилия - дъщерята на Анджи да се върне от училище. Сесилия беше на седем години, докато неговия син Макс бе на десет. Със Анджи бяха женени вече четири години. Знаеше, че този спомен е от скоро, но не можеше да определи преди колко време е станало. Нито колко време е спал. Или умрял!
  Дали наистина е бил умрял? Дали сега бе жив или не? Той мърдаше и мислеше, винаги си бе представял смъртта като край на всичко. А дали пък това не е самата смърт - черен мрак в затворен ковчег? Усети как кожата му се втвърдява, а космите - настръхват от тази мисъл. 
  Опита да удари силно по дървените стени, но малкото пространство не му даваше големи възможности за замах. Опита се да повдигне тавана, също без успех. Помисли си ако наистина това е ковчег, дали не е закован, ако не е, може би ще има минимален шанс да се измъкне. А ако не? Той щеше да умре тук, в ковчега  погребан жив. А това е едно от най-ужасните мъчения, които някой жив може да изпита.
   - Има ли някой? - извика Конър, като силният звук едва не заглуши ушите му. След това абсолютната тишина отново изпълни околността.
   - Помоооооощ! - викаше той.  Ако наистина е погребан, то едва ли някой би го чул. През деня гробищата са пълни с хора, а през нощта няма никой. Все пак имаше надежда някой да бе на гроба му. Някой, който би могъл да окаже помощ!
  Въздухът бе почти на привършване, топлата влага почти бе заменила жизненоважния кислород и Конър вече се задъхваше. Трябваше да действа бързо, иначе щеше да умре. Той полека се обърна така, че да лежи на дясното си рамо. Лявото почти опираше до горната стена на ковчега или кутията, в която бе затворен, но все пак имаше пространство за действие. Беше направил така по две причини - стените щяха да поддадат по-лесно, защото върху тях нямаше двуметров слой пръст, а и ковчезите тук се правеха от някакъв вид шперплат, който бе здрав, но не толкова, че да не може да се счупи, за разлика от капаците, които са от здрав бук. Лявата му ръка бе по-силната, затова бе предпочел дясната стена. Той изпъна ръката така, че лакътят да удари в другата стена, след което нанесе силен удар. Чу се глух и слаб звук, но дървото не изпращя. Конър не се предаде, а повтори, а след това потрети операцията. Чак на третия път дървото изпука, което даде някаква надежда на изпадналия в беда мъж. Усети болката в кокалчетата и долната част на пръстите, но не чака да отмине, а продължи с ударите по дясната стена. С всеки удар материалът изпукваше, а на седмия се предаде. Юмрукът на Конър се заби във влажна пръст, част от която попадна в кутията. В мигом нахлу по-студен въздух. Конър приближи до мястото, от което идваше въздуха и задиша дълбоко. Той временно бе спасен.

  Когато дишането му се нормализира той отново се замисли. Вече можеше да разсъждава малко по-спокойно. Логиката му подсказваше, че бе тук от скоро. Когато се събуди, въздухът бе малко, но не липсваше. А и човешкият организъм бе настроен така, че да се буди при липса на достатъчно количество кислород. Включва се нещо като датчик подобно на газовите печки. Може би всичко се е случило преди не повече от час. Ако някой искаше да го погребе жив, ще го направи през нощта, когато спеше. Поне към два или три, когато и останалите спят, Значи в момента би трябвало да е в периода между три и четири. Това не бе добре.
  Дясното рамо бе започнали да се схваща и Конър се обърна, като отново легна по гръб. Така беше много по-добре.
  Въпросът бе кой се е опитал да направи това с него. Последният спомен бе този, в който той и жената чакаха Сесилия да се върне. И тук имаше нещо необичайно! Имаше го със сигурност, защото това не бе типична ситуация за ежедневието им с Анджи. Но какво беше то?
  Той отново се зарови в паметта си. Някакъв странен образ се опитваше да изплува, но все още не можеше да се определи какъв бе той. Нещо лошо се бе случило тогава. Но какво?
  В този ден те чакаха малката Сесилия да се върне от училище.  Обаче тя бе на седем, а училището - на няколко преки, като се пресичаше натоварен булевард. Всеки път или Анджи или Конър я вземаха от училище за разлика от Макс, който бе по-голям от нея и учеше отсреща. Но защо този път те двамата я очакваха да си дойде сама?
  Замисли се за Анджи. Той я обичаше истински, може би тя също. Тя се бе развела с предишния и съпруг заради опит за имотна измама. Той я бе осъдил и тя лежа две години в щатския затвор, след което бе оправдана. Бившият и мъж бе признал, че той направил всичко така, за да изглежда като измама. Всъщност Сесилия бе негова дъщеря и когато Анджи била в затвора, детето е било при него. Но след самопризнанията на мъжа, Анджи взела момичето под нейна опека.
  Спомни си, че около две или три седмици преди онзи спомен нейната най-добра приятелка Ванеса го бе предупредила да внимава с Анджи, защото тя не му мисли доброто, а се опитва да се добере до парите и имотите му. Анджи и Ванеса се бяха скарали преди това и Конър го бе приел като опит за някакво отмъщение от нейна страна. Той въздъхна за миг. Нима бе възможно добрата и мила съпруга да е направила това ужасно нещо?
  Малък слой земя отново се свлече в ковчега, но той не можеше да види нищо. Тъмнината продължаваше да властва тук, а очите му не можеха да привикнат с нея. Очите свикват с тъмното и в последствие различават предмети само ако отнякъде има дори и минимален светлинен източник. В този случай такъв източник нямаше. Нямаше нито запалка в джоба си, нито мобилен телефон, нито каквото и да е, възпроизвеждащо светлина.
  Конър не искаше да мисли, че съпругата му е направила това въпреки предупреждението на Ванеса. Обаче не се сещаше кой друг от неговото обкръжение е способен на това. Нямаше врагове, не пречеше на никого. Той, Анджи и децата живееха в горната част на къщата, а майка му и баща му - в долната. Най-лошото бе, че и родителите му се съмняваха в искреността на Анджи, въпреки че се отнасяха с нея подобаващо. Те бяха добри родители, но много партиархални и консервативни като хора. И все пак...
  Нещо не бе наред. Ако съпругата му бе в основата на всичко това, изниква въпросът КАК го бе направила. Едва ли е излъгала всички за смъртта му при условие, че той е бил жив и е дишал. Момчето може би по-лесно би се поддало, но не и майка му или баща му. Дори и ако е припаднал, все някой е щял да извика лекар, който да определи състоянието му. Най-странното е било как се е състояло погребението, ако изобщо е имало такова. Нима ковчегът е бил затворен? Тук по принцип заковават ковчезите, когато вече са в земята. А и дори да е така, всички роднини биха решили да се сбогуват с него поне за последно. И все някой щеше да усети, че той е жив. Значи отпада и този вариант.
  Може би жена му не е действала сама. Мож би е извикала някой, който да и помогне. Но в такъв случай защо този просто не го е убил, а го е погребал жив.
 
  Тъмнината бе смразяваща и плътна. Той вече усещаше, че трябва да действа. Трябва да се измъкне оттук час по-скоро, иначе щеше да умре в този мрак. Мисълта, че вярната му съпруга може да е причина за това нещастие, го пробождаше като меч. Той се извъртя и удари така силно дясната стена, че направи още една дупка и юмрукът му се вряза силно в меката пръст. След това хвана лявата ръка с дясната, защото болката от удара бе доста силна. Но шансовете да се измъкне оттук ставаха все по-реални. А и вече влизаше повече въздух.
  Имаше нужда да се изпикае, но не чак толкова спешна. Би могъл да го направи в ковчега, ако се наложи. Конър отново легна по гръб и с дясната ръка започна да чупи части от пробития шперплат. Нова вълна пръст попадна вътре, но този път земята бе повече от преди, защото достигна до главата му.
  А може би бе изпаднал в кома! В такъв случай е възможно да го помислят за умрял. Въпросът бе как - дали от удар или катастрофа. Освен в кокалчетата на лявата ръка не усещаше болка другаде. Вярно е, че тази болка не е слаба, но не е и толкова силна, за да заглуши такава, причиняваща кома.  А и в такива случаи няма как да не бъде извикан лекар.
  Освен ако някой е действал скрито. Конър си представи двама или трима мъже, опитващи се да го заровят някъде. Но отново изниква въпросът защо са го направили в ковчег, с венци и цветя като е могло просто да го заровят. От тук следва, че са го погребали според всички възможни обичаи. Значи вероятно не беше три или четири през нощта. Погребенията се правеха в два часа, значи в този момент навярно бе към три или четири следобед.

  Внезапно в съзнанието му изникна някакъв ОБРАЗ! Това бе същият неясен образ, който Конър се бе опитал да избистри преди малко, когато мислеше за момента, в който чакаха Сесилия. Но в сега той се появи пред него толкова ясен, все едно го вижда пред себе си. Този образ бе на някакъв мъж, на когото трудно биха се определили годините - можеха да са четиридесет, можеха и осемдесет. Имаше тъмножълта кожа, гола глава и тънки, дръпнати но странни втренчени очи. Изричаше нещо с полуотворените си устни, а в очите му се появи особен зловещ блясък. Този човек му приличаше на някакъв шаман или монах от някой манастир. Странникът бе направил нещо лошо, подсъзнанието му го тласкаше към него. Той бе причината да се намира тук.
  Но кой бе той? И защо така внезапно се е появил в мислите му? Конър не можеше да си спомни. Мислите му отново го отведоха във всекидневната в момента, когато заедно с Анджи чакаха Сесилия. Може би странникът имаше нещо общо точно с този момент.
  Въпросът, който го тревожеше преди малко, бе защо никой от тях двамата не вземаше Сесилия от училището, а я чакаха вкъщи. Защото бяха наели някой да го прави? Но кой? Кой щеше да прибере детето? Не бяха наемали досега някаква прислуга, но този път... Конър отчупи едно голямо парче от шперплата. Не падна пръст.
  Този път Анджи бе наела. Спомни си, че това се бе случило ден или два преди дози ден. Тя му бе споменала, че понякога има много работа в офиса или у дома и е наела човек, който да води Сесилия на училище и да я прибира. Тогава Конър възрази, като каза, че няма да плаща на никой, но Анджи отговори, че тя ще се оправя с него.
  Дали този човек не бе онзи образ, който му се яви преди малко? Колкото и да се опитваше сега Конър не можеше да се сети как изглеждаше човекът. А тук може би бе ключът към загадката.

 Беше крайно време да опита да се измъкне! Трябваше да остави тези мисли за по-късно, когато вече щеше да е в безопасност. Болката в ръката вече бе намаляла и той вече бе готов да се бори за спасението си. Отново се обърна и легна на дясното рамо. Този път с ръцете напипа дупките, които не бяха далеч една от друга, хвана с двете ръце шперплата между тях и като положи известно усилие го пречупи. По звукът обаче усети, че не е пречупено само там. Навярно се е образувала цяла пукната ивица в дървения материал.
  Това бе добре дошло за Конър. Сега трябваше само да удари силно стената и тя щеше да се преполови. Изпъна лявата ръка и левия крак, след което нанесе силен удар. Чу се звук от чупене на дъски, но стената не поддаде. При втория удар обаче тя се счупи. В този миг се случи нещо непредвидено, за което Конър не бе помислил добре - огромна влажна земна маса се стовари върху него.
 
 С мъка се обърна на другата страна и изплю пръст, която бе попаднала в устата му. Пое дълбоко влажен  студен въздух и се отпусна. Трудностите му тепърва предстояха! 
 Той трескаво започна да търси начини за да се измъкне от този капан. За да се спаси той трябваше да си преправи път, тоест да изкопае тунел. Нямаше никакви приспособления за това. Положителното в този случай беше, че земята е влажна и няма да пада непрекъснато. Обърна се обратно и започна да си преправя път през пръстта.
  Но пръстта не бе и кой знае колко влажна, защото непрекъснато нещо се ронеше. Конър се сети да заглади горния слой на малкия тунел, който бе започнал да копае за да не пада повече пръст. Чувстваше как тунелът става по-голям и вече спокойно можеше да се промъкне в него. Копаенето се оказа по-лесно отколкото си представяше поради факта, че земята бе полагана скоро.
  Конър се натъкна на много по-твърд слой, което показваше докъде се простира гроба му. Значи от тук трябваше да копае нагоре. Въпросът бе дали пространството между счупената стена на ковчега и твърдата земя е достатъчно голямо, за да може да премине. Той започна да се мести като се преви така, че да влезе в тунела. Пълзейки достигна до твърдата част и спря. Нуждаеше се от малко почивка, а и кожата на пръстите му се беше протъркала и пареше.
  В позицията, в която се намираше, му бе трудно да копае нагоре. Някакви ситни камъчета паднаха на главата му. Мислеше за образа, който му се появи като видение. Някаква злонамереност се излъчваше от него.
 
  Изведнъж си спомни какъв беше човекът, който трябваше да води Сесилия на училище. Той беше Хунг Бу - етнически китаец, произлизащ от градчето Шин-Хан недалеч от границата с Монголия. Поне така се бе представил Хунг Бу.
  Първоначалното мнение за него бе повече от приятно - слаб нисък човек, с добродушна усмивка и черни очи, излъчващи доверие. Не знаеше как Анджи бе попаднала точно на него но според него такъв човек не можеше да представлява опасност за него и семейството му. Тогава може би заради предупреждението на Ванеса в някаква малка част от мислите му наистина имаше опасности, свързани със съпругата му. Но когато видя човека той бе игнорирал всякакви лоши мисли.
  Той се обърна с лице нагоре и с ръце опипа земята над него. Можеше да мине, но трябваше да положи известно усилие, защото ръбът на капака с двуметровата пръст над него бе едно сериозно препятствие. Напипа една голяма дъска, която бе част от разбитата стена. Това щеше да е сериозен помощник при копаенето нагоре. Още минута-две и трябваше да започва.

 Все повече спомени нахлуваха в съзнанието му. Спомни си, че тогава Сесилия се прибра сама. А на въпроса къде е Хунг Бу тя отговори:
   - Отиде в мазето.
   - В мазето ли - попита той, като се обърна към Анджи - каква работа има Хунг в мазето?
   - Не зная, иди да видиш - настоя съпругата му.
   - Ще ида после, само да свърша тук нещо.
   - Не, трябва да отидеш сега. Може да е направил нещо.
   - Какво да е направил?
   - Не зная, но иди виж.
 Тази настоятелност на Анджи му се видя странна. Все пак той стана и тръгна към мазето.
  Когато отвори вратата и видя това, което бе вътре, се стъписа. Няколко реда свещи обкръжаваха някаква черна статуя. Тази статуя имаше чудовищен, демоничен вид. Конър бе гледал нещо подобно по телевизията и го оприличи на Вуду-ритуал. Хунг Бу седеше на един стол, но стана и тръгна към него. И тогава видя лицето му - страшно, чудовищно и сатанинско. Същото лице, което му се бе явило преди малко.
  - Какво става тук? - попита Конър, но Хунг Бу не му отговори. Той се приближи до него, протегна ръце и заговори на някакъв странен език. После на английски му каза следното:
  - Бъбреците да спрат! - в този миг Конър усети адска болка в гърба, все едно са го ударили с чук. Той яростно тръгна към китаеца, но той отново заговори на английски:
  - Мускулите да спрат! - и Конър се свлече на земята.
  Незнайно защо в този момент се бе сетил за бившия съпруг на Анджи и това странно признание, което бе направил, за да излезе Анджи от затвора и губейки дъщеря си по този начин. Дали не се е случило нещо подобно.
  - Черният дроб да спре - Конър чу отвратителния грачещ глас на китаеца над него. В този миг се отвори вратата и Конър видя Анджи да се приближава.
  - Скъ... па... спа... си... ме...! - процеждаше той през устни, то тя не му обърна внимание, а попита Хунг Бу:
  - Как върви?
  - Добре. След малко ще бъде мъртъв. Белите дробове да спрат! - остър задух прониза Конър, който лежеше отпуснат на земята.
  - Сърцето да спре... - чу слаб и далечен глас, след което всичко потъна в мрак.

 Цялата тази картина се появи за около секунда. Толкова време трябваше на Конър да си спомни всичко станало през онази вечер. Той стисна устни от гняв. Той бе предаден от добрата си съпруга, която с помощта на Хунг Бу му бяха направили Вуду-ритуал. Но той не бе умрял, той бе жив! Може би е бил в състоянието, наречено каталепсия, при което всички органи, поддържащи живота са във временен застой. И точно затова всички, дори и родителите му са го помислили за мъртъв и са го погребали. И да е имало разследване всичко би клоняло към естествена смърт. А според брачния договор сега в момента Анджи бе собственичка на имотите му. Колко хитро го бе изиграла!
  В този момент други мисли изплуваха в главата му! Ами Макс? Родителите му? Дали Анджи ги бе изгонила от дома и? Или умъртвила! Или погребала живи!
  Той трескаво започна да копае нагоре с парчето от ковчега. Слоеве земя падаха и го затрупваха, но това му помагаше да си проправя път нагоре. Измъкна се сравнително леко от тясното пространство между капака и стената на гроба, след което се качи върху самия капак. Вече имаше стабилна опора.
  Спомни си един случай в началото на техния брак, когато тя го бе помолила да припише всичко на нейно име, защото нямала нищо свое. Но след категоричния отказ от негова страна тя никога не го повтори. Ах, тази мръсна курва! Той така ù вярваше, даваше ù всичко, от нищо не лишаваше нито нея, нито дъщеря ù. Той отново закопа трескаво.
  Трябваше да спаси сина си, родителите си! Гребеше яростно и стъпкваше натрупалата се пръст с краката си. Приличаше на плувец, излизащ от дъното на езерото, но много по-бавно. С чорапите, в които беше обут, вече не усещаше твърдия капак. А колкото по-нагоре отиваше, толкова пръстта ставаше все по-суха и рохкава. 
  Дали беше късметлия, че е останал жив?  Или шаманът не бе направил нещо както трябва? Доколкото знаеше, Вуду-ритуалите и Вуду-магиите убиват. А може би просто свеждат организма до състояния на каталепсия или други подобни. И после жертвите са погребвани живи, заравяни в земята, зазидани в гробници или кремирани. Това бе повече от ужасно! 

 Първият признак, че приближава финала, беше един проблясък. Това бе някаква звезда в небето, блеснала за миг в тъмното море. Той продължи с копаенето, въпреки че бе почти отпаднал от умора и задух.
  - Спри! Ще стрелям! - чу уплашен глас над него. В тъмното видя ясно човека, застанал над него. Това беше пазач на гробище.
  - Чакай, чакай! Не стреляй! Аз съм жив!
  - Кой си ти?
  - Конър Райли! Жив съм!
  - Конър? Та това е твоя гроб! О, Господи! - извика пазачът, след което му подаде ръка.
  - Лари, ти ли си? - позна го Конър.
 Лари го поведе към кабината си. Когато запали лампите обаче, се отдръпна ужасен:
   - Ако може, стой на разстояние. Докато се уверя, че си ти!
   - Разбирам.
 След това, когато седнаха на масичката, Конър разказа на Лари за премеждието си.
   - Кофти работа - каза Лари възмутено.
   - Преди колко време ме погребаха?
   - Преди два дена. Интересно, че тогава наистина изглеждаше като мъртъв. Явно оня дръпнатият е направил нещо с теб. Между другото, знаеш ли какво стана?
   - Какво?
   - Жена ти изгони сина ти и родителите ти малко след погребението!
   - Изгонила ги е значи? И къде са те сега?
   - У Симпсън, но временно. Докато намерят квартира! А тя, доколкото знам, е взела при себе си някакъв мъж.
   - Тази мръсна кучка...
   - А и майка ти я обвини, че те е убила.Тя поискала аутопсия, защото започнаха да се носят разни слухове.  Но родителите ти отказали, защото не искали да те режат. А и, доколкото знам, лекарят бил казал, че си получил инфаркт.
   - Аутопсия? Ако я бяха направили, сега наистина щях да съм мъртъв! Представи си!
   - Не съм съвсем сигурен. Говорил съм с много лекари тук и, доколкото знам, преди всяка аутопсия проверяват жертвата дали наистина е умряла. Изследват ги точно за такива странни състояния като твоето. Така че, ако се бе стигнало дотам, нямаше да се събудиш в ковчег.
   - А сега колко е часа?
   - Десет и половина. Какво ще правиш сега?
   - Ще се опитам да поправя нещата. Представям си какъв шок ще предизвикам, ако отида при Симпсън и ме видят моите хора.
   - Според мен по-скоро ще ги зарадваш.
   - Така е, но преди това ще свърша нещо друго!

  В голямата къща Анджи тъкмо сервираше вечерята на Паул - младият адвокат, с когото имаше връзка от около година, когато звънецът на входната врата звънна. Малката Сесилия вече спеше и Анджи се приготвяше за красива романтична вечер. Но скапаният звънец отново наруши спокойствието, както през целия ден. Звъняха родителите на злополучно умрелия ù бивш съпруг да молят за някакъв подслон, но тя бе непреклонна.
   - Аз ще отворя - каза тя и тръгна към вратата.
  Но когато открехна външната врата и видя това, което се появи пред нея, за малко да загуби съзнание. Беше човешко същество, което много приличаше на съпруга ù Конър. Почернялото лице, пръстта, висяща от дрехите, разрошената сплъстена коса и свирепите очи я накараха да повярва, че Конър е възкръснал от мъртвите и е дошъл да търси отмъщение за сатанинския начин, по който бе убит! От пресъхналата му уста се чу грачещ и зловещ звук:
   - Скъпа, аз се завърнах!