Когато охранникът влезе, Джони усети – край. Това, разбира се, знаеха и останалите в спалното, затова всеки си намери занимание – едни отвориха разрешените излишни сандъчета, други разгърнаха учебниците, макар че не бяха в занималнята, трети просто загледаха индиферентно в някаква, видима само от тях, точка върху идеално бялата стена.
Джони не изчака официалната покана. Знаеше – трябва да се яви при завеждащия учебната част. А там… В най-добрия случай – изпращане в щурмовите части, водещи вече петгодишна война срещу терористите в Сахара…
Хлопна разрешеното излишно куфарче, като успя за последно да погледне двете електронни игри, тенис ракетата, боксовите ръкавици. Все неща, които бяха излишни според устава, но разрешени все още за юнкерите…
Пред вратата го очакваха още двама щурмоваци. Излишна деликатност, след като всички знаеха за какво го викат и как се отива по тоя път.
Двамата отвън заеха небрежно позиции отстрани, подхващайки го приятелски под ръка, третият мина отзад. Компания от добри приятели, придружаващи неразположен колега. Само дето униформите на охранниците бяха отдалеч подчертаващи ранга и функциите им, а по лицето на Джони и слепец би прочел вопъл за помощ, гарниран с отчаяние…
Вратата на кабинета сама се отвори. Придружителите останаха отвън, вътре имаше вече четирима техни колеги и един цивилен в бяла престилка. Страшният доктор Салватор, за когото юнкерите си разказваха ужасяващи истории след отбой…
- Седни, Джони – ласкаво каза проректорът.
Джони искаше учтиво да откаже, но рязко мушване в бъбреците го накара автоматично да се свие в близкото кръгло кресло.
- Аз, сър… Взех мерки, сър… Научих пропуснатото, реших още десет задачи и…
- Джони, Джони… - с меден глас заговори проректорът – Сигурен съм, че е така. И мисля, че си с цяла тема пред колегите си. Но, разбираш ли – това е сега. А днес…
Джони знаеше. Днес той се издъни. Снощи му се спеше, легна си още в полунощ, докато колегите му учеха и решаваха задачи в класното. Истинският юнкер отдавна беше схванал принципа – спиш, когато и както намериш за удобно, но най-напред се подготвяш. Иначе…
- Джони, ние градим нов свят. С нови хора. Няма място за лентяи, че даже и за неволно пропуснали един поне урок. Помниш ли първи курс?
Джони си спомняше. Бяха много, много, много… Сега надали бяха останали и една трета…
- Неуспелите нямат шанс в новия свят, Джони. Това е свят на знаещи, можещи, пробивни, създаващи и контролиращи личности… А какво ще контролираш, когато сам се изплъзваш от контрола си?
Джони примирено наведе глава. Нямаше шанс…
- Ще ме убиете ли, сър?
Проректорът се засмя.
- Защо? Светът е на успелите, но има място и за некадърните. Някои трябва да върши черната работа…
Джони обнадеждено вдигна глава.
- Но подобни хора са нужни само и единствено временно. Не ни трябват техни потомци. Затова… Доктор Салватор…
Джони разтреперан вдигна глава. Четиримата го държаха здраво, а внезапно излетелите от стола ремъци го стягаха през ръцете, краката, врата дори..
- Ще живееш, Джони. И ще работиш… Но право на поколение имат само успешните… А ти не си от тях… Радвай се, все пак – спестяваме ти грижи за женитба, семейство, деца… Лек и приятен живот… Просто помагаме на природата за правилен отбор…
Откровено вредни размисли - https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски Todos los derechos reservados