Само празнотата усещам. Идва ми в повече. Изпълва ме. Мене. Не е за вярване дори, че съм се осъзнала  колко ми е празно. Уж трябваше и да ми е безчувствено, пък не ми е. А има и шум. Шумът днес е преднамерен, знае се. Осъзнат шум, приела съм го. Днес само шум допуснах да ми опява. От пералнята е. Липсва ми звучене на нещо, затова си слушам шумче. Той нищо не заглушава, той е глух шум, но шуми все пак, трае се, осъзнавам, че светът е в застой. Аз също. Това е от няколко години, поне не вървя назад. Срещам се с хора, нормално е, всеки го прави, но аз го правя без да искам. Не съм филантроп. Обичам вятъра и всичко свързано с него. Най-вече ароматите свързани с него, донасят ми гадателско настроение, размечтано ми е. Шумът от пералнята напомня на вятър. Ако бях песъчинка, щеше да е най-добре за мен. Току-що ми хрумна. Гениално! Имам си нова мечта. Да съм песъчинка...! Искам да издиря и други като мене. Ще е забавно. Да си песъчинка е най-универсалното, за което може да си мечтае човек. Има хиляда предимства... и повече. Първото, за което се сещам, е празнотата. Едва ли в моя песъчинест стомах ще има място за чувството за празнота, а още повече в малкия ми микроскопичен, песъчлив, незабележим мозък, гениално... наближава моментът на щастие. Сега шуменето ме дразни, на пералнята. Почти съм в облаците... О, колко сме много... песъчинки, има и прахоляк... о, има и какво ли не... има... има... има...

  Времето за мечти изтече, моля всички малки мозъчета да си кацнат на мястото.

Спря. Сега осъзнах , че мразя времето. Мразя го, защото ми отнема от вятъра. Натъртване. Лееееееека болчица. Малки мечти на малки смели човечета... хи-хи-хи... Остана белотата с нейния аромат на бяло... след шума, след полета, след всичко онова, което пропуснах като малко пясъчно късче... белотата, в която  се крием. Всеки  със своята лична безцветност. Да живее бялата техника.(следва...)