Портретът на професор Николов

   Навън се стъмняваше, а професор Никола Николов продължаваше да работи. Изследваше съвременното състояние на новата българска литература. Това беше огромен труд, непрекъснато четеше, за да може да анализира съвременните тенденции. Не беше спуснал щорите, обичаше да поглежда през прозореца, да вижда светлините на града, да вижда небето и звездите. Той живееше на осмия етаж, а блокът срещу него беше пететажен, така че нямаше кой да го гледа при запалено осветление. Но професорът се лъжеше. След пететажния блок имаше друг – десет етажа, и там на десетия етаж живееше Александра – художничка. Беше си купила много силен бинокъл, каквито ползват военните, и с него наблюдаваше отдалечени сгради, дървета, птици, хора и какво ли не. Те създаваха необходимия фон, за да рисува. И тази вечер Алекс, облегнала се на прозореца, гледаше с бинокъла. Тя го насочи към осветената стая на Николов. Не го познаваше, но някак ѝ стана любопитно. Какво ли работи? Всяка вечер го виждаше да пише нещо на лаптопа.

   Александра беше тридесетгодишна, брюнетка, метър и седемдесет височина, приятна и одухотворена. Не ѝ беше провървяло в личния живот, но професионално се реализираше добре. Рисуваше и картините ѝ бяха продаваеми. Те носеха нещо от нейната жизненост, виталност и любов към живота. Търсеха я и за изготвяне на плакати и реклами.

   Що за човек е тоя? До полунощ ли ще работи или просто сърфираше в Интернет? Алекс затвори прозореца и реши, че трябва да поспи.

…

   Утрото ѝ донесе красотата на първите есенни дни. Слънцето надничаше в стаята ѝ и сякаш ласкаво я канеше да излезе навън. Да броди сама по софийските улици и да се наслаждава на прекрасния ден.

   Алекс закуси една филийка с масло, поръсена с шарена сол, и беше готова за сутрешната разходка. Когато наближи съседния блок, видя своя позната, би могло да се каже приятелка и тръгна към нея, но от входа на блока излезе мъж, който също се спря при Надка. Е, ще трябва да почака. В този момент  Надежда я забеляза и ѝ махна с ръка да отиде при тях.

   Алекс приближи и поздрави. Чу последните думи на Надка:

   –Професоре, на осмия етаж всички сте редовни, ама по другите етажи не мога да събера парите за ремонта.

  Александра загледа професора с нескрито любопитство. Това ли е мъжът, който до полунощ пише нещо?

   –Професоре, да Ви запозная с моята приятелка Александра.

   Професорът подаде ръка и любопитно ме погледна.

   –О, Вие работите много – до полунощ! – без да съобрази каза Александра и се изчерви.

   –А Вие откъде знаете?

   –Всъщност не знам. Само предположих. Нали сте професор – предъвка думите си Алекс, засрамена от себе си.

   Как можа да се изпусне! Разбира се, не можеше да му каже за нощните си наблюдения с бинокъла.

   –Е, аз ще тръгвам – каза Алекс в желанието си по-бързо да се отърве от нелепата ситуация.

   –В каква посока сте? Мога да Ви закарам? – обади се професорът.

   –Тръгнала съм да се разходя. Трябва да рисувам нещо за една реклама, та докато правя разходката, надявам се да ми дойде някаква идея.

   –Да повървим заедно! Днес нямам часове в университета. Ако си съгласна, няма да взимам колата. Добре е човек да минава по три-четири километра пеш. Здравословно е.

   –Нямам нищо против.

   Надка тръгна към блока, а Николов и Александра продължиха по улицата.

   Вървяха без определена посока, като двама свободни хора, които нямаха никакви семейни задължения.

   Николов някак неусетно ѝ разказа върху какво работи, а тя сподели за заниманията си като художник.

   –Мога да Ви нарисувам, ако искате.

   –Надявам се не гол.

   –Професоре!

   –Шегувам се, та аз съм вече на петдесет и пет. Значи само с дрехи.

   Разходката беше приятна и за двамата. Интересно, но въпреки разликата във възрастта, Алекс заключи, че Николов е много интересен събеседник и някак ѝ допадна леко ироничното му отношение към себе си. След двучасова разходка трябваше да се разделят – Алекс се прибираше да рисува, а Николов да продължи своето изследване върху съвременната българска литература.

   –Щом живееш сама, може да ми се обаждаш, ако ти доскучае. Размениха си телефонните номера и се разделиха.

…

   Интересно момиче – волево и енергично! В съзнанието на Николов се бе настанил образът на Александра и нямаше никакво намерение да го напусне. Вече вкъщи професорът се отпусна на дивана. Той имаше седемнадесетгодишна дъщеря, която живееше с майка си. Много често си задаваше въпроса дали е лош човек. Все му се струваше, че не полага достатъчно грижи за дъщеря си, въпреки че редовно се виждаше с нея. Жена му си беше намерила друг, може би защото професорът много работеше и не ѝ отделяше необходимото време. Тя по никакъв начин не можеше да разбере, че литературата беше неговата страст, неговия живот и понякога обсебен от работата си пренебрегваше семейството си.

   До полунощ Николов свърши толкова много. Мислите му течаха с лекота. Всичко в изследването му се подреждаше така, както желае. Ама това момиче ми действа много стимулиращо! Накрая уморен, но доволен, той остави всичко и се приготви да спи. Неволно погледна към блока на Александра. Ще му се обади ли? Може би да. Може би не. Някакъв момчешки порив беше завладял съзнанието му. Беше му някак странно и хубаво. Така не се беше чувствал от години. Сякаш беше намерил своята сродна душа. Но тя е толкова млада! Професоре – обърна се той към себе си – закъснял си! И въпреки това заспа с усмивка и тайната надежда, че Алекс ще му се обади, че заедно ще отидат някъде, че ще разговарят, ще спорят, ще се смеят. Той ще държи ръката ѝ и ще я съветва като приятел за някои неща. Толкова е хубаво някой да те разбира, някой да те изслушва, да можеш спокойно да разговаряш за работата си, да обсъждаш плановете си…

   На сутринта се събуди и му се струваше, че вчерашния ден е една измислена от богатото му въображение история. Но не беше така. Телефонът му позвъня и чу приятния глас на Александра:

   –Професоре, стана ли? Дано не съм те събудила!

   –Станал съм, прекрасна моя! – произнесе той шеговито. – Каня те на кафе у нас. Може и да закусим навън.

   Така се занизаха дните. Срещаха се почти всеки ден – разговаряха, обсъждаха плановете си, ежедневието си. Александра все повече се привързваше към него и макар отношенията им да бяха чисто приятелски, тя усещаше пориви и желания, които надхвърляха многократно обикновените отношения между двама души. Никола ѝ действаше като опият и тя не можеше да си представи деня, без да го види. Но професорът не даваше никакви признаци да изпитва към нея нещо повече от обикновени приятелски чувства и това я смущаваше и разочароваше.

   Една вечер го покани да го рисува. Беше приготвила вечеря и след това скицира портрета му. Не искаше все още да му покаже нарисуваното, трябваше да поработи повече, за да се получи, да предаде оная вътрешна красота, която професорът притежаваше.

   –Ще стане много хубав портрет, да знаеш! –каза бавно тя и го погледна. Усети оная магия на погледа му, която така силно я привличаше. Приближи се към него и го целуна. Той отговори на целувката и беше вълшебно, вълнуващо. Стана някак спонтанно, изведнъж, но после той се отдръпна и каза, че трябва да си тръгва. Когато остана сама, Алекс изпита огромно смущение. Каква глупачка съм, та той не проявява интерес към мене. Може би не съм достатъчно женствена… Явно не ме харесва. Не трябваше да го целувам, толкова се изложих…Все пак ще дорисувам този портрет, ще позира още два пъти, пък тогава, ако иска може и да не ме вижда.

   На следващия ден, когато го рисуваше, и двамата се правеха, че нищо не се е случило, но се усещаше някакво смущение, имаше нещо недоизказано, недоизречено между тях.

   –Мога ли да погледна? – попита той преди да се тръгне.

   –Все още не. Ще го видиш утре, когато го завърша.

   –Добре – примири се професорът и си тръгна.

   Алекс продължи да работи върху портрета. Беше уловила оня неповторим блясък в очите му и тази магическа усмивка, която ѝ говореше толкова много. Тоя път съм надминала себе си. Да видим утре какво ще каже професорът като го види.

  Нямаше търпение да се срещнат отново. Портретът беше готов. Нарочно го обърна към стената. Искаше при влизането професорът да не го види веднага. Часовете се движеха бавно и мъчително. Професорът четеше лекции в университета, после присъстваше на някакво съвещание. Щеше да дойде чак към седем. Алекс се любуваше на творението си и продължаваше да мисли за Николов.

   Най-после ѝ позвъни. Носеше ѝ любимите ѝ бонбони. Влезна усмихнат.

   –Нямам търпение да се видя. Не ме измъчвай повече!

   –Добре – Александра бавно обърна портрета към него.

   Николов беше поразен. Да, наистина беше той, чертите му бяха изобразени до най-малката подробност, но в излъчването на погледа му имаше нещо от Александра, нещо, което тя беше вложила с много любов и художествен усет. Не можеше да откъсне очи от портрета. Как е успяла!

   –Направила си ме по-добър, по-благороден – бавно каза той. –Благодаря ти! Ти ме разбираш така, както никой друг не ме е разбирал. Алекс, ти имаш голямо бъдеще, позволи ми да бъда част от него!

   Той приближи към нея и я прегърна. Притисна я и целият свят вече нямаше никакво значение. Съществуваха само те и никой друг. Назад останаха скрупулите за разликата в годините. Присъстваше само любовта, оная любов, която не можеше да се изкаже с думи, оная любов, която само можеше да се изпита с душата и с тялото.

   –А аз си мислех, че не ме харесваш – едва успя да прошепне Александра и се притисна силно и страстно към него, искаше да го усети, да го почувства, да бъде негова завинаги.

   Нямаше необходимост от думи  - тръпката на тялото му ясно изричаше: Обичам! Обичам! Обичам!

   Дълго време след това лежаха прегърнати, не искаха да се отделят един от друг, за да не изчезне вълшебството на тази нощ.

   На сутринта Николов трябваше да изпълни една поръчка на дъщеря си и беше необходимо да я види.

   –Чакай ме! Ще се видя с дъщеря ми и се връщам веднага.

   Но не се върна. По обяд му звъня, но телефонът беше изключен. Едва вечерта разбра за катастрофата. Професорът беше починал на място. Причините се изясняваха, но от коментарите по телевизията разбра, че другият участник в катастрофата е виновен.

   Изминаха година. Александра не се омъжи. Професор Николов беше предсказал бъдещето ѝ. Тя стана много известна. Картините ѝ се продаваха скъпо. Правеше изложби в чужбина. Но една картина никога не постави в изложбена зала и никога не се разделяше с нея. Беше портретът на професор Николов.

                                                  Мария Мустакерска