Посестрими част 1 "Раждането на Самодива" - глава 10 "Украсата"

Първа част „РАЖДАНЕТО НА САМОДИВА“

Глава 10: Украсата

 И този ден Беликá беше се покатерила в короната на Беликáр. Продължаваше да разчиства болните листа и клонки. Премахваше всички будили на пътя й, откриваше и шипове, големи, колкото клонка. Но още по-усърдно разчистваше всички изсъхнали листа и клончета, които пречеха да се образуват нови пъпки.

 Купчината на оголеното от трева място, вече беше висока почти колкото Беликá. Но тя продължаваше да трупа там. За да не загуби нещо, за да не пропусне някое клонче или болно листо да нарани някой друг от съседите или минувачите сестрици.

 Беше в задната част на короната и трябваше да се извърта, за да слиза към купчината, но според нея си заслужаваше усилията. Беше решила този ден да приключи с всичкото почистване, защото искаше да украси короната на баща си. Освен листата в короната, нищо друго не издаваше благият му и нежен нрав. Затова знаеше, че беше нужно от още цвят. Може би цветя.

 Фустата й се напълни с клонки и тръни и реши, че беше по-безопасно да слезе сега, вместо после да й е трудно да слиза от дървото с огромния товар. Вече беше напълно убедена, че самият Беликáр, нейният баща, й бе направил стълповидната колона, заради която вървеше надолу и нагоре с увереност. И щом стъпи на последното „стъпало“, което бе един голям корен, излязал над почвата, Беликá с изненада се спря там. Две самодиви, съседки от другите дъбови дървета, я чакаха там. Кротко и тихо я очакваха, без да са шумни или нахални. Дори не беше усетила приближаването им.

 Всички знаеха, че Беликá е новородена и й е нужно време да заякне. И затова дори съседните й самодиви не я притесняваха и не й досаждаха с присъствието си. А и от наблюденията на Беликá, те бяха все заети с нещо, затова и тя самата не искаше да ги занимава със себе си и въпросите си. В същото време съвсем търпеливо очакваше дните, в които щяха да започнат да я посещават постоянно.

 Двете самодиви я поздравиха учтиво и се отместиха от пътя й, за да може Беликá да си разтовари фустата.

— Сестрици? – обърна се Беликá, отупвайки си последните листенца от себе си.

— Сестрице Беликá, надяваме се, че не те притесняваме или ти спираме заниманието? – започна едната малко по-висока от другата.

— Напротив, сестрици... – звънливият глас на Беликá погали слуха на двете самодиви и успокои притеснението им, че пречат. – Съвсем много се радвам, че сте ме посетили така приятно, с изненада...

— Беликá,... О, нека първо си кажем имената... – сепна се по-нисичката самодива с розови обли бузки на лицето. – Аз се казвам Сладуна, а това е Церка. Ние сме двете съседки, родихме се почти два-три дена разлика една от друга... И затова често сме двете. Родителите ни са съвсем един до друг...

— О, но това е много хубаво, сестрици. Вие сте като роднини... – съвсем зазвъня гласа на Беликá.

— Мила, Беликá... – поде Церка, но притеснена все така. – Искаме една молба да ти кажем. И не знаем дали е неучтиво сега още да те питаме... Минаха толкова малко дни от раждането ти...

— Но, не, съвсем не...

— Виждаш ли, Беликá, – прекъсна я Сладуна, – ако по някакъв начин ти е прекалено в тежест молбата ни, ще направим уговорка за друг ден, друг път... Не сме нахални с намерението си, нито ще се разсърдим на отказа ти...

— Не, не! Сестрици, кажете ми каква молба имате към мене?! – успя да ги прекъсне първа Беликá. – Нека да преценим как да помогна и кога...

— О, да, добре... – продължи Церка. – Ами ние видяхме, че се качваш в короната на Беликáр. Минахме вчера и видяхме купчината ти там, но ти беше в короната, не искахме да те стреснем или да ти спрем заниманието и не посмяхме да те питаме нищо...

— Затова, миличка... – Сладуна също се притесняваше как да подреди думите си, – дойдохме сега, като набрахме смелост... Но Беликá, ще ни кажеш ли каква беше светлината от короната на Беликáр?! И всички тези клонки и листенца, които хвърляш? Ние познаваме Беликáр много отдавна... Не си спомняме да сме го виждали толкова зелен и светъл, дори листата му блестят на слънцето вече... Мажеш ли ги, миличка? Както пърнарените самодиви? Те все мажат листата на родителите си и са лъскави и много зелени... – Сладуна затихна внезапно в някаква мисъл в умът си, от която дори въздъхна.

— Пърнарените самодиви са едни от най-красивите самодиви. Те все се подиграват, че нашите родители са опърпани и изглеждат на старци... Всъщност и техните родители са на много години... – Церка въздъхна и тя. – Не можем да разберем какво грешно правим? И като видяхме Беликáр днес... той никога не е бил толкова бляскав... не го помним такъв...

— Сестрици, трябвало е още вчера да ме изчакате да сляза от короната да си поговорим така. Елате, нека седнем за малко... имам малко мляко от помощничките на Водачката, дето ми го носят всяка сутрин... Ще се почерпим и ще ви разкажа всичко!

— Ами ние ти носим дарове, задето си новородена, сестрице. И не може да се моли за помощ без да се даде дар първо. Така трябва да се направи. – Сладуна показа вързопчетата си. – Тук ти нося малко мед, който събирах точно преди да решим да дойдем... А тук ти нося няколко плодчета от брекинята, тя още няма дете, нито покровителка... а толкова вкусни плодове има, та й взех разрешение да си хапвам... Естествено, я попитах дали може да ти донеса и на теб...

— Толкова обичам меда, сестрице Сладуна! – звънчетата в гласа на Беликá пееха от щастие. – Не мога да опиша, колко съм благодарна за тези дарове...

— Аз нося само малко жълъди и листа от майка ми Цера. Ако ги оставиш да се изсушат и после можеш да ги стриеш, за жълъдите имам предвид, може да си направиш питка и да овкусиш, така де, да добавиш в брашното за питката, да я овкусиш. А листата са, ако те боли стомаха, корема... ако имаш нужда от лекарство...

— Много ви благодаря сестрици... Нека седнем и да поговорим...

— Да, нека, нека... – Церка се отпусна малко с въздишка.

— Добре, нека седнем, наистина... – усмихнаха се розовите бузи на Сладуна.

 Беликá побърза да остави даровете си в хралупата и изкара своите хранителни запаси, за да сложи нещо на скромната си софричка. Имаше още от малките питки, гъбите и мляко. Веднага подготви софрата с една бяла памучна кърпа, нареди нещата отгоре и седна при двете сестрици, които не искаха да се натрапват на обяда й. Нека тя си хапнеше, толкова работа бе свършила от сутринта.

 Но Беликá опонира. Настоя и трите да хапнат по малко. Да й правят компания и да се раздумят. И така стана. А тя им разказа всичко от самото начало. Как забелязала, че короната на Беликáр била различна. Качила се да погледне. Решила само да разчисти. И подробно им обясняваше какво е видяла с очите си. Премина и с подробности как беше успяла да ги прогони. А след това и защо сега изглежда толкова зелена короната, като посочи купчината в далечината зад нея.

 Докато разказваше обаче, нито една от трите не забелязаха, други три самодиви, спрели се не далече. Те също слушаха Беликá и гледаха към короната на Беликáр, щом Беликá започнеше да обяснява подробно какво е видяла там. И несъзнателно се бяха приближили до толкова, че Беликá и тях покани да поседнат. И те го сториха. Едната беше Горуна, другата беше Лъжнúка, и последната беше най-младата и се казваше Стежа. И те бяха видели какво прави Беликá и те искаха да разберат защо го прави.

 Всички бяха учудени, че тези малки буболечки бяха причината родителите им да изглеждат така. Но никоя сестра не ги беше пропъждала до сега. Затова не мислеха, че тяхна бе вината за неприятностите в короната на дъбовете, техни родители. Те бяха самодиви със задачата да пазят живота и баланса в природата. Не можеха да убиват или премахват с лека ръка буболечките, дори и толкова малки, или вредящи. Не беше ли грешна тази постъпка на Беликá? А тя нашироко им обясняваше, защо бе редно да Не позволяват на малките и вредни буболечки да се разполагат в короните?! Защото ги разболяваха, заключи Беликá в дългите си разсъждения. Поне в нейните наблюдения, Беликáр беше постоянно болен. И макар не вярващи особено, и петте момичета решиха в един гласов хор, че ще опитат да сторят същото като Беликá. Но не разбираха само светлината, която се бе появила от короната му. Беликá се опита да им обясни, но те не бяха много схватливи в този момент.

♦♦♦

 И този ден Беликá също остана до късно да почисти клонки, бодили и изсъхнали листа. Дори не й се спираше, но сумракът започна да се стеле. Затова разтовари последно фустата на ризата си. Въздъхна, оглеждайки стелещите се сенки. И тъй като беше споделила единствената си храна с дошлите съседни самодиви, нямаше много за ядене. Реши все пак да изяде последните си две питки с меда на Сладуна. И да се освежи с вода от ручейчето.

 Изненадана остана от прекрасният вкус на меда. Беше различен от вкуса на другият, който й носеха помощничките на Водачката Ясика. И дори й остана още много. Красив наситено жълт цвят с бледи нюанси на оранжево и червеникаво. Беликá се досети какво да направи с него. Изтича до близкият минерален извор с топла, вряла вода. Много харесваше да пие от него сутрин, за да си разбуди и органите вътре в нея. Сега реши да сложи меда във водата и да го изпие преди да си легне.

 Върна се бързо в хралупата си. Щурците започнаха вече да свирят. Светулките обикаляха наоколо и осветяваха треви, листа, клони, всичко премигваше с тяхната светлинка. Всеки се приготвяше за нощта. Едни за сън, а други сега се събуждаха, спяли цял ден.

 Беликá не усети кога си изпи минералната вода с мед. Хареса й много. Мушна се под завивката и наметалото. Затвори очи. Беше доволна и от този ден.

 Въздъхна и вече се унасяше. Заспа дълбоко. Но отново нямаше сънища.

♦♦♦

 Новият ден се очертаваше малко мрачен. Но дъждовете се разминаха и продължиха по пътя си. И след това си отидоха и облаците.

 Минаваше обяд. Двете помощнички на Ясика наминаха при Беликá да я проверят. Двете млади самодиви се навъртаха наблизо, защото такива бяха задълженията им, но и защото се притесняваха от дейността на Беликá. Водачката ги беше информирала колко налудничава дейност бе захванала да прави Беликá. Ясика не можеше да повярва, че Беликá бе изгонила буболечките от Беликáр. А още повече не можеше да повярва, че точно те бяха причинителите за окаяният му вид. Помощничките разбираха изненадата на Ясика, защото до преди няколко години, самата тя се грижеше за него, за да не умре безследно. И когато взе решението, че няма смисъл да поддържа илюзията за една стара легенда, почти изобщо се отказа да посещава този район и новородените самодиви. За да не приближава Беликáр и да тъжи по него. А Ясика тъжеше за него, но го криеше, или поне вярваше, че го крие от другите. Затова и беше изненадана, че през цялото това време, тя всъщност не се беше грижела достатъчно за Беликáр. Не и по правилният начин. Защото сега виждаше една бляскава корона, една здрава кора и едно сияние, които преди ги бе нямало.

 Сега двете й помощнички виждаха една друга Ясика. Вечно замислена. Потънала в спомени. Постоянно изненадана от въпросите на новата самодива, постоянно в недоумение как да й отговори, след като започваше сама да се пита за достоверността на цялата тази информация. Ясика претърпяваше едно личностно сътресение, от което не беше сигурна как да се освободи.

 Спряха при Беликáр и едва повярваха на очите си.

 Обикновено само минаваха забързани или само оставяха храна и продължаваха. Или търсеха Беликá с очи от далече, и бързо продължаваха по задачи. За първи път идваха по подобно време, в близост до него. Но искаха да съобщят на Беликá, че новата й риза беше готова и на следващият ден, като девети след раждането й, щяха да дойдат специалните самодиви да й я донесат. Искаха да й обяснят какво да очаква и да не им дава никакви подаръци отново, защото знаеха, че тя обичаше да подарява на всеки по нещо.

 И каква беше изненадата им като се приближиха.

 Беликáр имаше цветове. Короната му беше лъскава и с красиви зелени нюанси. Кората му беше по-светла от преди и показваше истинската си същност на бял дъб. Чуваха жужене. Чуваха птички в клоните му. Видяха и една колония от мравки да марширува нагоре по страничната част на стъблото, не далеч от хралупата на Беликá.

 Какво се беше случило за един ден?!

 Предният ден видяха само купчината от бодили, клонки и листа. Сутринта видяха колко чиста и бляскава бе станала короната на Беликáр. Кога бяха се появили всички тези цветове, аромати, звуци на насекоми и пернати?! Стори им се, че сякаш катерици тичаха по един клон?!

— Сестрици, добре дошли! – появи се Беликá внезапно от другата страна на Беликáр.

— Добре заварила, Беликá! – все още шокирана поздрави по-високата помощничка.

— Беликá, какво се е случило тук? От къде се появиха тези цветя по Беликáр? – оглеждаше короната му над тях втората помощничка.

— Сестрице Клена, това не са цветя от Беликáр... това е лиляк. Ей там го засадих и той бързо се покатери по стъблото на тате, дори не можах да повярвам колко високо стигна сред листата... – Беликá посочи с пръста си цялото дълго стебло на люляка с ароматни и нежно бледо-розови цветове.

— Но, Беликá, тук нямаше лиляк до сега? Кога го засади? Как така веднага е израстнал и дори е цъфнал с тези едри цветове... като грозде са? – чудеше се другата помощничка.

— Сестрица Лъжнúка ми подари едни клонки с коренчета. Каза ми, че са й ги дали като била в хорският, другият свят. Дълго време ги държала и не знаела какво да ги прави... подари ми ги и аз като ги посадих, те веднага пораснаха!! И аз не знам защо?! Те бяха мънички... като ги видя, сестрица Лъжнúка, каза че покровителката на лиляка може да ги е наговорила да пораснат веднага щом бъдат засадени. Попитах я да й го върна, толкова чудно дръвче стана като се овиха всичките едно около друго. И след това се захванаха за тате... Сестрица Лъжнúка не искаше да й върна дръвчето. Каза, че с радост ми го е дала, защото при нея няма място да го посади... тя вече имала много при нейната майка.

— Виж, Явора, там има повет. Виж, виж, цъфнал е... – посочи другата посока Клена. – Виж на онзи клон там, там се е захванал...

— Това храстче лежеше на земята. Не исках да му настъпят цветчетата и затова го преместих при тате. Оказаха се доста разклонения и затова ги накичих на този клон, като по-нисък, и сега изглежда като завеса. Толкова са нежни с този бял цвят и толкова безброй тичинки. Дожаля ми да стои на земята...

— А сега какво садиш? Ръцете ти са в кал? – попита я любопитна Клена, опитвайки се да наднича над рамото на Беликá, към посоката, от която бе дошла.

— Сестрица Стежа ми подари малко зелени резиници на Дядо Рачо, както ги нарече тя. Имаха си малки коренчета. Каза ми да ги посадя на сянка или шарена сянка, но да не са близо. Ей там ги сложих от другата страна на тате. Там има най-много сянка от клоните му. Ще е хубаво като започнат да цъфтят. Каза ми, че са различни цветове... нямам търпение да ги видя...

— Беликá... – не знаеше как да продължи въпроса си Явора. – Защо правиш всичко това? Какво всъщност правиш?

— Тате беше самотен. Исках да си има компания, когато не съм при него. Каза ми, че е бил сам толкова много години. Не се е замислял за цветовете, за дъждовете, за ветровете или за другите живи същества наоколо. Защото просто е изключил всички. Защото не е имало нищо, когато го е имало него. Стана ми тъжно, че толкова време е бил сам. А когато отида на разходка, той пак ще е сам?!

— Кой ти казва да ги правиш тези неща? – Клена се появи, разгледала засадените резници. – Кой ти обяснява какво да правиш? Защо го правиш? Кой иска да го правиш? Не разбирам, какво всъщност правиш...

— Украсявам тате?! – звънливо и невинно отговори Беликá, но с горда бързина.

— Как така го украсяваш? – впечатли се Явора, защото Клена буквално бе зяпнала с уста и не можеше да говори вече.

— Толкова време онези буболечки са го тормозели, изяждали, бяха му влезли в кората и дълбаеха едни тунели, имаше едни прашлясали листа, които се задушаваха от власинките, имаше едни гъбички, които загниваха всичко и клонки, и стъблото, и листата... Болеше го много. Усетих тази болка и аз. А те не искаха да си тръгнат?! Продължаваха да му ядат листата и да гризят клоните му. Няколко пъти ги помолих, дори им заповядах да си тръгнат. Затова ги принудих! – Беликá стисна малки юмруци, като че се бе върнала от война. – Светлината на тате ги изгони. Те не обичат светлината изобщо. А тате свети много силно. – Беликá започна да се смее звънливо, защото си припомняше всички стреснати буболечки, които се бяха разбягали на мига.

— Интересна си, Беликá... – въздъхна Клена и погледна нагоре към короната на Беликáр, където нежен вятър се чуваше да играе.

— Беликá, на нас ни учат, че родителят ти осигурява дом, защита, подкрепа, сила, учи те на всичко за този свят, за новият ти живот и задължения... Но никога не са ни казвали, че и ние трябва да се грижим за родителят ни, или да премахваме птиците, малките животни, гризачите, буболечките, каквото и да е живо същество, което иска да живее на него. Защото ние живеем там и те имат правото... – Явора се огледа замислена наоколо и видя голямата купчина.

— Мисля и аз да попитам майка дали иска да я „украся“ ... това ли беше думата, Беликá? – усмихна се Клена, а Беликá й кимна за потвърждение. – Много ще е красива с цъфнали храсти около нея... Особено в нейният цвят...

— Клена, размечта се явно – усмихна се Явора и я сръчка. – Беликá, ние дойдохме за друго да ти кажем, а съвсем ти спряхме заниманието и те заразпитвахме...

— Аз се радвам, че дойдохте да си поговорим... Не успявам да ви видя кога ми оставяте храна сутринта. Толкова съм ви благодарна. Питките са най-вкусните на света.

— Клена ги прави! Тя използва малко сладък сок от ствола на майка й, Шестила. С мед са още по-вкусни...

— Да, да! Толкова много харесвам меда, който ми носите, затова помолих пчелите в моите кошерища да ми правят вкусен като вашия... Те приеха молбата ми и...

— Какво?! – Клена и Явора се стъписаха и не знаеха какво да попитат първо.

— Сестрица Сладуна ми услужи с два от нейните, защото имала много кошерища и почти нямала място за нови вече, затова ми даде, а аз само я попитах как има толкова вкусен и сладък мед, сякаш аромата на хиляди цветя беше в носа ми...

— Сладуна ти е дала от кошерищата й? Невъзможно?! Затова ли чухме жуженето като дойдохме? – Явора беше пред истерия от емоционалност.

— Да, даде ми. Сложих ги горе в короната на тате. Хареса им там. Цариците избраха мястото си, защото не искаха да са в прекалена близост... Какво грешно казах? Сякаш сте бледи?

— Беликá! Сладуна има най-хубавия мед в нашата Източна част на Самодивската гора! Именно защото има толкова много кошерища. Именно защото цариците й се молят да спаси пчелите им... Баща й целият е в кошерища. Всеки голям клон има по два или три, дори се принуди да ги приспособи и да ги закача на по-високите клони... – Клена направо крещеше вече от въодушевление.

— Как я убеди да ти даде пчели? Тя не дава на никого! Обгрижва ги като нейни деца. И често говори за цариците като за внучки на баща й Благуньо...

— Тя сама ми предложи да ми ги даде. Не съм искала?! Не знаех, че има такива неща? Аз не знам от къде взимате меда... – Беликá сви рамене в невинната си новороденост. – Но се радвам много на присъствието им. Заради тях дойдоха и една колония мравки. Толкова възпитани бяха. Попитаха ме дали могат да ползват тате за трасе по пътя им, за да пренасят по-безопасно своите запаси... толкова бяха сериозни! Повярвайте ми, бяха много любезни.

— Да, видяхме ги...

— Беликá, ти си наистина уникална! – погали рамото й Клена. – Много е приятно, че се роди при нас. Дори да не знаеш нищо за този свят, ни учиш на много неща за него, които никой не е довидял през всичките тези години...

— Клена е права! Наистина е радост, че си наша сестрица! Иначе коконите щяха да се перчат, ако се беше родила при елхите... – Явора и Клена се разсмяха на мислите си.

— Благодаря, че ме приехте! – звънливо прие комплиментите Беликá.

 Двете се спуснаха да я прегърнат и я стиснаха силно. Внимаваха с булото й, иначе Ясика щеше да им отреже косите за наказание. И като се сетиха за Ясика!

— Беликá! – скокна Явора от мисълта си за Водачката. – Ние дойдохме да ти кажем, че утре е Деветият ден от раждането ти!

— Съжалявам, забравих да ги броя. Знам, че Водачката ми ги каза всичките, но съвсем не можех да съм будна първите дни, след като получих наметалото от моята посестрима Лещарка... – изпадна в кратка истерия Беликá.

— Не се притеснявай, Беликá! – Клена я потупа отново по ръката. – Ние сме затова! Ние знаем и следим всичко. Все пак сме помощнички на Водачката и сме длъжни да се грижим за младите ни сестрици!

— Благодаря ви много! – звънливият глас на Беликá ги стрелна право в сърцата и ако не беше булото й, щяха да й нацелуват бузите от щастие.

— Беликá, утре ще дойдат нашите специални сестрици... – Явора направи пауза, защото не искаше да казва определената дума в главата й и само се усмихна. Клена обаче се кикотеше тихо. – Те са ти подготвили втора риза, която са изтъкали, украсили, специално за теб, защото ти си дъщеря на летният дъб, на последният Стожер – Беликáр!

— Добре, разбирам! Ще ги посрещна утре... Радвам се, че днес реших да украся тате! Утре ще е хубав пред гостите...

 Клена и Явора се разкикотиха повече, само при мисълта, че гостите бяха специални. Много им се искаше да присъстват на идването им. Но имаха много задачи за този ден. А и Водачката им вече беше заявила категорично, че тя ще пази Беликá от онези. Бяха спокойни донякъде.

— Добре, Беликá! Това трябваше да ти кажем само. – Явора хвана Клена за ръката и я дръпна да тръгват.

— Да. За съжаление трябва да вървим по задачи, мила! Радваме се, че си поговорихме толкова добре с теб! – Клена се усмихна толкова широко, че бузите й сякаш се уголемиха повече.

— Аз се радвам, че постояхте с мен толкова време! Благодаря ви за всичко, което ми носите и което правите за мен! – звънливият глас на Беликá забиваше всяка дума като стреличка любов в сърцето им.

— Да! Тръгваме! Сега!

— До нова среща! – махна им Беликá, докато се отдалечаваха.

 Двете много искаха да я гушнат отново и да я нацелуват или нащипят по бузите. Беше толкова невинна и сладка самодива. Прекрасно дете с прекрасно светло сърце. Знаеха със сигурност, че това беше благословия за тяхната гора. Не знаеха защо имаха това усещане. Но вярваха в него.

♦♦♦

 Беликá приключи отново късно с последните украсявания. Но всичко си беше заслужавало всяка минута. Дори следите от одрасквания по ръцете й не бяха болезнени, защото сърцето й беше преизпълнено с доволство. Въздъхна уморена от последните й премеждия. Откри един красив, светлозелен клон на брешнел. Видя подобен да се увива по други съседни дървета. Много красиво стоеше като стена. Затова и Беликá сложи един клон до стъблото на баща си. Дори се чудеше дали да си украси хралупата с него. И докато се обърна да сади дядо Рачо, а после си седна на раздумка с Клена и Явора, и той вече беше пораснал и се беше увил много. Тя много се изненада. Толкова красив и ярко зелен брешнел. И внезапно от близо видя, че брешнелът е забил малки власинки и краченца клонки в стъблото на Беликáр. И уж помисли, че с това се държи, за да се катери и да не падне от дъжда и от вятъра. Но внезапно видя, че до всяко краченце имаше суха кора. Почуди се. Дръпна стъблото на брешлена. О, не! Краченцето, беше огромен бодил, забит с кората на баща й и ядеше сок от него! Беликá изпадна в паника. Завайка се. Беше навредила на татко си. Това клонче брешлен беше нападател! Беликá докосна баща си и той засия. Брешлена се размърда и се отдели малко от кората. Тогава Беликá се стрелна и го дръпна с един път, рязко и яростно. Изкорени го. И го преметна при купчината с бодили и сухи клонки. Плачеше й се, като видя дупките на баща си. Затова се захвана да запълва всяка една ръчно. Слагаше ръката си върху дупката, ръката й засияваше и дупката изчезваше. Така мина почти целия следобед.

 Седна на входа на хралупата си. Реши да си изпие млякото с малко мед още сега преди лягане. Но се сети за подаръците си. Чевръсто се изправи. Подреди подаръците си от сестриците. Горуна й донесе интересни семена на храст, който не можеше да каже наименование, защото ги имаше от много отдавна. Подреди и подаръците от Церка и Сладуна. На сутринта щеше да пие минерална топла вода с последната половинка мед.

 Искаше да се наслади на умората си от хубавият ден. Ароматът на люляка се носеше във въздуха на идващата нощ. Започнаха да се чуват песните на щурците. Видяха се малките звездички, светещи в полета си. Трябваше да попита от къде си набавяха това вкусно мляко. Толкова се зарадва, когато Горуна й предложи за благодарност, че им бе дала ценни съвети. Обичаше това мляко.

 Беликá въздъхна. Изпи млякото без да усети. Прибра се в хралупата си. Мушна се под завивката си. По-добре се намести и мигновено заспа. Дори не успя да въздъхне с усмивка на хубавия ден, храна, цветя и посещения на сестриците й.