Погледна ръцете си, на всяка от тях личаха по няколко белега. Дълбоки и светли, белези на не повече от година, както и такива, слели се с цвета на кожата. Всеки от тях имаше история, за всеки беше изливала река от сълзи, всеки белег бе една нещастна любов. Всеки път когато посягаше към ножа, знаеше колко точно ще боли, но го правеше, защото с всяка загубена любов си мислеше, че трябва да завърши и живота си. Но сега всичко беше различно, вече знаеше какво е истинска любов, знаеше и какво значи да я загубиш безвъзвратно…
От очите й се откъсна сълза и пое бавно пътя си, последва я още една, и още една... Поредната река от сълзи се откъсна от душата й, но този път пътя й не свърши в чашата с алкохол, нито в леглото, този път тя достигна предназначението си. Капка след капка сълзите обливаха плоча от черен мрамор, на която пишеше:
“Тук завърши краткия живот на...”
Правата й коса се развя от вятъра, а сълзите промениха посоката си, вече обливаха ръцете й, покрити с белези. Този път щеше да е последния и те отново щяха да са отново заедно.
Погледна към небето, а спомените й я отнесоха в дните, когато се запознаха, когато бяха щастливи, когато излизаха всяка вечер, за да гледат звездите, а той и показваше съзвездията. Потърси луната и я видя да залязва зад планините; и тя, като душата й, бе облята в сълзи, кърваво червена, пълзяща по пътя си, един и същ от незапомнени времена. Очите й не можеха да се отделят от кърваво червеното сияние...
Лекият полъх на вятъра приземи витаещото й съзнание, погледът й потърси ножа... С грациозно движение го прекара през треперещите си ръце... Този път болката не беше така силна... Мислите се устремиха назад в миналото, търсейки неговия образ. Постепенно губеше сили, но продължаваше да стои права, докато един повей на вятъра не я събори. Облегна се уморено на плочата и се загледа в снимката му, докато погледа й не се замъгли, някакво движение привлече вниманието й, безсилно отправи поглед натам, за да види кръвта, изтичаща от собствените и ръце, капка по капка...