Стейси Люнг беше на двадесет. Майка й беше китайка, а баща й американец. Тя трениаше баскетбол откакто се помнеше и досега беше спечелила много титли. След като завърши училище, Стейси всеки ден прекарваше на игрището или в залата. Спортният екип отдавна беше станал ежедневното й облекло, а освен момичетата от отбора и роднините си, тя не познаваше никой друг.
Когато беше на деветнайсет, по време на една тренировка Стейси силно я заболя главата. Вероятно беше от натоварването по време на целодневната тренировка и когато момичето помоли треньора да я пусне да се прибере, той, макар и неохотно, го направи. Болките и тежеста в главата на Стейси продължиха. Тя вече  почти беше свикнала с непрекъснатата болка, когато баща й реши да я заведе на лекар. Там и направиха дълъг списък с кръвни и други изследвания и когато след няколко дни бащата се върна с резултатите, очите му бяха червени, а ръцете му трепереха. Стейси тихо попита:
- Татко, какво става?
Баща й не каза нищо, само й подаде един лист. Под списъка с проведените изследвания беше драсната, някак небрежно, следната диагноза: "Злокачествен мозъчен тумор, в резултат от дългогодишно пренатоварване на мозъчната и мускулната дейност". Стейси не каза нищо, само помоли баща си на другия ден да отидат да проверят диагнозата при специалист. Лекарят, който ги прие, обясни, че туморът се е образувал с години и на момичето остава около година живот, но въпреки това тя има избор - ако иска може да се подложи на химиотерапия, тя щеше да удължи живота и с няколко месеца. За Стейси химиотерапия значеше ежеседмично разхождане из болници, дълги опашки и часове, прекарани неподвижно. Тя избра първия вариант - да си отиде така както е живяла.
Стейси Люнг продължи да играе баскетбол. През годината, в която трябваше да покаже на всички, че ги обича и да се сбогува с тях, тя непрестанно играеше баскетбол. Когато времето й изтече, след безбройни, безсънни нощи, десетки припадъци и непрестанна игра в залата, в един момент дойде последния ден на Стейси Люнг. Той беше 27 юли. Според лекаря тя трябваше да си отиде четири дни по-късно, но момичето усещаше, че в този ден ще умре. Сутринта на 27 юли тя стана, изми зъбите си и си взе душ. Облече спортния си екип и се запъти към залата. Този ден имаше важен мач, и след оспорваната победа на отбора на Стейси, тя отиде да опразни шкафчето си.
Докато махаше снимките на семейството си от вратата и прибираше останали от седмици дрехи в раницата си, една нейна съотборничка седна на пейката и почти шепнепком каза:
- Ще ми липсваш много, Стейси.
Момичето се поколеба какво да отвърне и след дълго колебание рече:
- Не допускай спорта да стане твой живот, Марта. Поживей си. Защото един ден, точно като мен, която прекара целия си живот на игрището, ще разбараш колко много си изпуснала. И през последния си ден аз играх баскетбол, защото го бях направила смисъла на живота си. И съжалявам. Вземи това - тя подхвърли нещо на Марта, увито в амбалажна хартия, - като спомен от една добра приятелка, нали се сещаш.
Стейси сложи раницата на гърба си, обърна се и с усмивка на лицето излезе от съблекалнята.
Когато вечерта майка й се обади на Марта и й каза, че Стейси е починала, момичето отвори пакета.
Вътре имаше една голяма жълта значка, на която беше нарисувано усмихнато личице. На бележката, приложена към значката, пишеше: "Знам, че ще ти липсвам, но искам да носиш една дреха през целия си живот. Хората я наричат усмивка. И, моля те, не посвещавай целия си живог на баскетбола. Защото един ден резулататът ще бъде 10:0, но за някой друг
Твоя приятелка: Стейси"