„То бе една малка, малка лодка - която по залива тръгна.

То бе едно храбро, храбро море - което навътре я дръпна.

То беше една хищна, хищна вълна – която с език я прегърна.

Така не разбраха големите кораби – че моята лодка потъна.*

        Вятъра съвсем леко се усили, което нагъна още повече морето пред седналия на скалата човек. Няколко вълни шумно се плиснаха върху нея и взривът от пръските им го достигна. Той обаче остана неподвижен, както бе стоял през последните тридесет минути и дори не избърса намотокреното си лице. Навярно защото не усети солените капки, просто ги остави да изсъхнат сами. Погледът му неизменно следеше една невидима точка в далечината, разпиляла се зад хоризонта и видима само за него.

        В небето също нещо потрепери – раздвижи въздуха и накъса ефирните бели облаци, които се разплетоха като памучни нишки. Но седящия дори и това не забеляза. Мислите му бяха далеч, съвсем на друго място, търсейки отговор на своите въпроси.

        Минутите тежко отминаваха, съпроводени от въздишките на разбиващите се вълни в каменната твърд, по която бяха оставили следите си поколения водорасли, миди и корали. Денят бавно отстъпи и вечерта меко бе довяна като падащо листо, чиято сянка покрива света. Една самотно кръжаща над вълните птица нададе последния за този ден зов и се стрелна към гнездото си, скрито някъде на брега. Хоризонта започна да се налива с тъмния пурпур на здрача, оцветявайки белият облачен прах с цвят, преливащ постепенно в тъмнина.

        Алек се пробуди от писъка на птицата, врътна леко глава и погледна към лъскавите петна върху вълните.

        Дали са отражения от залязващото слънце или просто някой пасаж от риба минава оттук? – запита се и се изправи, за да поеме обичайния си маршрут на вечерната си разходка.

        От скалата се спускаше тясна пътека, обрамчена с естествена оградка от ниски трънливи храсталаци. Зад тях нямаше нищо, поне не и в този сезон на годината. Почвата в късната есен не раждаше и тъмнееше самотно. Малко по-нататък, тук-там поклащаха клони няколко плодни дръвчета, чиито листа отдавна бяха окапали. Клонките им бяха като лишени от плът кости – тънки, крехки и беззащитни.

До пролетта имаше толкова много време.

        Алек вървеше бавно, следвайки брега и държеше ръцете си хванати зад гърба. Това му придаваше лек устрем напред, привидно имащ посока, към която върви, но всъщност такава нямаше. Просто се наслаждаваше на тишината и морето.

Това може би търсеше, това и намираше тук - тишината.

        Селището, в което се озова при събуждането си, бе най-закътаното и отдалечено от света място – от неговият, предишен свят. И се оказа точно такова, от каквото се нуждаеше след инцидента, където може да лекува раните на тялото, мислите и душата.

След няколкото дни, прекарани в него, сякаш и времето вече беше спряло, а с него и всичко останало. Ставаше рано, често без да е усетил как е минала нощта, поемаше нанякъде безцелно – дълги разходки навътре в полето или просто следвайки крайбрежната ивица. Скиташе се по стръмните скали, съпроводен единствено от непрекъснатия вятър, напоследък все по-студен и силен. След това, когато слънцето застинеше неподвижно над земя и море, се връщаше в стаята и спеше почти целия следобед. Привечер се качваше на тази скала, която отдалече му приличаше на обърната към небето длан и протегнала се над морската шир. Сядаше в нея, като малко перце между събраните пръсти и стоеше докато звездите започнат да се отразяват във вълните. Друг път се спускаше надолу и обикаляше по пустия плаж, наслаждавайки се на нощния покой.

Разбра и това, че е истина, което казват - тишината лекува. И мислите и душата, дори и слухът, лишен от болезнените груби шумове. Нужното лекарството, за да оздравее и се завърне.

        Нощите прекарваше в съзерцаване, но не и в спане. Понякога на топяща се свещица, друг път пишейки с наострено перо върху грапав папирус, а най-често лягаше с глава под прозореца в покрива и съзерцаваше звездното небе, което кристалния въздух приближаваше като през лупа.

Дълги и самотни часове, продължаващи чак до приливът на утринта.

        Ден след нощ, нощ след ден и така, докато не се появи новото видение в остатъците на живота му, което щеше да го накара да избере завинаги това място.

                                        * Емили Дикинсън, превод Цветан Стоянов.

*  *  *  *  *

        Отваря се врата, бавно, без да се бърза. Сякаш от това действие зависи нечий живот. Или не зависи нищо, просто има някакъв страх в хватката на ръката около дръжката.

        Открехва се вратата и слаб лъч светлина се прокрадва плахо в стаята. Или тънък пръст от мрак се плъзга извън нея. Като змия се извива и опипваща с език се вмъква или излиза навън.

        Има ли какво да даде на Крадеца на сънища, който е дошъл за своя дял от нощта? А може и да е сън, който е избягал за да открадне нещо от някого?
        Тялото на Алек лежеше безмълвно и само съзнанието му следи ставащото.

Кой ли идва? – се запита безгласно. В два след полунощ едва ли е съседката със забравено на стълбите писмо. Скърцането е като на лък върху струните на цигулка, но нито цигулката е настроена, нито водещия лъкът знае как става точно това. Звукът пили нервите, но той търпеливо чака, решил да види какво идва с него.

        Лъхва вълна от страх.

         Страхът е като скала надвесен и всеки миг може да се откъсне от планината и да се сгромоляса в онази пропаст, понасяйки и спящото тяло. На косъм е да заскимти от ледената струна, звънтяща в сърцето, опънала и забила нокти в него.

        Но какво оставаше на обречения освен да чака, нямаше нито къде да се избяга, още по-малко пък да се скрие някъде. Затворник в няколко крачки от пространството и точно тук идваше да го посети плашещия гост от сенките, който продължава да приближава.
        Светлината в стаята е мека, тъмночервена от покриващия декоративната лампа слой. Призрачно силата ѝ се разсейва към процепа от отварящата се врата. Сякаш тъмнината я поглъща като сок, нужен ѝ за да бъде силна и страховита. Тръпки, като онези, които те обземат минавайки през потъналото в мрак авеню през нощта. Там, всеки знае, те дебне не едно лице - скрити зад кофи за смет, притаени под клоните на дърветата в парка. Алеята е като писта на страха. Всеки знае, че след полунощ не се излиза... освен ако не си решил да умреш.
        Едва усетило всичко това съзнанието разбира, че не е само. Сребърен е пламъкът, разсякъл здрача пред очите, вече слепи и затворени в покой.

Преди да се направи нещо, живота неочаквано свършва и остава само мрак, вятър и вселенска тишина.

        *  *  *  *  * 

        Видя момичето още на втората си обиколка по брега привечер. Първо си помисли, че е някаква забравена дреха върху изхвърлен от вълните на пясъка дънер. Когато наближи видя, че е жива душа.

Навярно някой като него, помисли си, докато я подминаваше. Беше се стъмнило и не можа да различи ясни черти, освен че е млада жена.

Тя бе опряла гръб на мокрия камък и оставяше воала на лунната светлина, отразяващ се в пенестата вода, да я докосва. Красива гледка, като от сън, който искаш да имаш, но любопитството му угасна почти веднага, приспано от собствените размишления. След десетина крачки вече бе забравил за нея, за пяната, която се разливаше в краката й.

        На следващата вечер не я срещна, макар да си спомни за видението, докато минаваше през същото място, но на другия ден я откри да обикаля из полето по обед. Стори му се, че говори на някой – невидим придружител навярно – ръката ѝ често се вдигаше и отпускаше, подсилвайки думите си с жестове. Отново не можа да види лицето ѝ, този път се намираше доста далеч от нея, но видя цветът на леката, както му се стори, за този сезон рокля. Беше синя, в онзи нюанс, който напомня за идващата пролет в небесата – наситен и чист.

И отново, щом загърби скитащата се сред пустото поле фигура, Алек забрави веднага за нея, както и за всичко останало, просто се остави поривите на немирния есенен вятър да го водят далече, все по-надалече.

        Трета им среща беше близка. Възможно най-близката. Случи се в края на първата седмица от пребиваването му в това тихо селце.

        Неделният ден започна почти дъждовен, макар отначало дъжда само да прехвърчаше, но мокреше също така, както и при проливен порой. Алек излезе навън малко преди часовника да отмери дванадесет с намерението да стигне до стария сигнален фар, намиращ се на издаден навътре в морето нос, който гледан от селището, можеше да се определи като последната видима точка от сушата. Все още не бе ходил до там, макар на няколко пъти да му се искаше да го разгледа. Затова си го постави като цел за този ден и да проспи следобеда, както правеше обикновено.

Имаше да измине няколко километра и макар времето да се разваляше бързо, това не го накара да промени решението си. Нито когато едва оставил последната къща зад гърба си, усети влажния досег на подхвърлените от вятъра остатъци на летни листа. Оприличи го като да допрат мокра кърпа до лицето, неприятно, но търпимо. Просто вдигна яката на якето си, придърпа козирката на спортната шапка, която бе сложил в последния момент, и продължи.

Първо вървеше по асфалтирания път, след това мина напряко през полето, лъснало от черна кал. Стигайки след час и половина до килналата се на една страна постройка, беше станал точно на мокър парцал, но от вървенето тялото му се бе загряло и не усещаше нито умора, нито студ. Те щяха да се появят след малко.

        Тук дъжда започна да се излива, като пуснат през до сега държала го преграда. Алек просто седна с лице към морето и сви глава между раменете си. От двете му страни дрехата правеше заслон с процеп и единственото, което виждаше, бяха оловните вълни, над които се надвесваше едно също така оловно небе. Те се нахвърляха върху вълнолома, все още устояващ на силата им и се сливаха с дъждовните капки върху големите каменни блокове.

        Труден миг, натежал от влага, тъжно море и разридано небе. Някой, някъде оплакваше нещо. Може би смяната на сезоните – забравеният дъх на лятото, меланхолията на късната есен, ръката на идващата зима, опряла се на прага ѝ.

Или миналото на живота?

        Алек се поддаде на усещането за дъжда и отпусна мислите си да полетят в сенчестия здрач, който повече би подхождал за след няколко часа. Затвори очи, тишината го повлече към бездната, отворила проход в главата му. Не усещаше тялото си, нито болката. Значи далеч от него, тя не съществува. Има само покой. Лекота. Безплътна лекота. И безкрайна тишина, която е обкована с падащите капки и покрита от ревът на морето.

        Запита се: Има ли смисъл да отваря очи, след като знае, че няма какво да види? А и след тези няколко дни на усамотение и относителна тишина, има ли защо да се завръща сред тълпите и шума? Не е ли правилния избор да остане завинаги в това състояние? Върне ли се, тленността няма ли да бъде котвата на страданието, която ще опъне и ще опита да скъса връзката с плътта? В другия живота къде ще намери подобна тишина? Дали да опита да го заживее отново?

        Тялото му започна да усеща студения допир на дрехите, обилно напоени и натежали. Десетки лепнещи от хлад длани се бяха опряли в него, избутвайки топлината от празната му душа. Той изобщо не се противеше, даваше им я даром. Щом няма с какво да я стопли или оцвети.

        - Не е ли прекалено далече за теб тук? – произнесе някакъв глас, който първо си помисли, че идва от мислите му, но веднага осъзна, че е отнякъде наблизо.

        Отвори очи и видя онова момиче, което бе зървал два пъти да стои или върви самотно наоколо. Бе в същата синя рокля, но този път облякла дебела домашно плетена жилетка от тъмносиня, почти черна вълна. Над главата си държеше голям мъжки чадър. Другата ѝ ръка стискаше някаква книга. Имаше кръгло лице, много бяло, дълга тъмна коса, от която няколко мокри кичура се бяха залепили за страните ѝ. Гледаше свилия се до стената с неотразяващи светлината очи, почти без да мига и чакаше отговора му.

        - Не, точно това място ми е нужно.

        - Може да влезнеш вътре – кимна с глава момичето към една невидяна до сега от Алек врата. – Отключено е, дъждът до час ще спре и тогава се върни.

        Преди той да оговори, тя се обърна и пое нанякъде. Големият чадър скриваше гърбът ѝ, само полите на роклята стърчаха под него и вятъра ги развяваше непрекъснато. Заприличаха му на синеещи криле, които я отнасят от това място. След още един техен мах и тя изчезна в мократа мъгла.

        Алек се изправи и послуша дадения съвет. Вратата наистина бе отключена, той се мушна във вътрешността, която се оказа едно тясно помещение, опасано със залепена за стената каменна стълба, стигаща до площадката на върха. Мислейки си за непознатата, реши, че ако се изкачи, може да я зърне отгоре. Внимателно изпробва първото стъпало. Камъка не помръдна, стабилен и непоклатим дори след толкова години. Стигна на няколко вдишвания.

Площадката зееше празна, фарът го нямаше, но кръгозорът му все още бе обвит в стъклената преграда, пазела пламъка от вятър и вода. Опита да открие отдалечаващата се фигура, но дъжда скриваше всичко наоколо. Момичето беше изчезнало.

        Обърна се и се озова лице в лице с пенесто се море под себе си. Носът се врязваше доста навътре, завършвайки образуваната форма на дъга на залива, където се намираше и селището. То също не се виждаше, но е някъде там, в невидимата част от света.

Алек седна отново, доволен, че поне е на сухо място. Облегна глава на някаква забравена дъска и просто заспа.

        Сънува, че е бриз, лек и безтелесен. Нямаше нищо друго наоколо, съвсем нищо – само той, който се носи из празнотата. Всичко, което можеше да се нарече с име, се събираше в усещането за полет. И знаеше, че живота, сънят, дори и смъртта, са всъщност летеж на копнежи, мечти и на намерен най-накрая покой.

        Появата на синя светлина го накара да се събуди.

        *  *  *  *  *

        В селището имаше едно място, което Алек си избра, за да се храни. Беше дървена постройка, без никакви претенции да бъде модерна. Съдържателя се оказа човек, почти старец, който живееше съвсем сам на горния етаж от къщата-ресторант. Приготвяше всичко собственоръчно, нямаше персонал, а предлаганите ястия имаха вкуса на домашно приготвена храна, обилно залята с внимание. Не говореше много, обикновено поздравяваше и просто чакаше клиентът да си избере нещо от специалитетите за деня, написани с тебешир на избледняла черна дъска до входа.

        В ресторантчето идваха достатъчно хора, за да бъде наречено посещаемо. Но Алек идваше във времето, което е нито късна утрин, нито е ранен обяд – някъде около единадесет - и обикновено нямаше никой. Настаняваше на крайната маса в ъгъла на широкото помещение, посочваше с пръст какво иска и зяпаше през панорамния прозорец, служещ за външна стена.

Още при първото си посещение си избра маса, където имаше усещането, че се храни на терасата, сега неизползваема заради лошото време.

        В началото на втората си седмица тук, в обичайното време, той зае мястото си, като просто наслуки посочи нещо от дъската и започна да брои за пореден път колко ковани свещници има над камината. Навън беше ясен ден, който можеше дори да се нарече приятен. Вчерашния дъжд отдавна изсъхна и сега слънцето изпращаше лъчите си към тази част на света, но въздухът носеше аромата на наближаващите зимни дни. Дори в ресторанта се усещаше идването им, въпреки огъня в камината. Може би заради потъналите в сенки маси, покрити с бели покривки, като образували се купчини от падналия сняг, помисли си Алек.

        Стареца дойде с количката си за сервиране и постави с плавно движение чинията с храната, нареди приборите, нагласи чашата за вода и кимна доволен. После бавно се върна на обичайното си място зад потъмнелия от годините бар. Взе книгата, която четеше и потъна между редовете ѝ.

        Единствения клиент опита поднесеното. Както винаги вкусно, богато на подправки и съвсем непознато като цяло. Но това нямаше значение. Просто поредната порция храна, с която да залъже тялото си, че е заситено. Колко често се налагаше да го прави – измамно усещане за доволство, мимолетно чувство на удоволетворение – чисто човешко и съвсем излишно. Правеше го автоматично, без да се замисля, затова и не обръщаше чак толкова много внимание на предложеното.

        В този момент видя отново момичето със синята рокля. Вървеше по улицата, същата, която води към южния плаж. Алек остави вилицата. Тя спря пред едно от наредените като стражи дървета и улови най-ниския клон. Намираше се на не повече от двадесет метра и успя да види как с два пръста търка кората му. Това му се стори странно, но пък какво ли не беше в живота, така че просто стана и отиде да плати за недоядената си късна закуска... или ранен обяд, зависи кой как го приема.

        Озовал се под открито небе, трябваше да заобиколи оградената с декоративна дървена ограда тераса на ресторанта, за да излезе на другата улица. Докато го направи, тя вече вървеше надолу, но без да бърза. Алек бавно пое след нея. Минавайки покрай онова дърво бързо огледа държания от нея клон, но не видя нищо необичайно. Просто тъмна кора, гола и изпръхнала от есента. Дървото беше липа. Цялата редица се оказа от такива.

        След минута момичето отново се спря и отново протегна ръка и придърпа един от клоните. Алек също спря, гледаше я без да се крие. Не правеше нищо лошо, дори се запита защо върви след нея? Нещо го влечеше и това беше всичко, което можеше да си обясни.

        - Кората им боледува, имало е нещо във вчерашния дъжд -  достигна до него гласът ѝ.

        Говореше му, без да го поглежда. Сякаш знаеше, че той неизбежно трябва да я чуе.

        - Може би някаква киселина, изхвърлена в атмосферата – продължи тя. – Догодина е възможно да не дадат цвят.

        Алек тръгна към нея, но когато беше на едно дърво разстояние момичето го погледна и каза:

        - Там е добре. По-голяма близост за момента не е нужна.

        Той показа, че е разбрал и остана на място. Придърпа най-близкия клон и го заоглежда.

        - Опитай с пръсти – посъветва го тя. – Ще усетиш как е изсъхнал горния пласт на кората. Като шлюпка се люпи - бедните дървета!

        Послуша я и видя, че е права. Кората се пропука и се отрони съвсем суха. По папилярите му останаха микроскопични прашинки; останки, които отърка в дланта на другата си ръка.

        - Казвам се Кристина – представи се момичето и го погледна право в очите. Преди той да каже своето име, тя добави: - Отивам към полето. Ела с мен.

        И тръгна, без да изчака отговорът му. Дори не се и обърна, просто си вървеше и от време на време проверяваше поредното дърво. Дали знаеше, че той върви след нея? Дали изобщо я интересуваше отговорът на този въпрос?

        А той я следваше на десетина крачки разстояние. Не бе решил дали ще отиде докрай или ще свие в някоя пресечка. Но му се искаше да направи първото. Отново не знаеше защо. Просто така го усещаше.

        След последната къща, която се случи една изоставена работническа съборетина, пътят стана нереавен и ръбест от покритието на каменистата почва. Кристина заподскача по него, Алек се спря за миг и се извърна към морето. Шумът му се чуваше до тук и го викаше с крясъците на десетината ниско летящи чайки. Размаха на крилете им му напомни едни други, но с различен от техния цвят.

        Сигурно са душите на сирените от миналото – си рече той и последва синеещите поли пред себе си. Искаше да види къде отива непознатата, нали преди няколко дни я видя именно в полето, тогава, когато му се стори, че говори с невидими придружители. Ускори крачка, като не забрави предупреждението да спазва дистанция и когато стигна на пет крачки от нея забави ход.

Вървяха по втвърдената земя, вятъра свиреше тихо и зимата още веднъж подсказа, че скоро ще пристигне.

        - Преди няколко дни те видях тук – наруши тишината Алек, - говореше ли с някой?

        - Сигурно е било с някоя от сенките.

        - Сенките?

        - Има толкова много от тях наоколо – момичето се спря и се огледа. Алек също спря, макар и да не видя нищо. – Те са винаги край нас... или може би, всъщност ние сме винаги около тях. Не си ли виждал такива?

        - Не, само моята... макар и тя да е изчезнала – рече той, след като я потърси и установи, че я няма.

        - От колко време си при нас?

        - Седмица. – Преброи на ум дните и се поправи: - Малко повече от седмица.

        - Затова и не си ги виждал. Трябва да те опознаят, да приемат, че си един от тях и чак тогава ще можеш да ги чуеш. – Кристина махна с ръка и посочи с пръст. – Ето, там има една, точно до онзи храст. Хайде, нека я оставим сама, с нещо е заета, не обичат да им пречат.

        - Но аз не я виждам – напомни той и се опита да улови нещо в трънливите клонки на къпините. – Какво са те?

        - Не зная. Сенки. – Двамата продължиха да вървят. – Някои казват, че са просто загубени спомени, други, че са души-бездомници. Аз си мисля, че това са сенките на хората, решили че мислите им нямат нужда от тях...

        Той усети как тя не каза всичко, което мислеше, но не я попита повторно. Щом така е преценила, значи така и ще остане.

        - Ти в селището ли си родена?

        - Не, става една година от както дойдох. Вече свикнах. Ще ти хареса, след като го опознаеш.

        - Вече ми харесва – потвърди Алек. – Толкова е тихо, това лекува. Тишината и покоят. Почти никой нищо не говори.

        - Да, но след време ще започнеш да чуваш и шумове, не дразнещи, но осезателни.

        - Гласовете на сенките ли? – поинтересува се той, макар и определението „след време” беше мъгливо понятие. Скоро навярно щеше да си тръгва и едва ли ще може да ги срещне тези звуци.

        - Сенките предимно оплакват, рядко говорят. Аз им чета стихове, вярвам, че им помагат в тъгата.

        - Кое, стиховете ли?

        - Да. Те са още по-тъжни заради думите и така за миг забравят собствената си мъка. Сенките плачат много жално... Плачат за живота – прошепна Кристина и се обърна с лице към Алек. – Ти обичаш ли го?

        - Трудно ще ти дам точен отговор. Има неща, заради които го ценя, но има и достатъчно такива, заради които бих го изоставил. В последните дни точно това преценям, везните ми са на равни позиции в момента.

        - Разбирам – кимна тя.

        Заизкачваха се по един хълм, каменист, ронещ се и стенещ. Алек сега вървеше вдясно от Кристина, все така на около пет крачки разстояние. Стигнаха на върха, от него се видя разперената педя земя и дъгата на залива под нея. Къщите на селището бяха пръснати като откъснати от гердан мъниста. Всяка имаше свой цвят. Алек никога не беше обръщал внимание на това. Явно и девойката мислеше за същото, защото тихо каза:

        - Приличат на пръснато съзвездие върху небесно платно, нали?

        - Всеки дом е със собствена форма, във всеки един от тях се крие цяла вселена...

        - Която е безгранична, ако я опознаеш – завърши описанието Кристина и се плъзна надолу. Глутница камъни се спуснаха след нея.

        Алек отново я последва. Недалеч в полето се виждаха кривите корени на прастари лози, забравени и неподдържани. Годините бяха ги затрупвали с какво ли не – листа, пясък, клони, но все още личаха тесните им редове. Двамата поеха между тях, всеки избрал си своя пътека.

        - От какво те е страх? – рече по някое време тя.

        - Сунувам го често...

        - Ти си в сънят – прекъсна го Кристина, като махна с ръка една суха вейка.

        - И така да е, сънувам, че сънувам, как някой влиза при мен в тъмната ми стая. И не зная дали иска да ме измъкне навън, или да ме улови в нея.

        - Затова ли не спиш нощем?

        - И заради това...

        - Кой е този, искащ да влезе в стаята ти? – Кристина се спря и го погледна с кристалните си очи, този път отразяващите небесата над тях.

        - Миналото... Онова, което остана зад вратата – отвърна Алек тихо.

        Тя продължи да го гледа няколко мига, след което каза:

        - Чуй този стих:

        „Миналото е особено създание –

        щом го погледна в лицето – не знам

        дали ще получа възторг –

        или пък срам.

        Ако го срещенеш без оръжие –

        по-добре побегни –

        че и неговата ръждясала пушка –

        понякога - гърми.”**

        Кристина произнесе думите с мек глас, на който пригласяха шумовете от полето. Алек си ги повтори веднъж на ум, после още веднъж и продължиха нататъка.

Някакво животинче се подплаши от стъпките им и побягна лудо да се спасява. Не от миналото, а от настоящето.

        Редовете, по които вървяха, неочаквано се събраха. Двамата трябваше да се допрат, но Кристина избърза леко напред, макар за секунда да огледа как така се случи това сливане. Алек не каза  нищо, просто я остави да мине и тръгна пак в съседната права.

        - Утре ще отидем на кея – обяви изненадващо момичето, след като направиха около двадесетина крачки в мълчание. – В камъните му има залепени цели галактики от корали. Ще ти харесат.

        Алек само кимна и настъпи една корава буца пръст. Тя изохка и се пръсна с лекота.

                                        ** Емили Дикинсън, превод Цветан Стоянов.

        *  *  *  *  *

        След тази първа разходка в полето, те започнаха почти всеки ден да се срещат. Понякога минаваше цяло денонощие без да се видят, но негласно се бяха разбрали да се чакат по обед или пък привечер на онази липова уличка и двамата знаеха, че ако не в този, то на следващия ден ще бъдат заедно. Хората от селището свикнаха да ги виждат един до друг.

Често само вървяха безцелно, разглеждайки пейзажа на есента, или оставаха край морето, за да изпратят потъващото в мъглата на хоризонта слънце. Неведнъж пороен дъжд ги сварваше на открито, далеч от подслон и единствен покрив им беше дъжда. Тогава мокри се скитаха сред непрогледните зъбери, като изгубени капки, търсещи своята локва, с която да се слеят. Морето ревеше зловещо в такива дни, но в сърцата им нямаше страх.

        Един път Алек застана на брега, нагазил до колене в пласта увили се за пясъка водорасли, и се надвиква с громящите сушата вълни. Крещеше, че не го е страх. Че той не е в онова слабо човешко тяло, което се пази от всичко, можещо да го нарани. Вълните стотици пъти се опитаха да го сломят, но той устоя. Кристина тогава му каза, че ако си тръгне страхът ще се върне.

        В някои дни Кристина говореше без да спре; за какво ли не - за историите на сенките, за мислите си под дъжда, за любимите си стихове. Но имаше понякога късни часове, предрешени вече като дрезгав мрак, които прекарваха в мълчанието на тиха задруга, когато думите бяха излишни и тромави форми на изразяване. Двамата просто мислеха за едно и също. Тогава се улавяха, че гледат в една и съща посока, каквато и да беше тя. Все още Алек стоеше настрани, може би на една ръка, въпреки че това едва ли можеше да се нарече разстояние в света им, затворен в толкова малко пространство, но граничещо в мислите им с безграничност.

        И така дните се отмиваха, един след друг, превръщаха се в седмица, след нея друга, и започнаха да се събират в месец. За Алек усещането бе, че идва краят на престоят му тук. Но знаеше, че селището свикна с него, а и той с тишината му. Веднъж, само два дни преди месеца да се изпълни, дори успя да улови трептенето на светлината, обвила се тъмен слой, който Кристина обяви, че е сянка.

        Този миг я зарадва.

- Започват да те приемат – доволна каза тя.

Което го подсети, че е време да прецени кой път ще поеме. Мястото му харесваше с всеки ден повече, но не само то го накара да потъне в нощни размисли. Кристина занимаваше много повече мислите му, усещаше нещо, но нямаше подходящото име, за да го назове. Макар чувството да е много близко, силно и познато. Определи го като това, да видиш себе си на стара фотография – познаваш се, но вече си се и позабравил. Една твоя сянка, останала в миналото, която отново е изгряла с близостта си пред теб. И все пак си ти.

        Последният понеделник започна сух, но влажно студен. Небето потъна отрано в мрак, слънцето сякаш пропусна в него да се издигне над селището и обедът приличаше повече на здрачаване. Мътни капки се забиваха вече стръвно и предвещаваха стихията, която пълзеше насам.

        Алек бавно пое към ресторанта, уличните лампи грееха изплашени и му показваха пътя. Дишаше накъсано ледения въздух, веднъж или дваж го удариха тежки перли от дъжда. Край него по улицата премина малка двуколка, цялата нашарена със знаци и фигури, надраскани с късче от въглен, мистични и неразбрани. Две от селските хлапета опъваха юздите на дребен кон, който отчетливо чаткаше с копита. Децата имаха сериозни лица, като че издялани от камък и немигащи сиви очи. Такива, каквито имаха и всички останали. За месеца изживян в това място, Алек вече бе разбрал, че най-рядко появяващото се нещо сред населението беше усмивката. Местните хора често му приличаха на движещи се мраморни фигури. Живи, но лишени от чувства, емоции и обвити в плащове от лед. Рядко говореха, а след като ги опозна Алек прецени, че те всички са като него, защото и той самият беше такъв – студен къс, довлечен от прилива и оставен да се оформи в ничия свят.

Имаше право да остане, имаше право и да си тръгне.

        Каручката отмина, след още няколко мига и шумът от нея също се изгуби. Той влезе и се насочи към обичайното си място. Помисли си, че е последното му посещение.

        Днес ще се завърна – каза си той, изведнъж решил да го направи.

        Дали ще му липсва това място? А дали му липсва домът?

        Ако отговори на първият въпрос, ще има отговор и на вторият. Рано беше да е съвсем сигурен, до края на деня има още много часове. Затова просто си избра нещо от дъската, седна и зачака. Гледаше през запотеният прозорец. Навън времето сякаш бе спряло в последният му ден.

        И от нищото се появи Кристина – неочаквано и изненадващо.

Трябваше да се чакат следобеда на същото място, на което тя се намираше. Тя каза, че през деня няма да я има, а сега стоеше просто така, почти неподвижно и едва забележима, насред потъналата в тъмнина улица.

        Усетил нечие присъствие до себе си, той се обърна. Собственика беше застанал с количката с храната, но уловил погледа му също гледаше момичето отвън.

        - Познавате ли я? – попита Алек.

        - Една от нас е – дрезгаво рече стареца и го погледна с избелелите си очи. – Отивай, не я карай да те чака.

        Алек стана и побърза да излезе.

        - Кристина? – каза, когато се появи пред нея.

        - Хайде да отидем към скалите – както обикновено, без никакви предисловия рече тя.

        - Добре. Не спомена ли, че днес няма да си тук? – попита я той, поемайки в добре познатата му посока.

        - Да, но не знаех, че утре ти също няма да си тук – отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си, предпазвайки се от студения полъх, който дойде откъм полето.

        Как ли е разбрала? – зачуди се Алек. Не е споделял точно това, или може би е? Самият той не знаеше кога ще си замине. Реши го едва преди минути и до последно не беше съвсем сигурен. Всъщност, дори и сега не е.

        Двамата вървяха бързо и мълчаха докато се озоват над развълнувалата се шир под плоската скала. Останаха прави, като стражи пред вълните. Вятъра ги брулеше безмилостно, а небето рехаво протече.

        - Ще ти кажа нещо, което разбрах за годината скитане в самота. Всъщност, аз го знаех през целия си кратък живот – тъжно каза Кристина.

        Той я гледаше в очите, днес отразяваха нещо ново. Позна в отражението себе си. Гледаше се в тях, и усети, че гледа през тях. Нейните очи бяха и неговият поглед към света.

        Силен крясък писна наблизо.

        Ято птици се бореше с вятъра, бореше със студа, бореше се за да вземе храната си от ръцете на морето. От ятото долитаха викове, писъци и може би плач.

        Животът е борба, всеки негов миг е битка за да оцелееш. Възторг, отчаяние или болка, това остава след всяко представление. Публиката дали е доволна от ролята си в този живот? – си мислеше Алек, разбирайки, че и той е само крясък от ятото.

        - Човек често е осъден да бъде сам там, на Земята – заговори Кристина, гласът ѝ едва достигаше до него, отнасян с лекота от урагана, надигнал се и той да чуе какво му казва. - Но тук научих, че всеки от нас си има половина, родена само за него, от която е от раждането си разделен. Но те могат да се намерят в един и същи живот, да се запълнят и да станат съвършеното цяло. Рядко се случва, но и това се случва по някога.

        - Сенките... Те са именно онези неоткрили себе си, нали? – прозря Алек кои са всички онези, разнасяни като прашинки души.

        - Да, затова са и толкова много. Много малко хора откриват липсващата си част. Останалите са обречени да се скитат във вечността, да кръжат и оплакват съдбата си – неблагосклонна и жестока. Да бъдат сенки на мечтите си, на миналото и неизменно да тъгуват за несбъднатото единство.

        Кристина замълча, остави думите да се разнесат като съскането на пяната, която се прокрадна чак до тях. Двамата извърнаха глави към стихията.

        От далечината в морето се подаде свита на юмрук следваща вълна, също така устремена към тяхната скала. Засилена, помитаща всички по-малки на пътя си, вълната нарастна за секунди и се нахвърли върху камъка. Солени пръски поляха двете фигури, това ги накара да се приближат една до друга. Близко, много по-близко от определената дистанция между тях.

        След това грохотът просто не спря, ураганния вятър изпращаше една след друга вълните си и те се разбиваха в скалистия бряг. Сякаш някаква стара кавга, прераснала в битка, се започна отново. Земя срещу вода. Замириса на водорасли, на риба и кисел пясък.

         Поредна водна стена се изсипа върху им, сякаш бяха петно, което искаше да изчисти от пътя си. Пречеха ли с нещо на пътят ѝ?

        Кристина плахо направи жест. Сякаш искаше да хване ръката на стоящия до нея. Но се спря насред движението.

        - Ти можеш да разбереш – каза тя, надвиквайки бурята, която виеше и бучеше. Вятъра побеснял разпиля косите ѝ, и те се пръснаха като морска трева. – Само наречените един за друг могат да се докоснат в това място, в това далечно измерение. Но веднъж докоснали се, оставаме завинаги тук – заедно! Или всеки се връща в телата и отново заживява сам, за да се превърне накрая в сянка, неоткрила себе си.

        Кристина отново протегна ръка, когато следващата вълна я удари и викна:

        - Можеш да избереш!

        Алек затвори очи, прочисти мислите си от шума, от гръмовния глас на морето и разбра – той ще остане в това изгубено кътче от света, което го приюти да излекува себе си. Може да се върне в живота, но ще бъде лишен от своята сянка, която откри именно тук. Кристина е половината, която напразно ще търси в другия свят. Защото това бе усещането за нея, което му беше познато точно заради това, че вижда себе си в мислите ѝ.

        Който и да е подредил съдбите им е решил така – или завинаги заедно на това лишено от топлина място, или завинаги от другата му страна, която макар и топла, ще е самотна в краткия миг на съществуване.

        Следващата вълна ги заля, заредена с още повече мощ и сила. Кристина залитна, подхлъзна се и извика. Алек бързо улови ръката ѝ, но той не я усети като допир, нито докосване. Когато я придърпа към себе си беше сливане. Беше събиране в едно. Беше раждане и Сътворение на цялостта им.

        Погледна и видя как ръцете им са прелели в една, а след тях телата и мислите им. Идентичност, която най-накрая е намерила себе си. Повече не му беше нужно.

        Той вдигна лице към небето – вълма от черни облаци го покриваха, които при срещата на неговия поглед се пропукаха и от  тях рукнаха едри капки дъжд. Алек окончателно избра да остане завинаги сред тази стихия, в студения свят, в това измерение лишено от пролет, но в което щеше да бъде цял.

        Мигът на колебание отмина и с последен дъх той се роди отново в новият свят.

        Погледна Кристина. Двамата бяха мокри, дъжда бе смазал косите ѝ и се стичаше по цялото тяло. Алек си позволи една усмивка и улови другата ѝ ръка, двете тела се опряха едно в друго и така останаха слети в целувка.

        Както се оказа – завинаги.

        *  *  *  *  *

        Доктор Р.И.Прис стоше безмълвен пред тялото. Току що беше констатирал спиране на сърдечна дейност, както и последвалата я пълна мозъчна смърт. Нищо не можеше да направи. След всичко опитано младежът просто отказа да се върне.

        Доктора въздъхна, загледан в правата линия на монитора над главата на пациента. Една сестра насред стаята очакваше нарежданията му, но той мислеше за съвсем друго. Тя шавна с тяло, за да привлече вниманието му, но ръководещия центъра „Завръщане” не долови движението.

        Колко млад си отиде – мислеше си, гледайки бялото лице под себе си. Колко много дни можеше да има, а избра безкрайната нощ.

        Взе електронното досие, прикрепено към единия край на леглото, прочете отново информацията в него и поклати неразбиращо глава. Всичко съдържащо се в редовете и диаграмите показваше, че младежът би трябвало да живее – искаше да живее, поне до вчера. Комата, в която се намираше, лично Прис определи като временна и очакваше съвсем скоро да излезе от нея.

        - Доктор Прис – тихо каза сестрата, изгубила търпение - близките ви очакват в залата за изчакване.

        - Отивам веднага – рече и постави за миг ръка върху ръката на тялото в леглото. Беше ледена, никога повече нямаше да рисува морските пейзажи. Студът ѝ се предаде на пръстите му и той несъзнателно побърза да ги отдръпне.

        Даде знак на сестрата да освободи стаята и сам я напусна.

        Какво ли се случва там? Защо толкова често - на прага да се завърнат - те решават да останат? – размишляваше, докато приближаваше залата, в която здравите и пълноценни хора изчакваха новини за своите близки.

        Винаги го болеше при загуба на пациент. Особено след като всичко от прилаганата програма се развиваше положително. Р.И.Прис изучаваше личния живот на настанените в „Завръщане”, след като официално ги обявяваха за мъртви, но семейството подпишеше, че е съгласно на този последен опит и разрешаваше прилагането на нововъведението на неговите процедури. Той знаеше в детайлни подробности живота им – хобита, интереси, мнения по един или друг въпрос, любими моменти от миналото, четеше дневниците им, срещаше се с близки, приятели, роднини, любими. След това използваше всичката информация, за да накара дълбоко заспалия да се събуди. Методите не се одобряваха от голяма част от колегите му, но немалкото положителни резултати помагаха да се отпускат нужните средства. Почти половината от пациентите се връщаха от... другия свят.

        Усети изтръпване на върха на пръстите, тези, с които докосна ръката на момчето и ги размачка, за да им даде малко жива топлина.

        Прис нямаше отговори на въпросите си защо обаче някои предпочитат да не го правят, макар и да се опитваха вече от години да разгадаят тази тайна. Тук работеха с онзи вид травми, поставящи пациентите в особеното състояние на полуживот, което вече знаеха, че е в съседно измерение на съществуването. Състояние, при което тялото е изоставено, няма го душевното присъствие в него и единствено машините го карат да продължава да живее. Но, както отчете преди малко, дори и те се оказват безпомощни, когато душата окончателно се откаже от тленноста си.

        Когато неколцината мъже и жени го видяха прочетоха по лицето му всичко нужно. Жените заплакаха, един от мъжете също, а останалите просто наведоха глави. За лош късмет се бяха събрали в този ден, за да посетят син, роднина и близък приятел. Едва дошли, трябваше да научат, че е била последната им визита.

        Една дълга, проточила се като вечност минута, всички останаха в мълчалива печал. Д-р Р.И.Прис нямаше какво да добави, не виждаше и смисъл да го прави. Думите няма да върнат момчето от... Всъщност от къде?

        - Нали казахте, че се подобрява? – наруши тишината един от мъжете. Бащата. Суров поглед, властно изражение и стиснати в безсилни юмруци пръсти. – Последните ви проучвания го определиха като напълно възстановяващ се организъм.

        - Така е, но има и други признаци, които не можем да следим...

        - Признаци?! Бихте ли обяснили какви?

        - Виждате ли – започна доктора, намерил помощ в лекотата на професионалния език, -  с напредъка на медицината лекуваме обикновено тялото, но след подобни тежки наранявания в областта на мозъка, каквото имаше Алек, когато тялото остава здраво, всичко се развива различно. Физичните нарушения бяха отстранени, знаете това, но ако си спомняте, преди да го настаним тук, той беше обявен за „изпуснат случай” - извинявайте за грубия израз.

        Мъжът направи знак да продължава.

        - В състояние на дълбока мозъчна кома, или мозъчна смърт, никой не знае какво точно се случва, макар че от практиката и наблюденията можем да предполагаме. Затова и ви бях казал, че очакваме подобрения, каквито и бяха настъпили. Алек реагираше отчасти на допир, дори на светлина, въпреки поставената му диагноза, че си е вече отишъл. 

        Р.И.Прис не сподели, че допира е с електрически импулс, пуснат чрез клема в нервните центрове на мозъчната кора, а светлината бе от лек лазер, насочен дълбоко в очната кухина и макар реакцията беше съвсем минимална, но все пак положителна. Умрелия приемаше и отразяваше външни сигнали, значи можеше и да се върне към живота.

        - И? – приближи се една от жените. Леля на момчето. Хлиповете ѝ често накъсваха дишането, но явно искаше да чуе какво казва специалиста. Р.И.Прис знаеше, че тя е набожна жена и се молеше ежедневно, като за миг бе повярвала във връщането на любимия си племенник с помощ на божествената сила от небесата.

        - Нека да седнем – предложи той. Имаше предвид всички. Зачуди се дали има смисъл от този разговор, след като всичко е минало, но поне това им дължеше. Преди месец, когато включиха Алек в неговата програма, той спести подробните обяснения, защото не искаше да мислят за всичко като за някаква паранормална процедура. А всъщност си беше точно таква.

        Групичката го последва и се настаниха на меките дивани и фотьойли на помещението.

        - Малко свръхестествено ще ви прозвучи – започна д-р Прис, - но телата ни и душите ни са две различни стойности, свързани за определен период от време, наричан най-често от нас живот – доктора остана доволен, че накара близките да се откъснат от мъката си за момент и мислите им да се занимаят с нещо друго. Всъщност, за жалост, те изживяваха момента за втори път. Първият беше преди тридесет дни, когато от реанимацията им съобщиха, че не могат да направят нищо повече. – Става дума за мисълта на човека, онова, което го прави единственото създание в познатия свят, което я има в познатия ни смисъл. Знаем, че ако се нарани или убие тялото, душата го напуска и никога не се връща, но ако е ударът е върху душата, то тя може да го напусне, но може и да се върне.

        - Искате да кажете, че при Алек възможноста да се „върне” – натърти мъжът със стоманения поглед, - е била голяма?

        - Да, точно така. Имаше всички белези да излезе от състоянието си, но незнайно защо реши да остане в неговия си отвъден свят. Разбирате ли, онова другото място, е личния свят на всеки един от нас. Неговата собствена вселена. Там всеки е онова, което е искал да бъде. И понякога намира други, сродни на него души.

        - Не разбирам – обади се една от жените. Сестрата. С много години по-голяма. Алек обичаше да я нарича „Принцеса Клер”, чела му е като малък приказки за старите и забравени, пълни с магия времена. – Какви светове? И вселени?

        - Ще започна от по-далече – каза д-р Прис. - Ние живеем в общ свят, който не винаги е идеалният за нас, нали така? – неколцина от слушащите го кимнаха. – Но според онова, което ни описват излезлите от подобни състояния на дълбока кома, кратка мозъчна смърт или спиране за известно време на жизнените функиции – всички онези, които нормално биха обявени за мъртви, - там, където са се озовавали, е онова място, в което винаги са искали да живеят.

        Той направи кратка пауза, за да могат да осмислят думите му и продължи:

        - Истинския свят за всеки един е различен и съвсем личен. Знаем обаче, че там винаги има и други сходни на неговата личност души. За един е вечно лято и златист плаж, за друг е кошмарен свят, за трети друго място. Имаме разказите на стотици и винаги са различни, често свързани с начина им на живот, като алтернативния свят е мястото за спасение или просто продължение на този. Всеки сам си го избира за себе си. Така веднъж оказали се там, пострадалите сами избират дали да останат или да се върнат и да доизживеят дните си на Земята.

        - Звучи малко фантастично – отбеляза някой. – Други светове, души скитащи се из тях, връщащи се от там и после пак отиващи. Това истина ли е?

        - Вярвам, че е – призна доктора. – Поне с това се занимавам вече десет години. И моята работа е да убеждавам изоставилите телата си да се върнат в тях за още малко. Заради вас – близките. Или заради някое незавършено дело. Винаги търсим начин да ги призовем обратно, процеса е много сложен и няма да ви го обеснявам, но им въздействаме с психоманипулации, спускайки непрекъснато в определени точки на мозъка спомени, неща от миналото, любими образи, които да достигнат отдалечаващото се Аз и то да ги чуе или види. Ако си спомняте всички тези неща ви поисках още в началото?

        - Да, мисля си, че сте прав – изхлипа лелята, която стискаше мокра хартиена салфетка в ръка. – Тези спомени винаги могат да помогнат, но защо Алек не се върна?

        - Навярно е намерил причина, заради която да остане завинаги там. Нещо по-важно от всичко събрано в този живот – опита се да обясни д-р Прис нещо, което все още сам не можеше да си обясни. – Нещо, което вероятно си заслужава да не бъде изпуснато.

        - Какво може да накара млад човек да избере другия... свят – както казвате вие?

        - На Земята всички живеем в търсене на мимолетното удоволствие. Цял живот водим борба за минутката наслада, която се оказва, че отминава бързо, когато и ако я намерим. А там може би всичко това е просто вечно.

        - Но той беше толкова млад! – възрази жената, приемащата нещата съвсем различно. Съвсем по земно.

        Ученият мълчеше. Искаше му се да може да им отговори, но нямаше все още нужните познания. Много пъти се беше замислял за връзката с някакви сенки, които бродят отвъд, както бяха му разказали неколцина от завърналите се. Може би са истинската човешка сянка и който си я намери не иска да я изостави? Но не това трябваше да каже на семейството на младия Алек. Всъщност...

        Нямаше какво да им каже повече. Нито те на него.

        Всички безмълвно се изправиха и напуснаха залата. Последен остана онзи мъж, който първи го заговори, бащата. Подаде ръката си и стисна тази на доктора. Беше корава, силна като клещи. Мъжка ръка, но в момента трепереше.

        - Благодаря ви, докторе. Знаем, че направихте всичко възможно. А моят син е направил сам своят избор, познавам го добре и щом е решил да остане там – където и да казвате, че е – то това е и правилното решение за него. Още веднъж – благодаря!

        Д-р Р.И.Прис дълго гледа след него. Стана му жал за този човек. Не само за него, но именно в него откри обичта, която е изпитвал, надеждите и вярата, които е имал за сина си, напуснал живота съвсем не навреме, но по свой избор. Този човек сега бе останал сам с времето, което е обречен да изживее между спомени за миналото и несбъднатото бъдеще.

        Забързаното появяване на сестрата го извади от унеса, в който бе изпаднал.

        - Д-р Прис, стая 26 току що също изключи – задъхано каза тя.

        - Кристина?!

        - Да, всички уреди работят, но тя просто си отиде.

        Също като преди малко – каза си той. - Алек си беше си отишъл по същия начин. Тихо, безмълвно и съвсем доброволно.

        Двамата отидоха в номер 26, където безполезно сновяха няколко души. Прис прегледа апаратурата, която продължаваше да изпраща жизнени импулси към изстиващото вече тяло. Погледна информацията на леглото и видя че и тук няма какво повече да направят. Кристина беше повече от година в „Завръщане”, този край се оказа дълго очакван.

        Двама за по-малко от час – каза си и се загледа в бледото лице на момичето. В същия миг осъзна, че и двамата оставили телата си, са на една възраст и имаха почти еднакви интереси, развлечения и съдби. Запита се дали не са се срещнали на другото място? Или просто е случайност този едновременен край?

        Както правеше обикновено, той се прости безмълвно, като постави ръка върху обърнатата нагоре длан на момичето, мислите му прошепнаха „Сбогом”. Колко нощи бе стоял и чел на глас любимите стихове на девойката. Вникваше в силата на мрака им, думите изобразяваха черния цвят на болката от неразбирането на този живот. На отчаянието от обречеността да го изживееш сам целия и от облекчението, когато го напуснеш. Беше запомнил един, често си повтаряше:

        „Каква ли сила е в душата –

        да може тя да изтърпи

        шума на идващите стъпки –

        отварящите се врати!”***

        И си го каза отново, докато вървеше към дежурната стая, за да попълни излишните вече формуляри. Не спираше да си мисли за Алек и Кристина. Колко еднакви бяха, като огледални образи на женско и мъжко единство. И двамата бяха толкова млади, с толкова много неизживени дни. Може би, ако се бяха запознали приживе, можеха да останат заедно за цял живот.

         Или може би са – каза си той, докато вписваше имената им едно до друго в необходимите документи.

Събрани в едно от студената вълна на последният прилив.

      *** Емили Дикинсън, превод Цветан Стоянов.