Много страхове и болки изпита Вяра Арнаутова през последните часове на петъчната вечер, след като таксито, в което се возеше, излезе от пътя и се заби в дърво. Тя беше усетила, че шофьорът смърди на алкохол, но не бе реагирала. Ако бе настояла да слезе, сега щеше да е жива и здрава, а не на пихтия.

Боляха я краката, тазът и гръбнакът. Толкова я боляха, че не й се живееше. Силните обезболяващи, които й дадоха, направиха страданието търпимо, но не заличиха страховете. Вяра се опасяваше, че отсега нататък нищо в живота й няма да е както преди, че случилото се е непоправимо. За пръв път в живота си Вяра бе загубила вяра в бъдещето.  

До замъгленото й съзнание достигнаха думите на доктора:

– Няма страшно. Нараняванията не налагат спешна операция. Извадили сте късмет.

– Наистина ли? Толкова ме боли!

– Имате счупвания. Редуцирахме ги. Утре ще се почувствате по-добре.

– Наистина ли? – попита тя с надежда в уплашените очи.

– Да. Потърпете още малко. Утре ще сте по-добре. Вярвайте ми.

– Какво ще стане утре?

– Ще ви поставим в гипс и благодарение на обездвижването ще изпитате облекчение.

Вяра понечи да зададе още въпроси, но бе твърде объркана и се отказа. Думата „поставим“ човъркаше мозъка й като длето. Те щяха да поставят нея в нещо. Това й се струваше абсурдно.

Вяра Арнаутова работеше в голяма одиторска фирма, на висок пост. Беше се издигнала в кариерата с много труд, акъл и лишения, а сега някакви непознати щяха да я поставят… Самата дума „поставим“ сякаш загатваше за подчинение, за това, че Вяра вече е обект на някакво действие, че не контролира ситуацията.

Трудно й бе да повярва, че вече волята й е без значение. В работата си тя в течение на годините се бе издигнала от обикновен служител до ръководител, с много жертви, а сега те щели…

Тя винаги бе разчитала само на себе си. Бе се борила като същински войн а сега…

Гадеше й се при мисълта, че вече е зависима. Животът, който бе градила след завършването на университета на практика се бе срутил.

Цяла нощ се терза, но не толкова от болките, колкото от плашещото „поставяне“.  

Тъкмо бе задрямала сутринта от изтощение и в стаята влязоха две санитарки, които се заеха да я прехвърлят върху носилка. Действаха внимателно, но въпреки това Вяра застена от болка – имаше чувството, че тялото й се разпада. 

Занесоха я в стая, в средата на която имаше странна на вид маса. Положиха я на масата.

След около десетина минути започна работата. По поставянето на Вяра в гипс работеха лекар и две медицински сестри. Първо те нахлузиха отрязъци фин памучен плат, после превързаха с вата, а накрая започнаха да омотават с ролки влажен гипсов бинт.

Вяра следеше с ужас процеса на превързването. Имаше чувството, че е обект на някаква злостна шега. Но хората, които се бяха заели да я обездвижат, като че ли гледаха на работата си съвсем сериозно.

От очите й бликнаха сълзи. Лекарят я погледна съчувствено, сетне я потупа по рамото и каза:

– Всичко е наред.

– Как ще живея така! – проплака Вяра. – Не съм предполагала, че е възможно…

– Ще полежите месец-два, а после ще ви извадим и ще започнем да ви раздвижваме. Няма страшно, ще се справите.

Вяра преглътна сълзите. Но не можеше да откъсне поглед от новия вид на тялото си.

Левият й крак бе изцяло опакован в гипс, само пръстите и част от свода на стъпалото се показваха. Превръзката продължаваше нагоре, обхващайки ханша и талията, и стигаше чак до гърдите. Десният крак бе гипсиран от коляното нагоре, като долу стъпалото, глезенът и прасецът бяха привързани с бинтове към шина, за да не създават сериозни проблеми счупванията на петата. Левият крак стърчеше високо нагоре, прихванат с два клупа, а десният бе положен върху нещо като поставка от метални тръби. Между коленете бе втъкнат прът, който поддържаше лек разкрач.

Вяра си поплака. Опасяваше се, че никога няма да може да стъпи на краката си, че е осакатяла безвъзвратно.

Дойде времето за свиждане. Първи се появиха родителите й.

Баща й се хвана за сърцето, втрещен от жестоката гледка, а майка й пребледня и приседна немощно на една пластмасова табуретка.

Вяра знаеше, че трябва да ги успокои. Заговори припряно:

– Не се плашете. Ще се оправя. Не е толкова страшно положението, колкото изглежда. Просто се налага няколко месеца да съм на легло.

Те мълчаха, свели глави, разтреперени. Досега бяха смятали, че единственият проблем на дъщеря им е, че все още не се е омъжила и няма деца, въпреки че вече е на трийсет и шест години. А сега я виждаха в ужасно състояние, неспособна да помръдне долната част на тялото си.

– Всичко ще ви обясня. Добре съм, казвам ви. Повече се притеснявам за вас, отколкото за себе си.

Те я изгледаха учудено. Но явно куражът й им подейства успокоително.

Вяра продължи:

– Няколко пукнати прешлени и пукнат таз, без размествания, без нужда от пирони. Левият ми крак е зле, признавам, счупен на три места, но е въпрос на време всичко да зарасне. И строшената пета на десния, това е положението.

Баща й рече:

– И лекарят това ни обясни.

– Ето, виждате ли, няма страшно, ще живея – усмихна се измъчено Вяра.

– Призлява ми, като те гледам такава… неподвижна.

– Мамо, престани! Важното е, че… съм жива.

– Какво точно стана, миличка?

– Качих се в такси, чийто шофьор беше пил. Сещаш се какво стана. Доколкото разбрах, онзи се е разминал с навехнато рамо.

– Дано получи строго наказание.

– Дано, мамо.

– Верче, косицата ти се е сплела. Ще те среша.

– Мога и сама да се реша. Ръцете ми са здрави.

– Нека аз. Милата ми кукличка! – Очите на възрастната жена се насълзиха.

Вяра позволи гъстата й къдрава черна коса да бъде сресана. Даде си сметка, че ще има нужда от ежедневни грижи, докато оздравее. Малко по-късно тя отпрати родителите си с мотива, че иска да поспи – разбира се, знаеше, че няма да може да заспи. Радваше се, че е успяла да разсее тревогите им.

После дойде шефът на одиторската фирма господин Неделчев. Вяра изобщо не искаше да го вижда, защото винаги се бе старала да е съвършена за него – и в работата, и на външен вид, – а сега бе далеч от съвършенството.  

– О, Вяра! Много съжалявам! – каза той и приседна до леглото. Изглеждаше потресен от промяната, която бе претърпяла неговата най-добра служителка.

Вяра се постара да отговори бързо на въпросите за здравните проблеми, после заговори за работа. Шефът примигна изненадано. Очевидно не вярваше, че Вяра скоро ще може да работи по проекти, да организира срещи, да преговаря с клиенти, да се бори с конкуренти. Гледаше с тъга в очите поставеното й в гипс тяло. Тогава Вяра осъзна, че тъгата на Неделчев не е резултат от състрадание. На него му беше криво, че няма да има кой да върши работата. Може би се чудеше как да намери заместник на Вяра.

– Е, оставям те да си почиваш. Когато оздравееш напълно, ще те чакаме с радост в офиса – измърмори той. Изнесе се, без да попита дали може да помогне с нещо. Вяра се почувства обидена. Уважението й към Неделчев бе започнало да се топи. Помисли си, че няма да е желана на работа, ако куцука на патерици, ако не е перфектна. Та нали той бе уволнил едно момиче, секретарка, което бе получило тик на лявото око заради неврологично заболяване!

Накрая цъфна приятелят й Калоян. Вяра и него не искаше да вижда, та какъв приятел й бе той! Виждаха се веднъж или два пъти седмично, като обикновено ходеха на ресторант. Преспиваха още по-рядко, обикновено в нейния апартамент. Само веднъж, за три години, бяха отишли заедно на почивка – тридневна. Връзката им беше много хлабава, ако това изобщо можеше да се нарече връзка.

Калоян беше посърнал и разтреперан.

– Вяра, боли ли те много? – попита той, като остана да стърчи прав.

– Не, не много. След като ме обездвижиха, съм по-добре.

– Говорих с лекарите, преди да дойда. Положението като че ли не е чак толкова страшно. Но може да се наложи слагане на пирони, за да се стабилизира костта на петата.

– Не се тревожи, Калояне.

– Как да не се тревожа, мила! Та ти не можеш да мърдаш от леглото! Много ми е мъчно за теб!

– Стига де! Още малко и ще се разцивриш!

Той наведе глава и по бузите му се затъркаляха сълзи. Вяра го гледаше втрещено. Не бе очаквала от него такива емоции.

– Хей, какво ти става! Не съм на умиране!

– Милото ми момиче… – простена той. След минута се стегна и продължи: – Всеки ден ще идвам на свиждане и ще ти нося каквото ти трябва. Звъни ми по телефона по всяко време, изобщо не се притеснявай. Когато дойде време да те изписват, ще оборудвам едната спалня в моя апартамент според нуждите ти към момента. Мисля да не наемам болногледачка. Ще си взема отпуска и…

– Какви ги говориш! Аз имам пари, мога да се погрижа за себе си!

– Вяра, ти означаваш много за мен. Досега не бях настоятелен, защото знаех, че кариерата за теб е на първо място, просто не исках да те плаша със силните си чувства, но вече… вече е друго. Искам… държа…да съм постоянно до теб.

Вяра се опитваше да скрие смущението си. Осъзна, че с всяка изминала минута чувства Калоян по-близък.

– Странно е, че трябваше да се случи… – подхвана Вяра.

– Точно това си мислех и аз.

– Знаеш ли, Калояне… Ще бъда честна с теб. Ако ти бе на мое място, аз нямаше да съм толкова всеотдайна, вероятно. Даже може би щях да скъсам с теб, срам не срам.

– Нима изобщо не ме обичаш?

– Харесвам те, но не те обичам… поне досега беше така.

– Но нещата се променят, нали? – Той я загледа с надежда.

– Да, признавам. Ти си много свестен човек.

– Милото ми момиче! – възкликна той.

Прегърна я внимателно и я целуна, първо по челото, после по устата. Подържа дланта й, като я галеше нежно. На излизане потърка пръстите на левия й крак, които помръдваха нервно в гнездото си от памучна вата.

– Утре пак ще се видим, нали? – подхвърли той шеговито през рамо, докато отваряше вратата.

– Ако не си намеря друг обожател – отвърна поставената в гипс до гърдите Вяра и се усмихна. През нощта тя спа добре, въпреки болките, и сънува хубави сънища.