Посвещение

Докоснах се до вечността - сама. Пропуснах в себе си безкрая. Попивах устрема на гладката вода. Броях на слънцето искрите. И мечтаех.

Стопените лъчи - разлят метал, потръпваха пред мен като огньове. Като жарава жива, с тайнствена душа, с морето тайно се сродиха, оживяха.

Стоях безгласна - камък от скала, първична, будна, вечна и безплътна. И спомних си за всичко онова, което скрито е под мойта външност. Забравих днес коя съм. Плътен миг, през който стигнах тайно в същността си - една безкрайна форма на живот, прелитаща през време и пространства.

Усетих в себе си стихия на вода - преливаща, съграждаща, рушаща...  Бях благодатна и измъчена земя - ухажвана, погазвана, творяща. И ураганен вятър вихреше се в мен. И в повей тих смирено се превръщах. Тревичка ниска и разлистен клен преплитаха се в скритата ми същност. И с птиците  из синия простор, криле разперила, летях блажено! А под водата се превръщах в що ли не - от раковина, до делфин премъдър.

Пробудих се. От унеса очи отворих плавно, ритуално, нежно. Езика на природата открих, защото тя преплиташе се в мойта същност. Почувствах я пулсираща у мен, в кръвта ми смесваха се нейните води първични и твърдостта на земния строеж проникваше в основата на мойта плът човешка. А мисълта ми, с шеметни криле, понасяше ме в светлите простори, където раждаха се моите мечти, където усвоявах що е полет.

Сега разбрах, че никога сама не съм оставала, че винаги у мен живее многоликата ми същност, че тя въздига ме,  огъна ли нозе и направлява ме, за да не загубя пътя. Макар понякога да не достига дъх и стресът да ме прави на предател към себе си, към свойто скрито "аз", пак черпя сили и вървя нататък. Защото съм едно с това небе, с морето непокорно, със звездите, с цветята и с невинното дете, с пръстта и с камъка, и с ветровете!