Посятите семенца

Докато чакаше другите момичета да излязат, Ясмина разглеждаше любимата си книжка. Още не можеше да чете (тази есен щеше да е в първи клас), но от картинките всичко разбираше.

• Хайде навън, малката – подкани я Мая, най-голямото момиче от стаята.
• Ей сега, како, само да...
• До пет минути да си долу.
• Добре, како Мая – отвърна тихичко Ясмина и сведе поглед над книжката.

Изчака момиченцето да стане тихо, ослуша се – всички бяха навън. Издърпа сака изпод леглото.  Отвори ципа и внимателно извади жилетката, в която беше увила плюшеното си слонче. Целуна го по главичката и го гушна.

• За сега ще те крия в чантата, Матамати. Но, когато няма никой ще те извеждам. Ето новия ни дом. Ще бъдем тук докато порасна.

Приближи до прозореца:

 – А това, Матамати, е планина. Огромна е нали и красива, толкова красива! Знаеш, там откъдето дойдохме, накъдето и да погледнеш земята беше равна. Виж – посочи с ръка - колко е голям двора на дома, Матамати. Там, до игрището има люлки.  А тази, голямата сграда отсреща е училището. Представяш ли си...

Вратата рязко се отвори и на прага застана Мая. Стресна се Ясмина и сякаш замръзна на мястото си.

• Хах... – разсмя се Мая. – наричаме те „малката“, но ти си бебе още,  с това плюшеното в ръце.
• Извинявай како, аз... аз... – очичките ѝ се насълзиха.
• Ей, мъниче, я се успокой. Аз само се правя на строга, че не всички са добри и послушни като теб, но... това да си е тайна между нас. Нали?
• Да, како – подсмръкна Ясмина и изтри сълзичките.

Мая седна на леглото, усмихна се и каза:

• Я да ме запознаеш с тоя сивичък приятел.

Усмихна се момиченцето:

• Това е Матамати.
• Ама, че име! Ти ли го измисли?
• Да.
• Означава ли нещо?
• Мама и тати, но разбъркано.
• Ех, че си ми умница.
• От мама и тати ми е. Нарекох го Петчо, защото ми го подариха на петия рожден ден. После, те катастрофираха. Казаха ми, че Ангелите са ги отвели. И, защото нямам роднини ме закараха в дома при други деца без родители.
• О, милата ми – въздъхна Мая, придърпа момиченцето и го целуна по главичката.
• Само в началото, когато ме оставиха много плачех, но гушна ли Матамати, веднага се успокоявах. Тогава му смених името.

Звънецът огласи сградата. Беше време за вечеря.

• Хайде, Ясе, да вървим.

Детето понечи да прибере Матамати в сака, но Мая го спря:

• Нека си е при теб...
• Ами, ако ми се подиграват?
• Спокойно, нали аз съм отговорник на стаята и найголяма – намигна на детето.

Разтвори ръчички момиченцето и прегърна добрата кака. После, опъна гънките на леглото, сложи Матамати на възглавницата, зави го с крайчето на одеалото и тръгнаха към столовата.

***

Изминаха две години от пристигането на Ясмина в интерната. Тиха и кротка, тя с всички се разбираше. Беше прилежна в училище и скромна, въпреки отличните оценки. От предметите най обичаше „Труд и творчество“.  Учеха ги на всякакви полезни умения, а при хубаво време, часовете се провеждаха навън - помагаха на дядо Юсуф за градината и оранжерията. Градинар беше той, но през зимата се грижеше за парното в спалните помещения и палеше печките в класните стаи. Обикна стареца Ясмина. Толкова го обикна, че в свободното време за лични занимания, все край него се въртеше. Слизаше в двора, намираше го с поглед, изтичваше и отдалеч поздравяваше:

• Здравей, дядо Юсуф! Може ли да ти помагам?
• Добре си дошла, Ясе – усмихваше се той. – Винаги има нужда от помощ. И на земята, и на посадените им е драга грижата от детски ръчици.
• Дааа, знам, дядо и говоренето ни им е интересно. Иначе откъде ще разберат какво става по света.
• Ей, ама ти всичко си запомнила от думите ми, умнице.

Усмихна се момиченцето и сведе поглед. Все се изчервяваше от похвали.

• Какво ще правим днес, дядо?
• Ще изметем пътечките от нападалите листа и цветята до входа ще полеем, че отдавна не е валяло, а после деня ще е свършил. И...
• И ти ще си идеш при твоята бабичка, а аз...
• На вечеря, пък после, с книжка в леглото.

Разсмяха се - забавно им беше, когато си допълват думите. Тръгнаха към склада за лейката и метлите. Ясмина отдавна искаше да пита стареца за нещо, но все не смееше. По замисленото ѝ личице, той разбра, че нещо я тревожи.

• Кажи, детко, питай.
• Ти страхуваш ли се от нещо, дядо?
• Вече не, Ясе. С годините разбрах, че най-важното е, да не му се даваме на страха. Колкото повече го мислиш, по-силен става. Теб от какво те е страх, мило?
• Да не остана съвсем сама.
• О, това е невъзможно, Ясе. Бог, нашият Бащица, се грижи за децата си. Той знае, че никой в този свят не иска да е сам.
• Но... аз останах сама, когато мама и тати...
• Да видим – старецът остави лейката и метлите на земята, седна на пейката и кимна на момиченцето да седне до него. – Настанили са те в дом, с много деца и добри лелки – сама ми разказа. После дойде тук и отново намери приятели. А, дори когато няма хора около теб, пак не си сама, Ясе, имаш Маматита... ох, все му обърквам името на...
• Матамати – усмихна се Ясмина. – Ами, ти дядо... – замисли се, дали няма да го обиди, ако...
• Кажи, Ясе, питай без страх.
• Ами ти си турчин, дядо, пък аз – българка. Той, вашия Бог, не е ли различен от нашия?
• Само имената са различни, детко. Но, това няма значение, защото Той е Създателя на всички и всичко. Важното е, че ни обича, грижи се за нас и иска да сме добре.
• Дядо, не може да ни е добре, когато някой, който обичаме умира.
• Няма смърт, Ясе. Умира само...
• Но, как? Мама и тати ги заровиха в земята.
• Да, така се прави. Но – замисли се старецът, как да обясни разбираемо на детето.
• Но? – попита момиченцето и затаи дъх.
• Това тяло, което имаш ти, аз и всички хора, е... е като дреха за Душите ни.
• А те, Душите къде са?
• Ето тук, отвътре до сърцето – посочи гърдите си старецът. – Душата е дете на Бог и никога не умира.
• Но, нали...
• Когато свърши пътя на Душата в този свят, сърцето спира. И точно тогава, Душичката  напуска тялото, съблича земната си дрешкатяло и отлита при Бог, у дома.
• А, Ангелите им показват пътя сигурно.
• Да, Ясе, те ги водят.
• А там, как изглежда?
• Красиво и цветно. Светло и топло. Мирно и чисто. Весело и забавно.
• Щом е толкова хубаво там, защо изобщо идваме тук?
• Защото майчица Земя е чудесно училище.
• Не разбирам.
• Ние не сме тук само веднъж.
• Как така?
• Щом Душичката съблече земното си тяло, тя се прибира у дома за почивка – като тук, след училище в къщи. И после пак идва на земята, за следващия клас, но в ново бебешко тяло.
• Значи при Бог е ваканция.
• Да, умнице. Точно така – засмя се старецът.
• А кога свършва земното училище?
• Това само Бащицата Създател знае.

Въздъхна с облекчение Ясмина:

• Ако знех, че мама и тати отиват на толкова хубаво място, само да си починат малко, може би нямаше толкова много да плача за тях.

Усмихна се дядо Юсуф:

• Ясе, Ясе, бъбрим си сладко, а работата...
• Ей, сега ще я свършим дядо, има още време до звънеца за вечеря – грабна метлата момиченцето и започна да мете, и събира листата на купчинка.

Вечерта, когато Ясмина легна, дълго се въртя в леглото - съня бягаше и бягаше. Шепнейки, разказа на Матамати всичко, което научи от дядо Юсуф. Спокойно, хубаво и така лекичко ѝ беше, защото никак не се страхуваше вече, че ще остане сама. Затвори очички и си представи мама и тати, хванати за ръце пред чудния дом на Бог. Накрая заспа. Усмихваше се насън.

Топъл, есенен ден. До откритата оранжерия се събраха петнайсет деца (малки, големи, още по-големи) - всички, които нямаха учебни часове по това време. Учителят по физическо и дядо Юсуф, обсъждаха как да разпределят работата. Трябваше да се засеят спанака, салатките, репичките, чесъна и лука. Октомври беше месеца и за вадене на картофите. Решиха, момчетата заедно с учителя да се заемат с картофите, а момичетата и дядо Юсуф да сеят. Речено-сторено. Времето беше хубаво, настроението усмихнато, работата спорна. Момчетата свършиха първи и заедно с учителя отидоха да помогнат на градинаря и момичетата. Оставаше само засаждането на лука в няколко лехи.

• Дядо Юсуф – изправи се Лили – това лукче е меко и почерняло.
• Я да видя – приближи старецът. – Да, елате насам деца, елате да ви покажа нещо.

Всички се събраха около него. Показа им в едната си ръка изгнилото, развалено лукче, а в другата здраво.

• Не бива да сеем болни семенца, деца. Защото ще израснат болни растения, с болни плодове, които горчат и миришат лошо. Може и изобщо да не поникнат. А знаете ли, че живеенето на хората е като семенцата за посев?!

Всички го погледнаха в почуда. Усмихна им се благо старецът и продължи:

• Всеки ден от живота ни, е засаждане на семенца. Непрекъснато го правим, с мислите си, с думите си, с действията си.

Децата продъжаваха да го гледат неразбиращо.

• Когато си помислим нещо, все едно разкопаваме земята – подготвяме я за садене. После, изказваме мислите на глас обличаме ги в думи. С казаното, все едно издълбаваме дупчица за семенцето. И, накрая идва направата на помисленото и изказаното – действието засажда семенцето. Ще ви дам пример за да разберете по-добре. Още със събуждането ми сутринта си помислям: Светът е красив и животът е прекрасен. Но, не бива да пропускам нито ден, за да помогна, светът да стане по-красив, а животът по-прекрасен. Ето, това са мислите, с които подготвям земята, за това, което ще посея в деня. После ставам от леглото и идва ред на изказването. Ласкавите думи, добрите пожелания, усмихнатия поздрав към близките ни и хората, които срещаме са дупчици за семенцата. Извършването на работата, която имам да върша, с радост и прилежност, и всякаква помощ, която оказвам на околните, са засадените семенца. А те изглеждат като това, здраво лукче. Майчица земя ще го храни. Бог, нашият Небесен Баща, ще го полива с дъждец, а слънчицето ще се погрижи да му е топло. Всичките се грижат да му е спокойно на доброто семе. Това ще ме направи радостен. Посетите добри семена се превръщат в здрави растения и дават вкусен плод. Името на този плод е щастие. Точно радостните и щастливи хора правят света по-красив, а живота по-прекрасен.

Размърдаха се децата. Започнаха да обсъждат чутото помежду си. Започнаха да дават примери за техни си случки, а имаше и въпроси: питаха и питаха, а дядо Юсуф отговаряше търпеливо. Слънцето започна да рисува залеза и денят свърши, но вълнението около наученото, децата отнесоха в столовата, а след това и в спалните помещения. Разказваха наученото от стареца, но някак не успяха да обяснят добре като него и се породиха спорове. Спорове и подигравки.

• Ей, ти, фасул – подвикна едно от големите момчета на Любомир, който малко преди това разказа случилото се в градината.

Всички се разсмяха. Любо се смути и млъкна. Но, те продължиха да му се подиграват.

Почти същото се случи и в други стаи, както при момчетата, така и при момичетата. Още на следващия ден, интерната беше разделен на два лагера. Единият се опитваше да обясни думите на стареца, но от другият лагер отвръщаха с присмех и наричаха момичетата репи, тикви или зелки, а момчетата фасул и картоф. Напрежението растеше. Проблемът излезе от класните стаи и спалните помещения, и стигна до учителите и ръководството на дома. Директорката извика дядо Юсуф за разговор. Старецът излезе с наведена глава от кабинета ѝ. Имаше забрана да разговаря с децата.

Изчезна благата усмивка на добрия, стар градинар. Идваше сутрин на работа в интерната тъжен, поздравяваше или отговаряше на поздравите и толкова. Мъчно ѝ беше на Ясмина. Толкова много ѝ липсваше дядо Юсуф и разговорите с него, толкова много...

***

Лампата в спалното помещение светна. Ясмина отвори очи и седна стресната в леглото. Момичетата от стаята бяха около нея и в един глас изрекоха:

• Честит рожден ден, Ясеееее!

Разтърка очи момиченцето за да се разсъни и се усмихна. С вълнение пое подаръка си:

• Аз, аз не очаквах... – стана от леглото и прегърна всяко от момичетата. 

Отвори внимателно кутийката опакована с лъскава червена хартия и...

• Ах... благодаря ви, благодаря ви! – помилва разноцветните тебешири и притисна кутийката до гърдите си. – Но, но откъде разбрахте, че...
• Ясе, Ясе, добричката ми – кака Мая седна до нея и я гушна – нали ми раказваше колко много си обичала да рисуваш и пъстриш асфалта.

Есента си отиваше. Дърветата оголяха. В късния следобед, Ясмина облече якенцето си, взе кутийката с тебешири и излезе в двора. Спря на алеята, която водеше към училището и отвори кутийката. Въздъхна и се огледа. Дворът беше пуст, а пейките самотни - заради хладното време нямаше играещи деца. Видя дядо Юсуф да си тръгва през портала – беше края на работния му ден. Пак въздъхна момиченцето, затвори кутийката и погледна към планината – и тя сякаш тъгуваше, може би, по пъстрата весела есен. Отиде до откритата оранжерия. Трепна развълнувана при вида на тънките, поникнали стръкчета, засадени в деня, когато дядо Юсуф им разказа за семенцата. Седна на земята сред килим от жълти сърчица, опадалите листа на тополката  и опря гръб в дънера ѝ. Смесиха се радост и тъга – радост, за покаралите семенца и тъга, по изгубеното разбирателство в дома. Хванати за ръчички, радост и тъга напълниха очичките на момиченцето и се изляха в сълзички. Затичаха мислите на Ясмина, от спомен в спомен, за чудните часове прекарани със стареца и я усмихнаха. Затичаха се мислите ѝ и към случките след оня ден, в който домът от мирен подслон, се превърна в бойно поле. Уморени и уплашени, мислите се спряха до близкия, осланен, розов храст. И пак въздъхна детето дълбоко, дълбоко... сякаш чак от сърцето. Мъката търкулна камъче и то заседна в гърлото. Текнаха пак сълзичките, но вече не бяха примесени с радост - горчаха от жал.

Потръпна загрижена тополчица. Загрижена от тая непосилно тежка тъга, легнала върху крехките раменца на момиченцето. Заслуша се в мислите му и всичко разбра. Отрони жълто сърчице от най-високото клонче и внимателно го спусна в скута на детето като подарък. Ясминка се стресна изненадана. Погледна нагоре и видя голите клони на тополка – това бе последното листенце. Усмихна се, изтри сълзичките и благодари на дървото. Дъждът заръси ситни капчици и подсети момиченцето, че е време за вечеря. Стана бързо, взе кутийката с тебеширите, внимателно сложи лъскавото, жълто листо-сърчице в джобчето си и хукна към сградата. Вятърко прегърна тополка и я разлюля, за да помаха с всяко клонче на тъжното момиченце за „довиждане“.

Веднага щом детето се скри от погледа ѝ, тополчица заразказва тъжната история, за неразбраните мъдри думи на добрия градинар. Всички научиха. Цялата природа около интерната се изпълни със съчувствие към тъгуващото дете на име Ясмина. Дочу дори планината и потъна в размисъл за неразбирането на хората. Размисъл и за това, с какво тя да помогне.

Вестта  за случилото се в интерната стигна вълшебната гора още същият ден. Знаете, деца, как се случва това, благодарение на коренчетата . Съобщението дълбоко развълнува обитателите в Сърцето на гората.

Мълчаха цветята в короните на Феите. Не беше се случвало досега. Помолиха папагалчето отново да прочете историята. За втори път отвори голямата тетрадка то и зачете. Още не беше завършило, когато пъпчиците в короната на Фея Кармина надигнаха главички и започнаха да се разтварят в прекрасни цветове, с всякакви оттенъци на кафявото. Разнесе се сладък аромат на канела и стигна до градинката-лято. Трепна семенце и затанцува усмихнато върху тънкото зелено стръкче. Толкова отдавна и с такова нетърпение очакваше да бъде изпратено в света на хората за да помогне. И ето, времето настъпи.

Само няколко часа, преди току-що пристигналата новината, имаше голямо изпращане на много Чудеса. Но, там, под планинсия връх, в дома се нуждаеха спешно от помощ и Феите без колебание решиха, отново да се организира празника, за да бъде изпратено Чудото, както подобава, макар да е само едно.

Събраха се около градинката-сърце. Фея Кармина нежо взе семенцето и протегна ръка. Фея Доброта ръсна жълт прашец върху кафявата му дрешка. А Фея Любов, го напъстри с три капчици червено.

Грейна семенцето, завъртя се щастливо:

• Вижте ме, вижте ме, вижте ме, колко съм красиво!

Долетя снежнобяло гълъбче и закръжи търпеливо, докато Феичките редяха вълшебни думички и ги прошепваха на очарователното Чудо, за да ги отнесе и се случи.

„ Посей с Любов добри семенца, в чудната градина на света! Посей с Любов добри семенца и в слънце, и в дъжд от сутрин до здрач! Сей с Любов добри семенца за да пеят безспир мира и радостта!“

***

Ясмина отвори очички. Сънува нещо много хубаво, но никак не можеше да си спомни какво. Всички спяха, беше нощ. Бледожълтата, кръгла като житена питка луна надничаше през прозореца, осветяваше стаята и се усмихваше на момиченцето с покана. Канеше го, да излезе навън, с подаръка си. Отвън пред прозореца мина сянката на страха, но Ясмина мигом си спомни думите на дядо Юсуф и решително стана от леглото. Облече се бързо, като внимаваше да е тиха, за да не събуди някого. Зави Матамати и взе кутийката с тебеширите. Спря, размисли, върна се и взе слончето. Бавно отвори вратата, излезе и внимателно я затвори след себе си. „Ами, ако е заключен входа? Ще се върна и пак ще си легна – помисли си Ясмина.“ Но, Чудесата бяха най-добрите семенца на Бог в този свят и Той се погрижи нищо да не попречи на момиченцето за да се случи вълшебството. Охранителят спеше сладко в кабинката си до входа, а вратата незнайно как и защо беше отключена.

Луната светеше с целия си блясък и осветяваше всичко наоколо като ден. Ясмина настръхна - нощите в планината вече бяха студени. Гушна Матамати и закопча ципа на якето, за да е на топличко под дрехата. Лек ветрец бързо сушеше асфалтовите алеи, след снощния кратък дъждец. Момиченцето направи няколко крачки и спря. Погледна към смълчаната планина: най-високият връх, като страж спираше и държаше облаците. Не им позволяваше да се приближат към луната и я закрият. Беше тихо, много тихо. Ясмина отвори кутията. В този миг, чу шум отгоре. Вдигна глава:

• Ах... – прошепна удивена.

Снежнобяло гълъбче бавно се спусна към нея, милна бузката ѝ с крилце и пусна семенцето. А то, семенцето-Чудо се превърна в пъстро, прозрачно облаче, полегна в кутийката и нежно зави всеки тебешир. Усмихната, Ясминка помаха за довиждане на отлитащото гълъбче. Вятърко разнесе аромат на канела и момиченцето с почуда се огледа. Трепна изненадано, сладкия мирис излизаше от кутийката с тебешири. В същия миг чу думичките и се заслуша – пееше сърцето ѝ:

„ Посей с Любов добри семенца, в чудната градина на света! Посей с Любов добри семенца, в слънце и в дъжд, от сутрин до здрач! Сей с Любов добри семенца и ще пеят безспир мирът и радостта!“

Повтори думичките шепотно Ясминка, потрети ги и мелодията се вплете между тях. Бавно постави кутията на земята и започна да рисува. Рисуваше и пееше тихичко, рисуваше и пееше, рисуваше и пееше... Когато вдигна глава към небето, луната си беше отишла. Планинският връх все така строго и авторитетно задържаше облаците, за да не попречат на изгряващото слънцето да озари деня на Чудото. Всички асфалтови алеи между сградите и в градинките бяха изпъстрени с цветя и слънца. А сладкото ухание се разнасяше ли разнасяше навред.  Въздъхна момиченцето, откопча якенцето и извади топличкия Матамати, за да види нарисуваното:

• О, миличък – усмихна се на слончето как можа да си го помислиш?! Никак, ама никак не съжалявам, че от пълната кутийка с тебешири останаха трошици. Тях, ще си ги запазим за спомен.

Денят събуди природата, събуди и домът, с обитателите му. Грееше слънчицето и разпяваше птичките. А вятърко неуморно разнасяше сладкото ухание на канела, което се лееше от рисунките на Ясмина. Вдишаха вълшебния мирис  децата от интерната, вдишаха и учителите, и природата, и близките селца, че и по-надалеч усетиха аромата. И, запяха сърцата, и всички ги чуха:

„Посей с Любов добри семенца, в чудната градина на света! Посей с Любов добри семенца, в слънце и в дъжд, от сутрин до здрач! Сей с Любов добри семенца и ще пеят безспир мирът и радостта!“

Думичките на Феите, донесени от Чудото, по вълшебен начин събудиха неразбралите разказа на дядо Юсуф. И, те не просто разбраха. Почувстваха, усетиха и приеха, всеки за себе си, мъдростта на стареца. И, започнаха да я живеят.

В дома и сред обитателите му отново се настаниха мирът и сговорът. Всеки техен ден започваше с песничката, идваща от сърцето. В свободното за лични занимания време, все повече деца наобикаляха дядо Юсуф и в захлас слушаха разказите му за земята и хората, за Бог и небесните селения, за живота и пъстрия свят. А малко преди вечеря, когато стареца си тръгваше от дома, вкупом го изпращаха до портала.

Това е, мили ми деца, историята на Ясмина, която живееше в дом, за деца без родители и милия старец-градинар, който им показа как да сеят добри семенца.

О, зная, какво още ви вълнува: Само канеления аромат ли, ами нарисуваните цветя и слънца от момиченцето? Добре, че попитахте. Пленително прекрасни бяха рисунките на момиченцето! Всички им се наслаждаваха с възхита и внимаваха да не повредят красотата, дарена им от Ясмина. Хах, чудите се как минаваха. Ами, подскачаха между цветята и слънцата за да не ги настъпят. Дааа и учителите и дядо Юсуф, и всички които посещаваха интерната, все така, подскачаха и отиваха където трябва. Забавно, нали?!

„ Посей с Любов добри семенца, в чудната градина на света! Сей с Любов добри семенца, в слънце и в дъжд, от сутрин до здрач! Посей с Любов добри семенца и ще пеят безспир мирът и радостта!“