Потвърдена      диагноза

        Беше  часът  на  сутрешната   визитация.  Главният лекар,   придружаван  от   дежурния  и  сестрите на смяна,   обикаляше  по  болничните  стаи  и  лично   преглеждаше   листовете  с  изследвания.  Доктор  Василев, завеждащ   отделението  по  белодробни  заболявания,   едър  достолепен мъж    към шестдесетте,  следваше  точно правилата   на  лекарската   етика  от  неговата  младост.  А тя беше -  не  навлизай  в подробност  за  лечението,   когато  говориш  с  пациента. От личен опит  знаеше,  че  това  си  е загуба на  време   и  беше травмиращо  за  болните.  Беше си изработил безотказен   начин  да  тушира  всеки  неподходящ  въпрос  още  в  зародиш. Така не се стигаше  до увъртания   и  загуба  на   време. Така  правеше... до този  момент. Групата   стигна до  пациента  на   трето легло  във  втора   стая. Първоначалната   диагноза  беше  бронхопневмония.  Лечението  беше    консервативно  с  антибиотик.  Но нямаше досега   задоволителен резултат. Пациентът имаше  и  друга   диагноза - недиференцирана  шизофрения.  Нямаше данни  за   неконтролирани прояви. Беше  мълчалив,  с  празен поглед на моменти.  Другото,  което свързваха  с  шизофренията,   беше  твърдението  му,   че е болен от рак  на белия дроб.  Като мина седмица   без  видим  резултат,   доктор  Василев   назначи  иглена  биопсия  с ехограф.  Диференциалната  диагноза  беше объркваща  и  не   внасяше  яснота. Хистологичното изследване  можеше да   реши  загадката. Точно сега  четеше  бележките от хистологичната   лаборатория.

Бяха   категорични - Carcinoma pulmunis -  дребноклетъчен  карцином  с вероятност  за разсейки.  Докторът прочете два пъти написаното   в  листа.

 - Какъв парадокс – си каза наум -   пациентът  знаеше преди нас. Сега   трябва да повторя неговите думи  с  друго местоимение.

Помисли  в първия момент  да избере  изпитаната  тактика   да  съобщи на близките, но този пациент  нямаше такива.  Трябваше  да говори направо,  без увъртане.

- Константин  - обърна се той към пациента  - Болен си  от рак  на белия дроб.  Диагнозата се потвърди.

   Много пъти   се  е налагало да казва  неприятната истина за болестта.   Много пъти е виждал  в очите   на  роднини  и  пациенти  сълзи  и отчаяние. За него беше станало  част от  работата. Гледаше без  емоции в такива моменти. Не можеше да си позволи  да  преживява  и да успокоява,  това  не би променило   и шрих от картината. Трябваше  да устоява на  вълните  от мъка,  а те бяха ежедневие.

       Болният постоя  с наведена   глава,  после  я  вдигна.  На слабото му  пожълтяло лице   имаше нещо  като усмивка. Вярно,   бледа и измъчена,  но си  беше усмивка.  Докторът недоумяваше. Човекът щеше  да умре и  новината вместо  да  го връхлети  като товарен влак  и да го размаже -  той се усмихва.

      -  Още отначало ви  казах  - промълви  пациентът   и  огледа  зяпналата   го  група  от  сестри и лекари - най-накрая и аз да съм  прав.  Недоумението  беше пълно.  Пациентът  изглеждаше доволен.  Но за   си обясним това поведение,  ще трябва   да  разкажа  кой е  Константин,  и какъв    бе неговият живот до  този момент.

Беше  около шестдесеттте,   среден на ръст,  слабоват. Неволите му започнаха   още като малък.  Семейството  му   беше работническо.  Родителите   се бяха   оженили късно и  той беше единственото им  дете. Бяха  добри  и  внимателни.  Но времената  бяха  сурови и всяка проява  на особена показност  в  обичта   не  се практикуваха  в    техните среди. Една  обич  неизказана,   но  винаги  будна  и готова да се притече на помощ. В отношенията  им  цареше  хармония   и чувство на сигурност. Нямаха  роднини  в  града   и   поради тази  причина  нямаха много контакти. Живееха скромно   и   уединено.  Константин още  като ученик в   прогимназията   се сблъска  за пръв път с   проблема за лъжата. Не можеше да лъже,  винаги казваше това, което е видял.   Казваше  истината, без да мисли за последствията.   

  По-силните от него го биеха,   по слабите го  избягваха.  Не  можеха да   проумеят поведението му.  То не беше типично. Обичайно беше да се лъже,  докато не докажат  обратното. Със свидетел или  с  бой. Такива бяха  правилата.  Спасявай се  с всякакви  средства.  Константин  вървеше  против правилата. Това не  можеше да се допусне. Всяко  мини или макро общество  пази своите  неписани правила. С всякакви средства.  Константин  не можеше  да разбере   с  детския  си ум какво  става. Знаеше, така  го учеха, че трябва да  е честен.  Природата го беше  създала  точно такъв. Той не можеше  да проумее,  че това правило си  има множество  други правила, от които зависеше  неговата  валидност.  Малко по малко той взе  да  се изолира от другите   деца.  Това го правеше не по-малко  подозрителен. Когато трябваше  да бъде приет  в Комсомола,   комсомолският   ръководител на   училището  се усъмни  в неговата  съпричастност  към  идеите на  организацията.  По време на подготвителния период  той не вземаше никакво участие в обучението. На зададените  от ръководителката  въпроси мълчеше  упорито. За  разлика,  неговите  съученици  с звънливи и ясни гласчета  декламираха   отговорите от въпросника. Някои по-схватливи  влагаха  и патос. Веднага  бяха  забелязвани и хвалени. Разбираха   правилата на играта.  Правиш каквото ти казват и всичко е наред. По-нататък щяха да научат  по-сложните и мръсни уроци на живота. Беше още рано.   Приеха го, без да  го  изпитват.  Вече  имаха  предубеденост,  че нещо не наред  с него. Отначало,  в  началното  училище,  беше добър ученик.

Когато  завърши     прогимназията,  вече  беше  постоянен  тройкаджия. Беше  до голяма степен  извън  тенденциите на  времето. Родителите  му вече бяха възрастни  и  не можеха да  правят за него това,  както тези  с позиции  и  хъс. Оправяше  се сам, както може.

Завърши професионално училище. Стана  механик  по двигатели с вътрешно  горене.

 Започна работа   в  авторемонтен завод. Попадна в бригада  за  демонтаж - рама.

Бригадирът   беше  бивш  катаджия  с   подъл  и  тираничен  характер. Имаше  навик да подлага  на проверка  новопостъпилите. Да  ги види що за характери са  и какво може да очаква от тях.

На  някои  сложи  авточасти в шкафчето,  после ги  ,,откри,,. Започваше  едни   унизителни  разпити  в неговата  стая. Биеше  наред. Заплашваше  с милиция, прокурор.  Всички,  попаднали в ръцете му,   не се съмняваха   и  в най-малка  степен  в заплахите. Пречупваха се  веднага.  Бяха  готови да му  лижат подметките. Той тържествуваше.  Това беше целта му,   да ги смачка,  да се страхуват  от него. И го постигаше. На откритите партийни  събрания   не отсъстваше  никой. Такава бе волята му.  Каквото  пожелаеше, това ставаше. Решенията  се гласуваха без коментар  с мнозинство. Пълно.  От ръководството  знаеха за тези му прояви, но не  можеха да направят  нищо. Произхождаше от партизански род. Чичо му беше партизанин. Имаше позиции  и много влиятелни  приятели. По-правилно беше да се каже, че  и ръководството се страхуваше от него. Ако  пожелаеше   да почерни  на някого  живота, никой не се съмняваше,   че  може да го направи. Държавата   беше устроена така. На наши и ваши.

     Изпитанието  на  Константин  беше   в  подмяна  на  седмичния  лист  за  демонтаж. Личканов -  така се казваше  бригадирът -  го привика  в неговата  стая.

Имаше  навика  на  човек от милицията да   внушава  страх на   човека отсреща. Христо  го гледаше кротко като жертвено агне. Беше чувал за  премеждията  от  съученик,  минал  през  мелачката преди него. Не изпитваше страх. Не беше  направил нищо нередно.  Дори да го бие,   ще изтърпи.

- Новия – обърна се към него бригадирът -  нещо не те бива с демонтажа.  Направил  си само   седем  моста,  трябва да са десет.  Какво  ще правим?

   Не е верно -  каза тихо Христо – десет са.

   Ти  мен лъжец  ли  ме изкарваш, бе? – изрева  Личканов.

 Константин  мълчеше.  Знаеше,  че ако и сега каже  цялата  истина,  този   ще го   претрепе. Затова,   навел глава,   мълчеше.  Но и това   нервира достатъчно  Личканов.

   Беше  готов да бие. Искаше  да вижда  страх  в очите,   а  тук  липсваше.

   Започна да го налага. Бузите на Константин  пламнаха от  звънките шамари.

 - Марш на работа - задъхан  кресна  бригадирът - Отрязвам ти пет  процента от заплатата.

  Личканов    усети  някаква  неловкост. Този беше  различен,  не моли,   не се защитава.

  Дали нещо не е мръднал? Никога до сега  не  беше  изпитвал  такова  раздвоение.

  При другите играта  се играеше  по правилата,  но този  явно нещо не е наред. Запали    нервно цигара. Константин излезе от стаята на бригадира. Чувстваше  се леко  замаян.  Онзи  не се   шегуваше.  Биеше здраво.

Хората от  бригадата се  правеха,   че нищо не забелязват. Само Иван,  неговият съученик,  с когото в този момент   бяха  на един и същ  възел,  го попита  какво става,  когато се уединиха  на  работното място.  Константин му каза  какво точно е станало.

- Нали ти  обясних какво се очаква от тебе? - напрегнато  шептеше Иван. Трябва

   само  да  покажеш,  че  те е страх и да приемеш  обвиненията.  Нищо нямаше да последва след това. Даде пример  с  новото момче,  Дончо. Цял театър   разиграл, с рев и хълцане. И онзи го пуснал.

   Константин слушаше  с  поглед, вперен в  един  болт   на пода.

   - Аз не мога така - тихо,  но  с такава   категоричност  каза  Константин. - Не е верно!

  Иван едва сдържа  гласа си.

- Не можел така!  Ти наистина си ненормалник!  Не виждаш ли как трябва да се  постъпва? -   и махна с ръка  към останалите  работни места. Имаше  предвид  хората  от  бригадата.

- Чупи си главата! Аз нямам  нищо общо с теб! Разбра ли? - отсече Иван  и нервно  взе да подрежда  инструментите.

     Константин  не каза нищо.  Мъчно му  беше,  че   Иван  е  решил  така,  но не можеше да  му се сърди. Не искаше  някой да споделя   негативите  от неговото поведение. Глас вътре в него му казваше,  че не  може  да разчита   на  никой .

      Боят  не го  стресна.  Беше  се подготвил психически за него. Но нещо като гняв  бавно се  утаяваше  след преживяното. Никога  не беше  посягал да се  бие. Нямаше такъв темперамент. Беше приел ролята  на вечната жертва. С всичките   реплики и  провали  в живота. Това си беше неговият  живот,  а  друг той не можеше да си представи. Но не съвсем. Реши на  първото   открито събрание  да  разкаже  за  действията  на Личканов. Очакваше  да се  получи  ситуация,   в която  някой от пострадалите  да  потвърди,  и ръководството - директорът, зам. директорът   и  партийният секретар   да  вземат  мерки,  случаите на  своеволия  от  страна   на бригадира да спрат.

     Събранията  се  провеждаха  в стола. Обикновено бяха вяли  и  досадни. Организираха  ги в извънработно време. Работниците  роптаеха  многосмислено ,  но никой  и не  помисляше  да отсъства. Темите  на събранията  бяха  различни,   но винаги свързани  с  някаква  линия на  Партията. Така я  наричаха,   не  еди коя си партия,   а  Партия   с  главна буква. И толкоз. Всички знаеха за  коя   партия  става дума,   уточненията  бяха  ненужни.

     И  това събрание   започна  като много други преди  него -  по задължение.

Никой  не даваше  ухо   какво чете  лекторът.  Бяха  си  изработили   отдавна   поведение,   хем са там  физически,  хем  са  другаде  духом.  Лекцията   свърши  след около  двадесет  минути. Беше за международното  положение и  ролята  на  Партията   като   спасител. Познати неща. Каквато и да беше  темата,  винаги  накрая  лаврите   бяха   за  Партията.  Доста  скучен роман.

     Накрая  се  оставяше  време  за общи  въпроси.  Обикновено в тях  се  съобщаваше  за   датата на някой  съботник,   или  с  какви  проценти    е преизпълнен някакъв  план.  На подканата някой от работниците  да каже   мнение по някакъв проблем, обикновено  тишината отговаряше   с мълчание.

  Този път  беше различно. Константин  беше  седнал по-напред  и следеше  внимателно развоя  на събранието. На   репликата  на  водещия има ли  въпроси,   той вдигна ръка.

  - Да,  другарю, кажете!

Константин се изправи,  огледа  множеството  и започна.

 Отначало  околният шум  заглушаваше  думите му. Работниците   по навик   приеха,  че и този път  въпросът  е формален. Но  тези около Константин  добре чуха,  че  става  въпрос за  Личканов. Взеха да правят  знаци на другите  да замълчат.

 Водещият  също не чу добре  в първия  момент.

- Другари,  моля  за тишина! - призова  той  множеството. Шумът бързо    намаляваше.

- Продължете,   другарю! - каза  водещият,   гледайки към Константин.

 - Искам  да кажа   за  атмосферата  в нашия  цех,  за действията на  другаря  Личканов - повтори  думите  си  Константин.  Сега всички чуха  думите. Настъпи гробна тишина.  Знаете за тази тишина, в  която  мухата се чува като самолет. Тя е свързана  с особено  състояние  на духа,  една напрегнатост  преди да понесеш  удара -  сетивата  добиват  свръхсетивност.  Както става  в природата,  за миг настъпва едно измамно затишие  и след  това  връхлита  бурята. Всички бяха наясно,  че този път бурята  ще е унищожителна. Константин  разказа  за случаите на  унижения,  за  подхвърлените  части,  за  побоя. Всичко,  което беше  станало в продължение   на  две  години.

Протоколчикът   напрегнато  пишеше.

      Личканов   беше седнал  близо до масата  на ръководството.  От там имаше  идеален  поглед  върху множеството. И те можеха да видят  всяка смяна  на  изражението на лицето му.  Той  запази  самообладание.  Не  направи жест, с  който да издаде  някакво  притеснение. Гледаше  Константин  с    мрачен  поглед, който казва - Сега вече  прекали,  ще те смачкам!

     - Това беше  всичко - каза      Константин. Очакваше  с напрежение  реакцията  на  масата с червената  покривка. Директорът и зам.директорът  си  шепнеха нещо. Протоколчикът   продължи  да пише.  Водещият   събранието също пишеше  нещо в някакъв бележник. Секундите се  сториха  цяла  вечност   на Константин.

Водещият  приключи с писането и се изправи. Беше опитен в такива  дейности.  От доста време беше секретар  и се чувстваше  в свои води. Трябваше още сега случаят  да се  реши. Не му трябваха  скандали. Партийният  комитет искаше резултати  в работата,  а  не скандали,  а  още  по-малко в  тях да участват  партийни членове.

- Другари - обърна се към залата - иска  ли някой  да  се изкаже  по повдигнатия  от другаря  Кръстев  въпрос. Гробна тишина.  Повечето бяха  навели  глави.

- Ще го кажа по друг начин - иска ли някой да потвърди това, което каза  другарят Кръстев? - повтори в нова редакция  водещият. Отново  никакво  движение.

 - Другарю Кръстев,  надявам  се,  сте  наясно  за отговорността,  която  поемате. Не може  да се петни един  партиен  другар,   а насреща  да няма  нито един,   който 

да потвърди  думите ви.  Въпросът ще бъде поставен пред комитета, ще  се проучи

казаното от  вас  и тогава ще имаме становище.

 - Другарю Директор,  ако сме  свършили с всички въпроси, да приключваме -гледайки  към директора. Онзи   кимна утвърдително.

  - Другари, обявявам  събранието  за  закрито - с  облекчение  в  гласа  каза водещият.

 Залата   бързо се  опразваше. Този път ги нямаше  обичайните  закачки  между по- младите  работници. Напрежението  тегнеше.  Повечето бяха съкрушени от собственото си малодушие.  Всичко се случи толкова изненадващо.  Рефлексите им сработиха в посока самосъхранение  чрез мълчание.  Съвестта им  крещеше с пълна сила,  че са едни  жалки страхливци.  И всичко, което се стоварва на главите им, е заслужено.  Но инстинктите  им бяха  по-силни. Човек  се  ражда  свободен. Времето малко по малко го оковава в  веригите.  Той заменя  своята свобода  срещу  някаква  сигурност. Страховете,  реални и  внушени, са  най-важният съюзник   на хората  от властта.  Няма значение коя власт.  Срещу  страха  получаваш  пълен контрол.

     Винаги   има страх  от загубата  на нещо. Гамата  е от  собствената  кожа  до  просперитет, на  който  много държиш. Както разбирате,  разликите са огромни,  но всичко е  подвластно  на страха.

    Константин  излезе  с последните  от залата.  Здрачаваше  се.  Есента  беше обагрила  пастелно  малкия  двор  пред  работническия  стол.  Два  реда  тополи  щедро  ръсеха  златни  листа. Имаше някаква  тъжна  поезия  в тази  картина. Тъжно беше и  в душата  му.  Сбъдна се  най-лошият  вариант.  Но и най- познатият.  Трябваше да чака  развоя. Нямаше  други средства, освен  истината.   Развръзката  беше  бърза и  сурова  за  Константин. Не се намери  някой,  който да потвърди   казаното  на събранието. Личканов  искаше  да заведе  дело за  клевета , но  се страхуваше,  че  ако  продължи  с  темата   за  методите му  на работа,   може  някой  да  се  престраши и   да повтори казаното от Константин. Той  имаше  инстинкта   на   хищник  и знаеше, че  не бива  да рискува. Избра  друг  вариант. Началникът на милицията  беше  негов приятел. Привикаха   Константин  на разпит. Официално  нямаше оплакване  от Личканов.   Трябваше  да отговаря  на въпроси,    които водеха   до пълно  отрицание   на  казаното.  Не можеше да отговори с лъжа.  Затова  млъкна  напълно.  Гледаше  в една  точка и  не даваше  вид,  че е там.  Няколкото шамара  отекнаха  толкова   чуждо на изражението  на очите му,   че следователят,  човек  с опит,    взе  да се съмнява  в психичното  състояние  на  Константин. По реда на  закона  го  изпратиха  в  психодиспансера  в окръжния  град. Там  го  изследваха  пространно. Диагнозата беше -недиференцирана  шизофрения. Подържаха го известно  време  и след това  го изписаха. От тогава  му   излезе  прякора - Лудия.

 Годините  се  изнизаха   като  като  мъниста  на скъсана  броеница. И  ето  го сега в  болничната  стая. Цял живот  беше  казвал  това, което мисли. Цял живот   го бяха  оборвали -   кога   с  думи,   кога  с   пренебрежително  мълчание. А той не искаше  много,  само това,  което е истина.  И сега един доктор  беше  съгласен с него.

Беше потвърдил  диагнозата -  неговата   истина. Печалната  истина,  че  си отива.