Красивите истории никога нямат край.Моята история свързана с инопланетянина  продължава...

      Аз обичам да обхождам с поглед небето.Да се взирам в него дълго,дълго...Често ми се случва да виждам НЛО-та.Особено през по-топлите сезони.Около десетина дни не бях видяла кораба на инопланетянина.Мислех си,че той завинаги е напуснал моята планета.Често си спомнях  за съвършения му интелект,за кавалерското му поведение.Но какво да се прави.Той не е човек.Представител е на чужда цивилизация.Логиката му е различна,гледната му точка също.Свободата е най-важна за тия напреднали цивилизации и нищо не е в състояние да ги ограничи.

     Един предиобед се случи неочакваното.Както се бях загледала в простора изведнъж фронтално над мене високо в небето се показа неговата летяща чиния.Почти бях убедена,че е той.Тя се спря и увисна във въздуха  над главата ми.Размахах ръце за поздрав.Чинията започна да описва леко зиг-заг,което означаваше,че той ми отговаря на поздрава.За един миг светът се промени и стана прекрасен.Чинията се обърна към мен с долната си част , стана прозрачна и моят любим чуждоземец се появи широко усмихнат.Сега ще опиша неговата външност .Той има редки и много дълги зъби,които покриват долната му устна.Над горната устна е кацнало кокетно мустаче.Скулите му са типично мъжки,веждите са изразителни.Но очите нямат ирис ,а само огромна черна зеница и бял глетчер.        Затова погледът му изглежда стреснат и леко страшничък.Косите му са тъмни и гъсти.

          Никога до сега в живота си не съм била ухажвана и обичана така, както моят инопланетянин ме ухажва и обича.Нека не звучи пресилено,но едва ли има земни мъже,които са в състояние да дадат на любимите си толкова любов,колкото аз получавам от моя инопланетянин.Още същата нощ,някъде около двадесет и два часа когато мракът се спусна напълно аз излязох на откритата си тераса.Погледнах към отсрещния блок и ахнах.Един прозорец светеше.По-точно пламтеше.В средата на венец от ослепителни светлини беше разположен лика на любимия ми, неподвижен  като кадър от филмова лента и в профил.Изглеждаше прекрасно,но беше само една  снимка.Докато аз се чудех нови огнени пламтящи  венци с образа му в средата започнаха да се появяват и върху други прозорци.Блокът,в който живея заедно с блоковете в ляво,насреща и в дясно образуват нещо като каре.Изброих между тридесет и четиридест пламтящи прозорци във всички посоки.Собствениците на тия апартаменти вероятно нямаха и представа ,че върху прозорците им стават чудеса.Явно,че и съседите от моя блок също нищо не забелязват.Целият квартал светеше като коледна елха.Празнично и тържествено.Тогава като завършек на тая феерия горе в нощното небе се появи и корабът.Там също в огнен венец стоеше снимката на мъжа на живота ми.Слово нямаше.Съзерцавахме се взаимно с часове.Знаех,че и той ме вижда както аз него.Аз като типичен представител на земната си раса говорех.Нищо особено,с което да го същисам.Банални глупости. Започнах да осъзнавам огромната разлика в интелекта между моята и неговата раса.Така нощ след нощ.В дванадесет часа прекратявах срещата,но после дълго в леглото си преживявах всеки миг от нея и трескаво мислех.Но нали съм неверният Тома у мен се загнезди съмнението.Защо той ми показва все тая своя снимка?Защо не го виждам на живо в кораба? Дали действително е тоя инопланетянин,който видях в началото на нашите срещи?Дали е сам в кораба?Ами ако са цял екип и си правят с мене груби шеги.Ами аз тогава на кого се обяснявам в любов?!Единственото,което ми даваше спокойствие е,че аз  творя живота си НЕПРЕКЪСНАТО осъзнато и че винаги мога да претворя всяка задънена ситуация.Тук е мястото да кажа,че синът на Вселената имаше и зрителна, и звукова връзка с мен по всяко време на денонощието.Защото каквото и да говорех,каквото и да мислех,където и да бях той винаги знаеше и ме изненадваше с това.Реших да се направя на по-хитра отколкото съм.Опрях се на Вселенския закон и пред него сътворих да ми махне за поздрав отново с ръка,както беше го направил при първата ни среща.Очаквах закона да ми го даде веднага и впих поглед в него и замълчах.Но уви.Не се получи.Ядосах се и се прибрах преждевремено у дома без да кажа нищо.Но съмненито продължаваше да чопли съзнанието ми.Реших на другата вечер да не му се обаждам докато успея някак да сглобя пъзела.Със всичките си сетива усещах мъката на моя инопланетянин.Аз самата бях много тъжна и недоволна от себе си.Той в него ден изпълни пространството със своя образ.Все едно имаше сапунени мехурчета с неговия лик,които непрекъснато ми се появяваха от нищото.Но щом се заглеждах в тях се стапяха,изчезваха.Не дочаках следващата вечер.Още през деня протегнах ръка за помирение.Е,той малко се посърди,но ми прости.Но усещах,че ми е писал непоправима двойка в бележника на нашата връзка.Но въпреки това твърдо вярвах в закона и продължавах да очаквам прословутото махане с ръка за поздрав.

       Нашите виртуални и духовни срещи бяха атакувани от жестоки комари-кръвопийци.Те ме правеха на решето и обезсмисляха любовните ми емоции.На жестомимичен език му описах тегобите си.Много често забравях, че той разчита слово и мисли без затруднения.Още на следващата вечер когато седнах на откритата тераса видях,че имаше запалени прозорци,но ликът му на тях беше размазан.Чудех се с какво ли съм го обидила ,но иведнъж ми просветна.Отидох на другата закрита тераса и видях,че там на отсрещния блок прозорците са запалени и всичко е о кей.Взех един стол,настаних се удобно и сложих началото на виртуалната ни среща.Доволна,защото се спасих от комарите. Разбрах,че когато има интелект информация може да се предава и без думи.

       Втората ми причина да се разсърдя беше свързана със силата на светлините от огнените венци.Аз имам  намалено зрение и от непрекъснатото ми взиране в тях,което не мога да избегна,започна да ми се вие свят и да се чувствувам зле.Нея вечер явно съм била и нещо изнервена от ежедневието, та започнах да мърморя.Мърморенето ми тръгна по една възходяща линия та колкото повече, още повече.Умея ги аз тия работи.Първо- защото съм жена и второ- защото съм недорасъл човек.В такива моменти бъркам смелостта със глупостта.Решително станах и напуснах мястото                          на срещата ни.Без обяснение,без извинение...На другия ден отново имаше безброй негови образи в пространството и по небето.Правех се,че нищо не забелязвам.Още в девет и половина вечерта се настаних в леглото като си мислех,че спалнята ми е все още непревзета Бастилия.Но сутринта видях,че съм се излъгала.Целият ми полюлей беше покрит с пламтящи венци.

       Ядът ме държа някъде до обяд.След това взе да ми минава.Викнах”Ехо!” към един от ликовете му между клонките на цветята на терасата,но той веднага изчезна.Повторих отново жалкия си опит за помирение,но отново същият резултат.Усещах,че тоя път ще ми бъде много трудно...Вечерта от откритата тераса се виждаше,че кварталът свети целия.Но на най-удобния за наблюдение прозорец образът му ту изчезваше,ту се появяваше.Беше немислимо да го гледам с моите слаби и чувствителни очи.Интересно се оказа,че той е реален.Така както е в кораба.Корабът се движеше,правеше своите завъртания,а моят любим се движеше както се движи живият  човек или хуманоида.

     Отидох на закритата тераса.Десетки прозорци на отсрещния блок светеха.Но аз не можех да виждам от моя ъгъл на наблюдение почти нищо.В края на блока беше оставил два съседни прозореца с убийствена  осветеност. Но там нямаше негови ликове.Навярно ги беше оставил,за да осветява тъмната ми тераса,на която стоях.Най-удобният ми за наблюдение прозорец беше тъмен.Тая вечер не се очертаваше да го видя.Той сякаш ми казваше:”На откритата тераса ще ме виждаш в движение,но комарите са твой проблем.На закритата тераса няма да  осветявам лика си,затова и няма да можеш да ме виждаш.Ти така пожела.”Всичко беше така разумно измислено и правдиво.Разбрах цялата логика.Бях наистина виновна.Аз го обидих като безцеремонно го изоставих без думица поне за извинение.Напълно си го заслужих.Мога да се сърдя единствено на себе си.Казах си:”Сега любов моя дори и виновна ще ти покажа как гордо и с достойнство ще изтърпя наказанието си.”Първо започнах със стихове.Рецитирах всичко,което знаех. Почнах от Ботев,минах през Вазов,Яворов,Дебелянов,Смирненски,Вапцаров.Той не беше впечетлен и прошка нямаше.Реших да му попея.Пях до прегракване какво ли не.Виж пеенето май повече го зарази,защото в такт с някои песни той светваше и гасеше светлините около лика си,Накрая  се отдадох на мъдруване.Казах си:”Добре де,оплеска нещата.Поне няма на кой да се сърдиш.Единствено и само на себе си.Виж се сега какво си сътворила,многознайковице!Била госпожата голям творец!Ха!Поне се извини на мъжа,който ти вярваше.Извинявай!”Изведнъж се появи той в кораба си,както го творих.Боже,колко го обичам,Святи Боже!Към дванадесет часа отидох на другата тераса.Корабът беше сияещ върху тъмното небе над мен.Кварталът тържествено светеше с неговите пламтящи венци.Тогава той се появи на кораба и за първи път виртуално ме целуна.Изнесе напред присвитите си плътни устни.Така както аз го целувах всяка вечер.На другия ден  ми размаха ръка за поздрав.Развиках се като обезумяла:”Сбъдна се,моето творчество, сбъдна се!”