Сутринта Наташа се събуди рано. Прекалено рано. Никога не се събуждаше преди алармата, но сега бе отворила очи 40 минути преди 7:00. Мразеше да гледа часовника... Въздъхна уморено и потъна в затоплените завивки. Тъкмо се бе унесла когато чу крясъци от долния етаж и тя седна рязко в леглото. Оцъкли очи и се заслуша.
Тишина.
Тъкмо преметна завивките и се канеше да стане от леглото когато отново чу крясък, а след това последва истеричен смях.
- О, по дяволите! - и се тръшна обратно в леглото.
Братята й пак бяха станали рано и вдигаха шум. Беше сигурна в това. Беше сигурна също, че ако не престане да изпада в паника през пет минути щеше да се побърка за нула време. Полежа още малко, но не можа да заспи заради ненужния шок, който я разсъни, за това отметна завивките и стъпи на пода.
Изсумтя щом главата й взе да пулсира, затвори очи и стисна зъби. Щом ги отвори отново не виждаше нищо. Причерня й за това пак стисна очи. Мразеше когато ставаше така. Концентрира се върху дишането си и след минута се огледа. Вече всичко беше наред.
До банята стигна с мъртвешки бавна скорост. Нямаше никакво намерение да бърза, защото не бе спала добре. Че кога ли успяваше.
През нощта се въртя в леглото повече от час докато си намери място и все не успяваше да успокои мислите си.
Щом се изкъпа и облече седна на леглото и заби замислено поглед в пода.
Трябваше да измисли някаква лъжа. Не, че някога лъжите са затруднявали Наташа, но все пак трябваше да го обмисли добре. И тогава се сети. Дооправи се и слезе долу за закуска.
- Станала си?! - баща й беше в хола и слагаше дрехи във някакъв сак, но сега я гледаше изненадан, дори леко шокиран, че я вижда будна. - Да няма да ходиш на екскурзия или нещо подобно за която аз не знам? По принцип вълнението не те оставя да мигнеш заради предстоящото пътешествие.
- Не точно. - отвърна тя наблюдавайки баща си подозрително. - Въпросът е, ти за къде се стягаш?
Лицето му помръкна и Наташа разбра.
- Къде те пращат този път?
- Либия. - рязко рече той.
Наташа се опули.
- Сякаш сме `07. - ахна се тя. - Защо пак там? Нали спасихте сестрите...
- Със сестри и без сестри, там нищо не се е променило. - горчиво призна баща й.
Наташа кимна леко и й стана мъчно.
- Колко време ще стоиш там?
- Най-малко три седмици. - кратко отвърна той.
Усети познатото до болка парене в очите и премигна за да не види баща й.
Обаче той й беше баща и усещаше когато дъщеря му е разстроена. Той се приближи, взе лицето й в големите си ръце и я погледна сериозно.
- Няма за какво да се тревожиш. - увери я той.
- Всеки път казваш така, татко - изхлипа тя - и всеки път отиваш на възможно най-опасните места, а където и да е това, живущите там са свикнали с опасността и тревогите им са главно дали имат достатъчно муниции и подсигуряването на убежища.
- Другояче там не се живее. - напомни й той. - Мунициите, за да защитават семействата си, а убежищата за избягали затворници, дезертьори и техните семейства. Всички го правят заради семействата си.
Наташа поклати глава.
- Знам. - стисна тя зъби. - Това ти е работата, нали така?
Знаеше, че няма да го разубеди, за това реши да прекрати този разговор.
- Добро момиче. - рече баща й и я прегърна.
Наташа въздъхна дълбоко и се остави в мечешката прегръдка на баща си, чувствайки се в безопасност.
- Къде са момчетата? - попита тя щом се отделиха един от друг и баща й се зае отново със багажа.
- Търчат след майка ти, - отвърна той махайки с ръка към входната врата - а тя отиде да изхвърли боклука.
- А, тъкмо си мислех, че ми се е причуло. - засмя се тя.
Баща й изсумтя и тупна рязко някаква хавлия в сака.
- Тишо, като разбра, че ще заминавам, взе да се тръшка и за малко да заплаче и знаеш какво става когато единият заплаче..., та трябваше да се правя на клоун, че да го развеселя.
- Чух истеричния му смях. - Наташа се замисли за най-големия от братята си-Тишо с усмивка на лице.
Вратата се отвори и сякаш цяла банда влезе в къщата.
- Ати! - изкрещяха в хор тримата и се метнаха върху нея.
Все още я наричаха Ати, неспособни да й кажат Нати, по незнайни причини.
- Ама ти си станала?! - възкликна майка й по същия начин по който реагира и баща й.
Наташа извъртя очи.
- Да не сте се наговорили, вие двамата? - попита ги тя през смях докато Дани не я захапа за ръката.
Майка й поклати глава и се отправи към кухнята.
- Не, просто това е нещо феноменално! Наташа, станала!
- Ау! - Наташа простена и Дани я дари с усмивка.
- И тримата! - изкрещя майка им. - В банята! Ръцете!
Братята й погледнаха към Наташа, а тя просто сви рамене и те като малки чернокоси войничета се отправиха към банята.
Тя знаеше, че след като са си измили ръцете няма да я нападнат отново, защото това беше правилото. Щом си си измил ръцете, сядаш на масата веднага без отбивки до никакви сестри, бащи и тем подобни.
Щом се нахраниха Наташа подбра внимателно думите си и спечели два дена свобода. Каза, че през уикенда ще е на селото на приятелка на Лора. Майка й, разбира се попита дали я познава тая нейна приятелка и Наташа й каза, че й е разказвала за нея(което не беше лъжа). Лъжата скалъпена. Сега трябваше да направи така, че плана да проработи.
Щом стигна училище първото нещо, което искаше да направи е да намери Лора, но знаеше, че е дошла прекалено рано за да намери когото и да било от нейния клас. Освен единият зубър..ъъ, не му помнеше името.
Леле, пет години в един клас и да не помни името на свой съученик...
Седна на стъпалата между третия и четвъртия етаж на сградата и зарея поглед през огромния, но мръсен прозорец.
Постъпваше ли правилно като вярва на полицаите? Не. Нямаше причина да не им вярва. Нямаше доказателства, че я лъжат.
С набирането на 112, Наташа бе сигурна, че тия момчета бяха адски сериозни. Оня плужек-диспечера я свърза с лейтенант Мъров, както се бе представил. Той беше истински, така както и това, което й показаха.
Отново се замисли над смъртта си. Как можеше да предотврати нещо, което не разбираше. Да изпратиш оригинала, защото той знае как мисли копието, знае как би действал в дадени ситуации.
Трябва да си много наивен, че да вярваш в това, че копието ти мисли по същия начин по който и ти...
Единствено в това се съмняваше.
Или по-скоро ти трябва адски много късмет.
Зачуди се какво би направила ако копието й се окаже някаква противоположност или зла кучка...
- `Ко прайш тука, ма?
Наташа вдигна глава и съзря Лора, качваща се по стъпалата.
- Събудих се рано, дойдох рано. - запелтечи тя писнало й всички да реагират по един и същ начин. - Една и съща реакция за трети път тая сутрин...
- Хм, защото може би, това не се вижда всеки ден? - приятелката й й напомни предпазливо.
Наташа се усмихна и побърза да смени темата, като искаше да оправи лъжата, която скалъпи пред родителите си. Обаче изчака..
Престори се на замислена и въздъхна тежко за да привлече вниманието на Лора.
- Изглеждаш болна. - отбеляза Лора след секунда-две мълчание.
Това не го очакваше. Е, реално не беше на себе си, но не предполагаше, че й личи.
- Сериозно?! - изненада се тя. - Вероятно, защото не спах много.
- Кошмари? - предположи Лора.
И то от реалните...
- Не. - поклати тя глава.
- Ами?
Сега беше момента.
- Ох, казах на майка ми и баща ми, че ще ходя с тебе на селото на Ками. - изплю камъчето тя най-накрая.
Лора сбърчи вежди.
- Така ли?
В този миг я напуши силен смях, но го сподави като леко се усмихна.
- Леле! - възмути се тя и изрече поредната лъжа. - С Камен ще ходим при родителите му в Търново. Според тебе на село ли ще ходим?
Очите на Лора заблестяха и леко се смути, че не схванала в началото. Наташа й се усмихна и протегна ръка към приятелката си за да й помогне да се изправи.
- Голяма си мръсница, знаеш ли? - подкачи я Лора когато пое ръката й. - Защо не им кажеш истината?
Наташа поклати глава щом се изправи и тръгна по коридора към кабинета в който щяха да имат час.
- О, светата Троица ми прави забележки! - сопна се тя.
- Е, не...не съм казала, че съм светица. - възрази тя и невинно изпърха с дългите си мигли. - Ама ти! Уау, ти винаги казваш истината..
- Не и сега. Баща ми иска да се запознае с родителите на Камен - изсумтя тъжно. - И...тъй като няма да си бъде вкъщи ще прати майка ми да разузнава ако научат, че ще се срещам с тях.
- Родители. - засмя се тя. - Ъ, ако някой от ваще ми се обади, какво да им кажа?
- Нямам представа. - рече Наташа. - Тая част не съм я измислила още. Споменах на майка ми, че на селото на Ками няма обхват и само на няколко определени места има, а пък те са далеч от къщата. Както си ми казвала.
- Да. - съгласи се Лора.
- А, аз ще си изключа телефона, един вид нямам обхват и готово, а когато реша, че е време да се свържа с тях ще го включвам и така.
Лора се замисли за момент.
- Знаеш ли, мога наистина да отида на селото й.
- Сериозно? - Наташа изненадано погледна към Лора. - Няма ли да се натрапиш ако се самопоканиш?
- Не. - отвърна Лора. - Тя Ками вече ме покани преди два дни ама аз отказах, защото ми се стоеше вкъщи.
Наташа я изгледа подозрително.
- И ще приемеш поканата й за да има поне малко истина в лъжата ми?
- Ми к`во да те правя!
- Ти си мойта мечка! - щастливо рече Наташа и подари на приятелката си целувка по бузата.
- Махай се, бе, лесбо! - изсмя се тя и я прегърна през рамо.
Наташа с усмивка на лице, осъзна колко много се забавлява с това момиче. И колко много се бе променила от както Лора навлезе в живота й преди пет години. Лора беше нейното спасение. Сестрата, която винаги е искала.
Преди пет години Наташа бе съвсем друг човек и беше един от ония мрачни хора, които нямаха никакво намерение да се сприятеляват с когото и да било, нито да се променят.
Първия час беше Запомнящи устройства и господина съобщи с задоволна усмивка, че следващия път ще правят контролно.
Тъй като класът им беше голям, ги разделяха на групи и за нещастие Лора беше в другата група като последен номер. Късмет...
Обаче през останалото време винаги сядаха заедно. Щом господина им снесе прекрасната новина Лора положи глава на рамото на приятелката си и въздъхна тежко.
- Трябва да си правим пищови.
- Ще направим. - съгласи се Наташа. - Има време до тогава.
- Мързи ме. - призна тя и се засмя. - Не ми се прави нищо.
- Ами недей.
Деян подаде глава между тя двете и ги изгледа.
- Партия за пищови? - предложи той сякаш чул за какво си говорят.
- Да, може. - промърмори Лора, обаче Наташа не беше толкова сигурна.
Ако съм тук, помисли си тя мрачно.... Следващия път...
Щом звънецът би всички излязоха навън накуп.
Наташа, Лора, Крис, Деян, дори и Свен.
- Пак е горещо, мамка му. - проплака Деян.
- Голямото откритие. - отегчено отвърна Наташа.
- Злобарка! - изсъска насреща й той излизайки от двора на училището.
- Копе...
Познат мъжки глас извика Наташа и прекъсна сочната ругатня:
- Натии! - Марио се зарадва на всички им. Съседните паралелки май винаги се разбираха. - К`во прайте?
- Излязохме да дръпнем по една. - отвърна Деян и запали цигара.
И за секунда вече всики пушеха, освен Свен.
- Няма да ти оставя, изобщо не ме гледай. - заяви Деян усещайки погледа на Свен. - Пък и нямаш години за тоя вид отрова.
- Да, бе. - изсмя се Наташа. - `Щото, ти си имал години когато си пропушил.
- Не мога да разбера, защо винаги трябва да се месиш и да изказваш философските си мнения.
- Аз пък не виждам, защо се държиш толкова гадно с момчето. - отвърна му тя. - Той си решава сам за себе си.
- Да, ама цигарата е моя. - напомни й той.
- Добре. - рече тя, бръкна в джоба си и изкара монета като му я подхвърли. - Ето, сега вече е моя, така, че бъди така добър и му остави да пуши.
Наташа усети как всички стоят и ги гледат, а Деян просто се взираше в монетата от петдесет стотинки.
- Мале! - възкликна Марио тихо и се ухили. - Защо беше толкова важно да му остави?
- Не е въпросът в самото оставяне. - започна тя. - Просто Деян понякога е голям тъпак.
Марио с прякор Риото. Беше с тъмна кожа, майка му бе афроамериканка, а баща му грък. Върви ги разбирай...
Беше мил, но прекалено разгадаем, с две думи-безинтересен, пък и харесваше Лора, в което няма нищо лошо, но му личеше от километри.
- Анастасей! - Наташа забеляза позната физиономия и се шмугна между момчетата, които препречваха пътя й достигайки го.
Анастас, на галено Ана, беше с него в детската градина, основното училище и сега и средното, обаче в различни класове. Наташа го смяташе за много приятен тип, защото може би той беше единствения, който никога не е мразила от старото си училище. Обаче имаше своите съмнения дали той я смята за приятна. Все пак, винаги се държеше мило, а тя се радваше на компанията му.
- О, Ти. - поздрави я той по негов си начин с прекрасния си мъркащ глас и доволно потърка брада в косата й като тя се закачи и наелектризира. - Като магнит съм.
- Не се и съмнявам. - изсмя се тя на глупашката му усмивка. - Как е?
- Как да е, расте си. - ухили се той отново.
- Така ли? - смръщи вежди тя. - Мислех, че си дърт за тия работи.
- Как бе, моме, баш време ми е! - възкликна той и пак потърка брада в косата й. Явно му харесваше да си играе с дългата коса на Наташа.
- Брат, като магнит съм. - повтори той отново само, че на Марио, който тъкмо се присъедини към тях.
Наташа го бе оставила при Лора и Деян.
- И тей да привличаше мадамии... - изцъка той с език и повдигна лявата си вежда предизвикателно.
- Ей, афро, ходи бери банани, че ше те запукам ей са. - Ана изръмжа към Марио .
- Майната ти. - Марио го подразни, смеейки се и направи две бързи крачки в страни за да не захапи ритникът на Ана.
В това време някаква кола се появи от нищото и блъсна Марио. Не бе осъзнал, че е излязъл на улицата.
Приятелят на Наташа изхвърча на два метра от колата, а тялото му се изви в гротеска форма.
Около Наташа и Ана проехтяха писъци и всички се отдръпнаха от Марио.
- Рио. - Наташа чу как Ана зашепна и пристъпи към приятелят си уплашен.
Наташа го последва и двамата приклекнаха до момчето.
- Какво направих. - Ана взе да се обвинява като ръцете му трескаво се опитваха да затиснат всичките рани, които кървяха.
- Извикайте скапана линейка, мамка му! - Наташа изкрещя с цяло гърло, когато кръвта оцвети ръцете й. - Не си виновен ти, Нас.
Наташа усещаше гнева си, но не беше само нейния. Ана беше побеснял. Слим(Наташа не му знаеше истинското име, знаеше го само по прякор), съученик на Ана и Марио излезе от колата си целия разтреперан. Ана стисна юмруци и беше готов да се изправи.
- Ана, успокой се. - рече тя опитвайки се да предотврати това, което щеше да се случи. - Рио не би искал това. Би искал да останеш до него...
- Ще го убия. Ще го убия! - процеди той през зъби.
- Щом Марио се оправи, ще го убием заедно. - увери го тя като сложи ръка на рамото му за да го накара да се овладее и да мисли трезво.
Преглътна буцата в гърлото си тъй като внезапно й се догади. От това, което виждаше, вече знаеше, че Марио няма да оцелее.
След две-три минути се чуха сирените на линейката и Ана изруга под нос.
- Ще се оправи. - повтори тя за десети път.
- Съмнявам се, Нат. - сълза се стече по бузата му.
Осъзнавайки какво се случва, Наташа прехапа устни молейки се да не заплаче.
Щом парамедиците се заеха със Марио двамата със Ана бяха изблъскани настрани, но накрая убедиха лекарите да отидат с тях в болницата.
Наташа за миг се огледа и видя, че учениците не бяха изчезнали, просто бяха на голяма дистанция от инцидента. Едни гледаха със уплашен поглед, други с погнуса, вероятно заради цялата тази кръв. Успя бързо да намери Лора и я помоли да осведоми класната за случващото се и се качи в линейката.
Предупреди я ако класната започне да хвърля мълнии за това, че е отишла в болницата без да се обади, да й звънне за да се разберат, но телефонно обаждане не последва.
Пътуването не беше леко. Сърцето на Марио бе спряло, а дефибрилацията не помогна изобщо, сърдечен ритъм не се долавяше, докато най накрая апаратът отчитащ сърдечния ритъм не запиука и парамедиците сякаш се оживиха.
Сигурно са очаквали сърцето му да не забие отново..., помисли си тя ядно.
Щом стигнаха болницата, парамедиците предадоха приятелят им на лекарите, а те ги накараха да чакат като пълни идиоти. Вече два часа стояха в чакалнята, Наташа подпряла глава на рамото на Ана, почивайки. Поглеждайки към ръцете си през пет минути като ги изучаваше сякаш под микроскоп. Търка кръвта от ръцете си сигурно петнадесет минути и изпадаше в някакъв ужас щом намереше ново петно...
- Искаш ли кафе? - гласът на Ана беше прегракнал и тих.
- Горещ шоколад. - предпочете тя и Ана отиде до автомата.
Вече пиеха четвърта чаша и тя се чудеше как Ана пие тая отврат, защото Наташа мразеше кафето. Провеждаха телефонни разговори с приятели и дори на Ана му се обади бащата на Марио и Ана се беше разстроил страшно много. Наташа нямаше представа колко е трудно да кажеш на един родител, че детето му е в операционната от два часа и не знаеш как е. Бащата на Марио вече бе тръгнал към болницата придружен от майката на Марио, която по думите на Ана щяла да изпадне в нервна криза ако не отидели в болницата. И сега просто стояха във чакалнята, отбиваха повиквания щом някой им звъннеше освен ако не звъняха родителите на Марио, защото нямаха никакви сили да разговарят с когото и да било и да разказват по петнадесет пъти едно и също нещо.
Тогава телефонът на Наташа звънна отново и тя погледна дисплея.
Мама.
Усещайки полумъртвия поглед на Ана тя му направи знак, че всичко е наред и натисна зелената слушалка.
- Да.
- Какво се е случило?! - изсъска майка й в телефона и Наташа затвори очи.
Лора...
- Марио го блъсна кола и сега съм в болницата и чакаме да ни кажат как е. - автоматично обясни тя вече привикнала да повтаря думите.
- Господи! Ти добре ли си?
- Да. С Ана от съседния клас сме в чакалнята от два часа и чакаме родителите на пострадалото момче.
- Някой друг пострадал има ли? Приятелката ти, Ана, добре ли е?- напрегнатия тон в гласът на майка й се усещаше ясно.
- Ана е момче, мамо и той също е добре. - отвърна тя и погледна към Ана насмешливо.
А той просто й смигна и зарея поглед във вече празната си чаша.
- О! - започна тя. Извинявам се.
- Всичко е наред..
- А, вие видяхте ли какво стана?
- Да, бяхме навън и пушехме и не знам как стана, случи се толкова бързо, че нямаше как някой да реагира по някакъв начин...- объркано отвърна тя.
- Как стигнахте до болницата?
- Пуснаха ни в линейката и ..беше..ужасно, мамо. Не знам дали ще....не знам...
Наташа си спомни ужасните конвулсии на Марио и сърцето й се стегна.
- Шшшт, успокой се. - милият й глас наистина успокояваше Наташа, а тя вече не можеше да си сдържа сълзите си. - Прибери се вкъщи.
- Не още. - възрази тя през сълзи. - Ще остана докато...докато не излезе от операционната.
- Добре, но ми се обади преди да тръгнеш.
- Добре, чао.
- И, Нати.. - чу гласът на майка си преди да затвори и доближи отново телефона до ухото си.
- След всичко това... ще ходиш ли с приятелки на село?
Не...
- Да, ще отида. - потвърди Наташа. - Ще е добре да се разсея малко.
- Така е. - съгласи се майка й. - Добре, чао, обади ми се.
- Добре, чао. - повтори тя и затвори.
Изхлипа силно и избърса сълзите си с ръкав, но все още усещаше тежестта, която свиваше сърцето й. Искаше Марио да е добре, сега лекарят да излезе и да каже как операцията е минала перфектно и да са го преместили в интензивното. Но този момент не настъпи, стояха в подтискащата чакалня и никой нищо не им казваше. Беше ужасно, сълзите й потекоха и дори не си направи труда да ги спре. Ана я прегърна силно и така се подкрепяха следващите петдесет минути.
-----------------------------------
Щом родителите на Марио дойдоха всичко стана светкавично. Бащата на Марио размаха два пръста и след минута-две дойде един от лекарите, които бе приел Марио щом го доведоха.
Наташа знаеше, че бащата на Марио е някаква важна клечка или май имаше пари...то щом имаш пари, значи си важна клечка..
Стисна очи и се съсредоточи над това, кой беше бащата на Марио без излишни размисли.
Заместник-кмет Драко Васа"Устройство на територията" или "Общинска собственост" което май е едно и също. Драко...хм...
Та щом се сети кой е не се изненада, че след като вдигна пръст, лекарите му обърнаха внимание.
- Вие ли сте родилите на Марио? - попита докторът щом се приближи.
Лекарите искаха да знаят името на пострадалия още преди родителите му да дойдат.
- Те - бащата на Марио посочи към Наташа и Ана - приличат ли ти на родители?
Леле, тоя бил много докачлив. Предполагам, че сега му беше позволено.
- Господин Васа, аз съм директор на тази болница и се казвам...
- Изобщо не ме интересува как ти е името. - озъби му се той. - Къде е синът ми?
Държанието му, според Наташа беше напълни уместно. Нищо не им бяха казали, нито на нея, нито на Ана, нито на госпожа Васа им пукаше как се отнася бащата на приятелят им с тоя надут лекар.
- Вече е излязъл от операция. - сопна се докторът.
- След четири часа?! - изрева той побеснял. - Какво толкова му правихте?
Даа... Родителите на Марио наистина се забавиха доста.
Наташа и Ана ги чакаха още два часа.
Докторът погледна към Наташа и Анастас и преглътна.
- Може би ще искате да поговорим насаме. - предложи "бялата престилка".
- Не. - отсече Ана. - Искам да разбера в какво състояние е приятелят ми.
Ана и майката на Марио се спогледаха и тя кимна.
- Нека останат, Марио е толкова близък със приятелите си, особено със Анастас.
Докторът кимна и гласът му притихна, а това накара Наташа да изтръпне.
Новините няма да са добри, помисли си тя.
- Синът ви е в кома, след операцията не се събуди. - обясни докторът.
Наташа чу как Ана въздъхна а, майката на Марио се зарови в прегръдките на мъжа си и заплака.
- Кога очаквате да се събуди? - попита господин Васа очакващо.
Лекарят извади ръцете си от джобовете и въздъхна.
Наташа просто не знаеше, защо наблюдава движенията на този мъж, но знаеше, че по начина по, който се движи, Марио не беше в добро състояние.
- Упойката мина отдавна, но Марио просто не се събужда. - разясни докторът. - Включихме животоподдържащ апарат към него.
- Какво значи това? - процеди през зъби господин Васа.
- Апаратурата поддържа синът ви жив.
Хлипането на госпожа Васа се засили и Наташа усети, че това вбеси още повече господин Васа.
- Некадърници! - изкрещя господин Васа. - Навряхте си ръцете в задните части и оставихте момчето ми да умре!
Господин Васа пусна жена си, която без успех се опита да го задържи в прегръдките си и тръгна заплашително към доктора и тогава Ана се намеси. Той не беше много висок, но все пак беше мъж.
Застана между господин Васа и лекарят. Зашепна нещо на бащата на Марио, а господин Васа само клатеше глава и се опитваше да разкара Ана от пътя му.
Наташа погледна към майката на Марио. Жената просто стоеше там, насред коридора с празен поглед, гледаше как мъжът й си изкарваше яда на докторът и Ана, напълно безизразна. Сълзите й се стичаха по бузите, но тя сякаш не ги усещаше.
Наташа се приближи до госпожа Васа и застана пред нея като искаше да й привлече вниманието.
- Госпожо. - рече Наташа, но не посмя да я попита дали е добре.
Туко-що разбра, че синът й е в кома и разни апаратури го поддържат и най-вероятно нямаше да се събуди. Разбира се, че не беше добре.
Жената я погледна, а в погледа й се четеше скръб и нужда от подкрепа. Лицето й изведнъж се измени и госпожа Васа заплака отново.
- О, съжалявам! - прошепна Наташа с болка в гласа и усети как нейните сълзи се стекоха по бузите й.
Тя се приближи до госпожа Васа и внимателно я докосна по рамото и в този момент госпожата сякаш я бе връхлетяла нова вълна на скръб. Обърна се към Наташа и я прегърна.
Наташа я пое в прегръдките си без да възразява и стигна очи. Болката в нея бе неописуема. Болеше я за пострадалия си приятел, болеше я да вижда родителите му в това състояние. Скръбта направо я съсипваше.
- Толкова съжалявам. - повтори дрезгаво тя без да се отделя от госпожа Васа.
За Наташа това беше най-ужасния ден през живота й.
Замисли се през сълзи за това, което трябваше да направи след училище. Обаче Наташа бе погледната часът преди доктора да дойде и бе видяла, че е минал половин час след обяд, но дори да беше така, тя не можеше да тръгне, не можеше да зареже всичко, както плануваше. Нещата започнаха да загрубяват, лошо след лошо се случваше. Как да обърне внимание на себе си, когато всичко около нея се разпадаше?
----------------------------------
- Това е лошо. - рече Мъров гледайки към болницата как вкарват пострадалото момче. - Лошо...направо...аах...
Силов влезе в колата на мястото до шофьора и затръшна вратата.
- Спал ли си? - Силов се обърна към него и го изгледа обвинително.
- Стресна ме, бе, човек! - Мъров вдигна ръка, я сложи там къде бе сърцето му и издиша шумно.
- Не си спал. - Силов си отговори сам на въпроса и закима. - И си говориш сам?
Мъров вдигна ръце безпомощно показвайки, че няма какво да каже.
- Мъртъв ли е? - Силов кимна посока болницата.
- Не, още.
Дмитрий Силов беше партньор на Мъров от четири години и никога не е бил тъй загрижен за него.
- К`во си се запритеснявал дали спа или не?
- Сам си избра да я наблюдаваш. - напомни му Силов. - Беше мой ред.
- Мерси, че ми напомни...
Силов поклати глава.
- Случва се прекалено бързо. Всичко се стоварва на главата й отгоре. - Мъров заговори след кратка пауза. - Замислял ли си се, че ако не се случват лоши неща, хората са по-склонни да преминат?
- Аз ли не знам... - горчиво отвърна Силов.
- Това е като шибания залез и изгрев.
Сравнението му беше абсурдно, но беше прав и го знаеше.
© Палома Todos los derechos reservados