ПРЕТОПЕНИ ЧУВСТВА

Често се питам, ако дойде някой (Не че е възможно… Но защо пък не?! Защо – не?!) и ме попита: „Коя си ти?“ Ще му кажа, а той: „Как така? Кога? Защо?“ Как ще му обясня? Как се обяснява тази антиалхимия, която превръща златото в желязо, надеждата в отчаяние, любовта в омраза, животът в смърт…

Шшшт! Тихо! Сякаш...

Не, няма никой. Така ми се е сторило. Жалко! Взех да халюцинирам, да ми се причува, привижда... Май... май се побърквам?!

Стоя тук и чакам вече... не знам колко. Месеци... години? Не знам. Изгубих представа. Надежда не губя, защото вече я нямам. Нямам и вяра. Съмнението ми прерасна в отчаяние, отчаянието – в омраза. Времето не ги лекува. Напротив – засилват се. А то, времето, минава бавно. Ужасно бавно! Дори понякога имам чувството, че спира и започва да се връща назад. Напред-назад... назад-напред! Това ме изнервя! Напред- назад. Провира се през обраслата с треви, храсти и криви, уродливи дървета градина, катери се по стъблата, виси по клоните, люлее се, провисва се с главата надолу и ми прави разни знаци с ръце. Опира единия палец в носа, разперва пръсти и ги мърда. Подиграва ми се. После върти едната ръка в китката – че развъртам крушки, че съм луда! Кой е луд? Кой, аз ли? Аз ли съм луда? Неее! Още не съм, но може и да полудея.

Побърква ме това безразличие. А аз дори... представяте ли си, дори... отдавна вече не мечтая за... не искам... любов! Не искам да ме галят, да ме целуват, да бъда обичана! Не искам това. Хора! Претопихте в мен всичко най-ценно: ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ! Няма вече у мен състрадание, милосърдие. Не искам любов! Искам омраза! Искам просто да се намери някой, който да не е безразличен към мен! Да ме погледне с отвращение и да стовари юмрук в лицето ми. Да ме заплюе, да ме ритне, да ме стъпче, да се завърти върху мен на пета. Не е нужно да ме ругае. Чак такива екстри не искам. Макар че и това съм заслужила. Нали?  Много ли искам? Много ли е това? Капка човешко презрение.

Стоя и чакам... месеци... години в тази обрасла с мащерка, детелина зелена градина, под храсти от калина, малина…

Я! Хе-хе! Има рима! Калина – малина, мащерка – детелина, зелена градина!

Мога да измисля цяла поема или просто няколко стиха. Докато чакам. За да не се побъркам. Страхотна идея! 

Ето, започвам. Как беше? Калина – малина, в зелена градина...

Сляпа, пред храма стои просякиня.

Пред нея – саханче, купичка за милостиня.

Но ти не спря, Рави! Ти я подмина!

Очаквах да дойдеш, да я попиташ: „Какво искаш да сторя?”, а тя да отвърне: „Учителю, да прогледам.” Имаше нужда от Светлината, която носи Живот. Бе готова, но ти не дойде, сине Давидов. Ти я отмина. Щеше да си плати. Не видя ли какво бе събрала в мен? Аз бях това саханче в краката и́. Купичка за милостиня, в която хората дават не за другите, а за себе си. Вярват, че така Бог ще опрости греховете им. Щеше да си плати, Рави. Вяра за ВЯРА. Щеше да си плати. Но ти ни отмина.

Сега стоя в мрак и кълна всички с най-грозни думи: „Светлина да не видите! Земята да ви погълне! В ада черен дано...”

Калина – малина, в зелена градина...

На борда и́ пишеше НАДЕЖДА

( двумачтова бригантина).

Пореше вълните, с издути платна от коприна,

към най-свидния бряг –

 бащин дом, семейство, Родина.

Бях железният кил на тази НАДЕЖДА. Пред мен бе брегът, а над мен – саван, изплетен от пътеводни звезди, вдъхновение, безгранично стремление... Всичко свърши за миг! Скърцане, грохот, пробойни, озъбени рифове... В трюма нахлу страх, безнадежност... и смърт! Потънах. Удавих се в океан от илюзии. После ни извлякоха на буксир и захвърлиха на брега. Този бряг, към който толкова пъти плавах с надежда. Брегът, на който майки с деца или самотни любими, загърнати в шалове, с надежда се взираха във всяка точка на хоризонта. Всичко свърши. Изгориха я, а мен претопиха. Заедно с една малка камбана, заради някакво суеверие. В последния миг забелязах, че на нея също пише с големи букви НАДЕЖДА.

Саванът ми сега е мъртвило, изплетено от отчаяние.

Калина-малина, в зелена градина...

Замлъкнаха птиците, всичко застина

при нежния звук на една мандолина.

Знаете ли какво е ЛЮБОВ? Любовта е звукът от най-нежната струна на мандолината, на която свири Твореца. Логос не е слово, а звук, трепет, Любов! Всичко сътворено произлиза от него. В началото бе Логосът.

И аз бях струна. Трептях под ласките на сръчните му пръсти, резонирах при всеки удар на влюбените сърца, ехтях жизнерадостно с детския смях. Бях тръпнеща, влюбена, радостна, щастлива! 

Бях струна. Вече не съм. Скъсаха ме с презрение. Просто така – да не свиря. Не можеха да понасят чуждото щастие. Претопиха ме!    

Сега съм способна само да гъгна. Като инфразвук на вулкан, идващ от недрата на земната лава, като грохот на мълния, небесно цунами, което кара хората да се вцепеняват от ужас, а после дъхът им да спира, да им се пръскат сърцата, да ги взривява отвътре.

Това искам да бъда. Седем херца вълна, срещу цялото човешко презрение. Много ли искам? Много ли е това?   

Калина – малина, в зелена градина...

Всичко свърши.

Когато огънят ме погълна, преди да изгасне напълно светлината, като на филмова лента потекоха всички спомени. И ме върнаха в утробата. Не мога да ви опиша това море от блаженство! Никога след това не съм се чувствала така обгрижвана, обичана, щастлива.

Там долетя птичето. Долетя от небето, от слънцето. Приютих го. Казах му... обещах му да бъда за него стоманена клетка, да го браня от всички несгоди, като майчица да му бъда.

Не успях! Провалих се.

Вече е късно. Претопиха ме.

Калина – малина, в зелена градина...

Шшшт! Тихо! Този път наистина някой идва!

Чувам стъпки!

Ето го! Вижте го как бърза, яростно диша, размахва юмруци, вдига крак...

Виждам грайфера на обувката, даже номера и марката на фирмата производител…

Най-после!

Хааа-ха-ха-ха!

Видяхте ли?! Видяхте ли му очите, как излетяха право нагоре, към облаците?! Това са сълзи! Не е дъжд. Тези капки се стичат от тях. Дано четиридесет дни така да вали, да се късат бентове, бреговете си да прелеят реките.

Бягайте! Бягайте, нещастници, и се скрийте в ковчега на Ной! Само там има надежда за спасение.

Вижте! Вижте му ръцете! Как къде?! Горе, на клоните. Милват листата, свирят арпежи, молитвено сплитат пръсти и пръскат с шепи розови листенца от увехналия цвят на надеждата.

Яааа, краката му колко далеч отлетяха! Паднаха мъртви на пясъка. На онзи бряг, същия!

Вижте, вижте как ги завличат вълните! Потънаха! И за тях няма надежда.

Не видях само... Къде е? Къде му е сърцето? Някой видя ли? Да не би някой от вас?!... Искам да проверя. Обърнете си джобовете! А, не! Ето го там, в саханчето за просия, пред храма.

Стичат се хора, бият се! Иска го всеки за себе си. Идват свещеници с жезли и хоругви: „Анатема! Махнете се, изчадия адови! Само ние имаме право! Сърцето е наше! Наша е вярата! Взели сме я на концесия!”

... Само две деца, момче и момиче, стоят безучастно и гледат нагоре. В краката им – стоманена клетка, вратичката – широко отворена. А в небето една мъничка птичка се рее, кръжи, размахва от време на време криле  и накрая отлита право нагоре.

Усмихват се! Децата се смеят! Махат радостно с ръчички и изпращат въздушни целувки. Интересно! Вместо да се смалява, птичката постоянно расте, разширява се... Вече не е същата! Заприличала е на скупчени, пухкави и перести облаци. Децата сочат с пръстчета към тях и викат:

– Вижте, вижте! Ето – човката, крилата, опашката...

Идват при тях хора, спират се, гледат нагоре:

– Къде?

– Ето там! Не виждате ли?!

– Къде е това?

– Не виждате ли?

Не виждат!... Не виждат!

Калина – малина, в зелена градина...

Какво ли не бях?! Каква ли не бях в този скапан и хубав, отчайващо труден и сладък, единствен Живот?!

Бях: калина-малина

   в зелена градина,

      струна на мандолина,

         саханче за милостиня,

            бригантина...

Бях, но вече не съм. Претопиха ме!

Сега съм... ПРО-ТИ-ВО-ПЕ-ХОТ-НА МИНАААААААА!