ПРЕТОПЕНИ ЧУВСТВА
Често се питам, ако дойде някой (Не че е възможно… Но защо пък не?! Защо – не?!) и ме попита: „Коя си ти?“ Ще му кажа, а той: „Как така? Кога? Защо?“ Как ще му обясня? Как се обяснява тази антиалхимия, която превръща златото в желязо, надеждата в отчаяние, любовта в омраза, животът в смърт…
Шшшт! Тихо! Сякаш...
Не, няма никой. Така ми се е сторило. Жалко! Взех да халюцинирам, да ми се причува, привижда... Май... май се побърквам?!
Стоя тук и чакам вече... не знам колко. Месеци... години? Не знам. Изгубих представа. Надежда не губя, защото вече я нямам. Нямам и вяра. Съмнението ми прерасна в отчаяние, отчаянието – в омраза. Времето не ги лекува. Напротив – засилват се. А то, времето, минава бавно. Ужасно бавно! Дори понякога имам чувството, че спира и започва да се връща назад. Напред-назад... назад-напред! Това ме изнервя! Напред- назад. Провира се през обраслата с треви, храсти и криви, уродливи дървета градина, катери се по стъблата, виси по клоните, люлее се, прови ...